Дебатът за размера на полевите армии в Средновековна България отдавна тормози историографията ни. Срещат се най-различни трактовки, но в някои случаи сме свидетели на твърде безкритично приемане на изворите. Митът за размера на армиите при Ахелой е показателен пример за това как системното недоглеждане при ползването на един извор води до трайни, негативни последици що се отнася до развитието на историческата наука. Допълнителен минус на некоректното представяне на данните, води и до сериозно изопачаване на историята ни в съзнанието на цялото общество. В този контекст, задача от първостепенна важност за съвременната българска историопис е да подхожда критично към наличните извори и исторически изследвания и да се стреми да извежда фактологията в коректен и достъпен вид.
Именно с тази цел настоящата статия ще се опита, опирайки се на съществуващите извори и исторически данни, да изгради една по-реалистична и коректна представа за фактическия размер на българските средновековни армии. В следващите редове ще се сблъскате с цифри, които могат да ви се сторят „малки“ на фона на общо наложените представи. В действителност, едно по-задълбочено познаване на средновековното военно дело в Европа показва, че армиите в онази епоха съвсем не са били големи (по стандартите на по-късните епохи). Всъщност, организирането дори на няколкостотин души е било сериозен логистичен подвиг за повечето държави. В този контекст, размерът на българските средновековни армии продължава да изглежда все така впечатляващ. За да не бъда голословен, прилагам няколко примера от различните етапи на Средновековието, на базата на които да сравните посочените по-долу данни за българската армия.
Няколко бележки към размерите на средновековните армии
В края на IX в., в Англия се води ожесточена борба между кралство Уесекс и викингите от Данлоу (Danelaw). Двете им армии се сблъскват в битката при Едингтън, определяна от историците като най-ключовото сражение в историята на Острова между идването на римляните и нашествието на Уилям Завоевателя (1066). В тази паметна битка участват не повече от 3 000 души общо от двете страни. В самата битка при Хейстингс (1066), в която Уилям Завоевателя повежда всичките си налични сили от Нормандия, а крал Харалд Годуинсон мобилизира всички налични войски на кралство Англия (което по това време вече обхваща днешните територии на страната с изключение на Уелс), участват не повече от 20 000 души общо от двете страни. Историците нямат ясен консенсус за размера на армиите, като според някои данни всеки от двамата владетели има по 5 000 души, а според най-завишените представи, армиите им са около 11 000 души.
Тринадесет години преди Хейстингс, в Южна Италия се води една от най-ключовите битки в историята на Европа – битката при Чивитате. В нея норманите в Апулия и Сицилия мобилизират всичките си сили (ок. 3500 души), срещу широка коалиция от италиански държави, бойци от Швабия и дори от Лотарингия (общо ок. 6 000 души). Двеста и петдесет години по-късно, по време на прочутата Битка на Златните шпори (1302) във Фландрия, Франция повежда своята бляскава армия в поход на север, а размерът й не надхвърля 10 000 души, като срещу тях се изправят приблизително същия брой бойци.
Четиридесет и четири години по-късно – през 1346 година при Креси, Франция мобилизира цялата си налична армия в размер до 30 000 души (при население ок. 18-20 000 000) срещу цялата английска армия (ок 10-12 000), начело с крал Едуард III и Черният принц. Седем десетилетия по-късно, при Аженкур, англичаните разполагат с около 6 000 души (всичко, което Хенри V може да си позволи да организира за поход), а французите, отново впрегнали всички мобилизационни сили, събират 24 000 души, от които 10 000 са по-леко въоръжени пажове и помощни части, заедно с още 4 000 стрелци.
Да погледнем и по на изток. През 1177 година, при Леняно се решава съдбата на Северна Италия. Ломбардската лига, начело със силите на Милано събира около 3 000 войници (според някои данни до 12 000 с ангажирано опълчение). Толкова е и армията на император Фридрих I Барбароса, който владее цяла Германия, Австрия, Нидерландия и части от днешна източна Франция. Век по-рано, при Лехфелд (955), цялата сила на Източното Франкско кралство се изправя срещу основните сили на маджарите, като от двете страни общо участват не повече от 20 000 души.
В Испания, при Лас Навас де Толоса (1212) – най-голямата битка в рамките на Реконкистата, Обединените сили на четирите християнски кралства – Навара, Кастилия, Арагон и Португалия възлизат на не повече от 14 000 души, докато маврите от Кордобския халифат събират максимум 30 000 души (но по-вероятно ок. 22 000). Горе-долу по същото време Европа изпраща най-значителните си сили в хода на няколко Кръстоносни похода. Числеността на армиите в тях варира от 15 000 до 40 000 души в зависимост от държавите, които взимат участие.
Така изложената информация би следвало да дава достатъчно ясна представа за реалните възможност на средновековните държави да организират армии в защита на своите политически и военни цели. Именно в пределите на общите за всички средновековни общества логистични ограничения трябва да се разглежда и организирането на средновековната българска армия. България, по своето политическо и военно-административно устройство, по никакъв начин не се отличава от останалите европейски държави и не съществува никаква логична и исторически обоснована причина да вярваме, че българските владетели са разполагали с някакви извънредни и непознати другаде способи за организиране на сили. В този смисъл, допускането че Крум е разполагал с ок. 62 000 души (според Ватиканската хроника) преди нашествието на Никифор I и че Симеон е завел 60 000 мъже при Ахелой са необосновани и трябва да се приемат също толкова на сериозно, колкото и твърдението на Херодот, че армията на Ксеркс наброявала 1 000 000 души или думите на нормандските хронисти, които пишат, че Уилям Завоевателя се изправил срещу 400 000 саксонци при Хейстингс.
Размерът на българските войски в периода на Първото българско царство (680-1018г.)
Още със самото създаване на българската държава, пред родната историография на дневен ред се появява въпросът за размера на българската армия, особено с оглед ключовата роля, която тя изиграва около пренасянето на властовия център от Бесарабия към Мизия. Според едно от най-новите изследвания на българо-византийските войни, през 680 година, Аспарух разполага с около 10 000 бойци (D. Hopchick-The Bulgarian Byzantine Wars for Early Medieval Balkan Hegemony, p.49) които не само контролира земите между Карпатите и Черно море, но и извършва набези южно от Дунав, което провокира намесата на император Константин IV Погонат. Самата византийска полева армия, която в съзнанието на много хора вероятно наброява ок. 50-60 000 души, всъщност не надхвърля 25 000.
Тридесет години по-късно, Тервел повежда ок. 15 000 души в помощ на Юстиниян II при връщането му на престола през 705 година (Гюзелев, Божинов, История на България в три тома, том 1) Пак толкова би следвало да наброява и армията, с която българите разбиват арабите в Тракия през 717 година, и отново през 718 година. Тук е важно да се отбележи, че българите не се сражават срещу цялата арабска армия в пълната й сила. При първото сражение, предците ни разгромяват един авангарден отряд начело с Ухайда, който е пратен да разграби византийските владения и нахлува и в българските земи. През август (вероятно ок. 30 август) 718 година, българите атакуват изтощената и изтегляща се арабска армия, като й нанасят значителни загуби, които Теофан Изповедник определя на 22 000 души.
През 774 година, българска армия в размер 12 000 души нахлува в Македония, но е изненадана и разбита от византийците, които получават предварителни данни за движението на изпратените от Телериг сили чрез свои шпиони в Плиска. Отново нашата историография предлага цифрата 80 000 за цялата византийска армия, ангажирана за операцията срещу българите (напр. в „История на България в три тома“ на Гюзелев и Божилов). В действителност, 80 000 е размерът на абсолютно всички налични византийски войски за цялата империя (W. Treadgold – A history of the Byzantine state and society, p. 373). Армията, с която Константин V Копроним разполага не би могла да надхвърля 34 000 души и това при положение че василевсът реши да изтегли абсолютно всички сили, бранещи столицата Константинопол. Далеч по-вероятно е императорът да поведе не повече от 2/3 от редовните сили (тагмата) т.е. ок. 24 000. При подобно съотношение на силите се провежда и битката при Маркели (792), този път, българите са напълно подготвени да посрещнат византийската армия. Ромеите са зле координирани, и отделните сегменти на армията им влизат в сражението без да се подкрепят взаимно. Това дава шанс на Кардам да постигне решителна победа, разгромявайки противника на части.
През 811 година император Никифор I Геник организира голям поход срещу България, ангажирайки отново наличните войски на империята. Според българската историография, византийските сили наброяват между 60 и 80 000 души (отново фантастично число, предполагащо пълно оголване на всички останали имперски граници), докато българите разполагат с около 62 000 души за отбрана на Плиска (следвайки буквално и безкритично данните на Ватиканската хроника). В действителност ромеите надали са разполагали с повече от 30 000 души и то при положение, че освен войските от тагмата, към тях се присъединяват и допълнителни наемни и доброволчески части (Hupchick, p. 80). Въпреки това, силите на Никифор определено са най-голямата сила, действала срещу българите до този момент. От своя страна, Крум организира наличните си сили за отбрана на столицата. Според Ватиканската хроника, това са 12 000 войници от постоянния контингент на българския владетел. Съдейки по силите, мобилизирани през предходните десетилетия, цифрата изглежда адекватна. Неадекватно е обаче, да се разглежда допълнителното опълчение от 50 000 души, посочени в хрониката. Нито тактиката на Крум след падането на Плиска, нито хода на битката във Върбишкия проход предполагат българите в който и да е момент да са имали повече войски от ромеите – точно обратното. В Балкана, Крум атакува единствено средния сегмент на императорската армия с цел да отстрани директно Никифор и по този начин да всее смут сред ромеите. Българската тактика е напълно успешна и довежда до категорична победа и смъртта на императора. За провеждането на тази операция, Крум разполага с остатъците от своите 12 000 редовни бойци (погрешно Ватиканската хроника предполага че ромеите са избили цялата българска войска), както и наемнически контингенти, повикани от редовете на аварите и славяните. В общи линии, реорганизираните сили на Крум едва ли надхвърлят първоначалния размер на редовната българска войска. Това заключение се потвърждава и от размера на българските войски при Версиникия (813). Според Паолос Софулис, ( P. Sophoulis, Byzantium and Bulgaria, p.237), българите наброяват 6-7 000 души. Халдън ги определя на 12 000, тази цифра е приета и от Хъпчик (p. 120). Срещу тях ромеите разполагат с между 24 и 30 000 бойци. Година по-късно, Крум ще мобилизира всичките налични ресурси на своята държава. Грандиозният, но така и неосъществен поход към Константинопол представлява най-голямата концентрация на български войски до този момент. Можем само да гадаем за цифрата, но тя едва ли надхвърля размера на византийските редовни сили (тагмата) – т.е. ок. 30 000 души. Тази цифра се потвърждава от византийските източници, които посочват, че в края на 813 година, „30 000 облечени в стомана българи“ били пратени от Крум да плячкосват Тракия.
Следващият по-сериозен епизод, в който можем да очертаем размерите на българската армия е битката при Ахелой. Според наличната информация (текстът на ал Масуди не бива да се взема под внимание, тъй като се касае за друга битка – тази при Уаландр от 932 или 934 година), ромеите разполагат с до 30 000 души (Haldon, Byzantine wars, p.88), цифра, възприета и от Хъпчик. От друга страна, Тредголд в своята книга за размера на византийските войски определя редовните сили на между 25 и 30 000 души в тяхната цялост (W. Treadgold, Byzantium and it’s army, 282-1081, p. 162) Нуждата от провеждане на операцията срещу България и едновременното подсигуряване на Анатолия срещу арабите означава, че ромеите не биха могли да ангажират цялата си редовна армия в една кампания. Далеч по-вероятно е при Ахелой Лъв Фока да разполага с ок. 20 000 души. Дори, обаче, да приемем изчисленията на Халдън за чиста монета, ромеите водят на бойното поле два пъти по-малко хора, отколкото се посочва в българската историческа литература. Размерът на българската армия е далеч по-проблематичен за оценяване. Махайки ал Масуди от уравнението, пред нас остава една твърде сложна картина. Българите несъмнено изпращат контингент, който превантивно да сломи съпротивата на сърбите в Рашка (Византия сключва съюз с тях срещу България през 916 година – факт, за който Симеон научава от сръбските изгнаници в своя двор). Същевременно, някакви сили са заделени за наблюдение на северозападната граница с маджарите (също привлечени от ромеите през 916 година), но отклонени от българската дипломация. Остава обаче напълно реалната печенежка заплаха. През 917 година голяма печенежка сила нахлува в Бесарабия и достига до Дунав. Симеон е наясно с придвижването на тези сили и несъмнено отделя част от войските си за отбрана на ключовата крепост Преславец. Това оставя княза с една доста ограничена като обем армия, която вероятно не надхвърля стандартния за ПБЦ контингент от 12-15 000 души. Косвено доказателство за това е и хода на самата битка. Тактическото отстъпление на българските войски, последвано от прегрупиране, контра атака и флангов удар с кавалерията подсказват, че Симеон залага в битката на редовния български контингент, докато останалите фронтове са подсигурени с наемнически и второстепенни сили. Ходът на битката при Ахелой и майсториски изпълнените маневри е оставят никакво съмнение, че там е концентриран целият елит на симеоновите войски. С оглед цялостното икономическо и социално състояние на България и факта, че нейното население и финансов потенциал надали надвишава значително този от времето на Крум, е напълно логично да се заключи, че редовната българска армия не би следвало да надвишава 15 000 души отлично обучени и въоръжени, способни с лекота да надиграят най-добре подготвената войска в тогавашна Европа.
След царуването на Петър и падането на Преслав през 971 година, България губи значителна част от своя военен и икономически потенциал. Следващите няколко десетилетия на войни срещу Византия са разрушителни и разорителни за българските земи. В този контекст армията на Самуил по никакъв начин не би могла да надвишава силите, достъпни за Симеон, дори напротив. Според различни оценки, през 971 година, когато княз Светослав Киевски мобилизира маджари, печенеги и българи в подкрепа на своите варяжки сили, армията му наброява около 30-40 000 души. Същата е и числеността на византийските войски, реорганизирани от Йоан Цимисхий, който далеч по-добре от своите предци успява да мобилизира и разпредели военния потенциал на империята. През 986 година Василий II в опит да затвърди властта си във Византия и да спечели престиж организира прибързан поход срещу последното голямо българско политическо средище – Средец (София). Ключовата крепост, която е „сърцето“ на Самуиловия бунт се отбранява от Арон. Срещу него Василий разполага с между 15 и 20 000 души. Самуил мобилизира своите сили в Македония, и използвайки неуспеха на ромеите с обсадата на Средец, съумява да концентрира силите си южно от София в района на крепостта Урвич. Теренът и пространството в тази част на България не предполагат Самуил да е разполагал с особено значителни сили. Последвалата тактика по време на оттеглянето на Василий II към Тракия потвърждават подобно заключение. При Траянови врата, Самуил ловко разделя силите си на части и обхваща по-голямата византийска войска от три страни. Размерът на българската армия е спекулативен, но едва ли надвишава 10 000 души.
Битката при Сперхей (997), двадесет години по-късно също подсказва за ограничените сили на Самуил – в това сражение българските войски не надхвърлят 12 -13 000 души като обща численост. Още двадесет години по-късно при Ключ, българите вероятно наброяват 15 000 души, като историците все още не са единодушни каква част от тази войска е била пленена. С оглед успешните действия на Гаврил Радомир веднага след поражението е по-вероятно да се заключи, че най-елитните кавалерийски части на българите не са попаднали в капана, устроен от Василий II. Според друг прочит на източниците, предложен от Тредголд (Byzantium and its Army, p. 84), през 1014 година, България разполага с общо 33 000 войници. Макар двете тези на пръв поглед да изглеждат противоречиви, всъщност ситуацията има своето логично обяснение. Както и в случая с Византия, трябва да правим разлика между полевите сили (за които говорим до момента) и общия военен капацитет на България. В този смисъл, разгромът на българите при Ключ не означава автоматичното ликвидиране на всички български войски. Във всеки случай, загубата на около 25 до 50% от наличните сили (в зависимост от тълкуването броя на ослепените войници – Скилица посочва 15 000, Кекавмен посочва 14 000 но не споменава за ослепяване, а според български превод на Манасиевата хроника, пленниците са 8 000), е сериозен удар за България, която вече е загубила голяма част от земите си в следствие на успешните византийски действия в Мизия. Във всеки случай фактът, че българите се съпротивляват още четири години на Византия само показва, че при Ключ България съвсем не губи всичките си сили.
Размерът на българските войски в периода на Второто българско царство (1185-1422)
След около 170 години в пределите на Византия, белязани с периодични надигания, най-вече със социален характер, българите поемат решително по пътя към свободата под предводителството на трима братя – Асен, наречен в последствие Йоан, Петър и Йоаница (наричан най-често Калоян по прякора, който му дали ромеите – Калойоан – Хубавият Йоан). За разлика от времето на Аспарух, когато България просто премества политическия си център от Бесарабия в Мизия, братята Асеневци (както са известни днес) трябва да създадат държавата от нулата, разчитайки само на собствените си ограничени ресурси (те са аристократи от района на Търново със собствени поземлени владения). Това обуславя и доста по-ограничения размер на българските войски в началото на съществуването на Второто царство. Нещо повече, Асен и Петър са до такава степен ограничени в набора на последователи, че първият им войскови контингент се състои от ок. 500 кумански наемници. Именно това ограничение налага и относително скромния първоначален обхват на въстанието. След провала на византийската обсада на Ловеч (1187), Асеневци използват дадения от ромеите карт бланш, за да консолидират позициите си в Мизия и да наберат повече последователи. Въпреки това, размерът на армията им остава доста ограничен и вероятно не надхвърля 2-3000 души. (Haldon, J., Warfare, State and Society in Byzantium 565-1204, p. 105) През 1190 година ромеите организират голям поход срещу столицата Търново. Самият факт, че Йоан Асен не се решава да посрещне врага в открито сражение сам по себе си е ясно доказателство за размера и възможностите на българската армия. Подобно на Крум през 811 година, Асен също залага на наемници, за да допълни войските си и повиква на помощ още кумански отряди, чието преминаване на Дунав предизвиква изтеглянето на Исак II Ангел, който вероятно е подведен относно скромния размер на куманския контингент и го възприема като цяла орда. В последствие при Трявна българите печелят поредната победа в планински проход, проведена с по-малобройна войска, разделена на няколко ключови сегмента, които прихващат по-значителните ромейски сили от три страни. Умелата употреба на стрелци и адекватното използване на конница за преследване на разбития опонент донасят на Асеневци решителната победа, която им отваря възможност да настъпят към Моравието и Софийското поле.
Изследването на Халдън върху размера на армиите по времето на късните Комнини и Ангелите е доста показателно за възможностите на България. Според Халдън към времето на Исак II Ангел Византия разполага с ок. 25 000 редовни войници, разпръснати по фронтовете в Мала Азия и на Балканите. В случай на кампания част от тези сили се насочват в определена посока, подсилени с „латински“ и кумански наемници, а нерядко и турци, грузинци и арменци. Като правило, византийските войски до 1204 година не надвишават 10 000 души, а обикновено става дума за 4-6 000 (Haldon, J., Warfare…, p. 103-106). Промяната в начина на водене на война – залагането на скъпо струващата тежка конница и нуждата от употреба на наемници водят до сериозно съкращаване на размера на действащите армии. Това важи с пълна сила и за българите. За разлика от Византия, те имали далеч по-скромен финансов потенциал да събират, снабдяват и издържат своите въоръжени сили. В този контекст, да се твърди, че Асен и Петър действително са разполагали с 40 000 души, които предложили в подкрепа на Фридрих Барбароса през 1189 година е меко казано наивно. Тактиката за преувеличаване на собствените сили за привличане на силен съюзник съществува постоянно в историята. Така например, през 1711 година, князът на Молдова Димитрие Кантемир заявява на Петър I, че може да го подкрепи с 40 000 души, а в действителност се явяват по-малко от 5 000, повечето почти без оръжие и без никакви припаси.
След успешното консолидиране на силите и позициите в Мизия при Асен и Петър, брат им Калоян повежда настъпателна политика в Тракия и Македония, провокирана от разгрома на Византия от страна на Четвъртия кръстоносен поход (1204). Според различните оценки за размера на рицарското войнство, кръстоносците потеглят към Балканите с ок. 12 000 души, от които рицарите са не повече от 2000 души (Йорданов, К. Нов поглед към битката при Адрианопол, с.111). След падането на Константинопол, немалка част от тази армия се пръсва из Балканите, а мнозина продължават пътя си към Светите земи. В края на 1204 година от Сирия и Палестина пристигат 11 000 бойци (10 000 войници и 1000 рицари), които подсилват Латинската империя, възстановявайки до голяма степен загубите от изминалите 2 години в следствие на болести, смърт, дезертиране и отделяне от похода. Въпреки това, армията, с която Балдуин Фландърски поема срещу Одрин през 1205 година едва ли надвишава 3-4 000 души, от които рицарите са не повече от 400. Съдейки по тактиката, използвана от българите, размерът на силите на Калоян не би следвало да е много по-голям от този на латините. Това се дължи както на споменатите вече логистични ограничения за мобилизиране на собствените български сили, така и на ограничения финансов капацитет за извикване на кумански наемници. В този смисъл, числото 14 000 за куманите, дадено от Вилардуен е по-скоро опит за отсрамване на латинските войски или е причинено от дезинформация, същата като тази, подвела Исак II Ангел през 1190 година. Същия скепсис следва да бъде отнесен и към твърдението че Калоян разполагал с 40 000 български войници. Цифрата подозрително напомня на фалшивите данни, с които Асен и Петър се опитват да спечелят благоразположението на Фридрих Барбароса. Впоследствие латинските извори ще продължат да описват българската армия в пропорции от над 30 000 души, което надали кореспондира с действителността. далеч по-логични изглеждат забележките за бориловата армия от 1211 година, направени от император Анри Фландърски, който посочва,че Борил изпраща 52 отряда в подкрепа на Стрез, а след това още една армия от 24 пехотни и 2 конни отряда в Македония. С оглед обичайната практика средновековните подразделения да се групират на принципа на стотните, това подсказва, че през 1211 година Борил разполага с общо ок. 7 800 души, цифра, която вероятно съответства и на силите, с които Калоян влиза в битката при Одрин (и които му дават предимство 4.5 към 1 спрямо силите, с които Балдуин влиза в българската засада ; Йорданов, К. с. 147-48)
Победата при Адрианопол, макар и блестяща от тактическа гледна точка, не носи дълготрайни последици за България. Ограничените сили на Калоян както и факта, че българите не разполагат с достатъчно тежка конница, за да предизвикат рицарите в открита битка означава, че Латинската империя може да оперира в Тракия и Македония в относително спокойствие, както се и случва до смъртта на Анри Фландърски през 1212 година. Упадъкът на Латинската империя е последван от възхода на Епирското деспотство. Теодор Комнин несъмнено разполага с най-голямата армия на Балканите през 1230 година, когато потегля срещу България. Но колко голяма е тази армия? За съжаление ние нямаме ясни сведения в тази посока. Основните догадки както на западните, така и на руските историци са за ок. 15-20 000 души. Това се потвърждава и от общите възможности на Византия преди нейното разпадане, за които вече стана дума. В такъв случай колко души има Йоан Асен II? От изворите знаем само, че армията на българите е по-малка от епирската, вероятно наполовина от нейния размер. Преглед на силите от времето на Калоян и Борил подсказва, че Йоан Асен II надали може да разчита на повече от 7 500 души, особено с оглед на факта, че брат му Александър по това време води отделна армия във Видинско, която впоследствие ще разбие унгарците. Това прави победата при Клокотница още по-впечатляваща, особено с оглед големия брой пленници, които българите успяват да вземат.
Успехите от времето на Йоан Асен II са проиграни от наследниците му и през втората половина на XIII век, България навлиза в период на политически и военен упадък, който несъмнено се отразява и на войската. През 60-те години на века Константин Тих все още съумява да организира отряди, които да подпомогнат татарските походи в Тракия. Десетилетие по-късно царската армия е сведена до скромен отряд, който е победен от въстаническата армия на Ивайло. Силите на самия Ивайло вероятно са незначителни в началото и е съмнително дали въобще достигат до размерите на полевите армии на първите Асеневци. При Девина (1279) и Твърдица (1279) „селския цар“, разполага с около 5 000 души, с уточнението, че това са ветерани, натрупали опит както в хода на бунта, така и в предишните войни и при татарските набези в Добруджа. Срещу тях се изправят две византийски армии – първата от 10 000, а втората от 5 000, които Ивайло успява да разгроми на части и да унищожи немалка част от личния им състав. (Fine, J. – The Late Medieval Balkans, p. 198) Въпреки тези успехи, общото отражение на въстанието на Ивайло върху развитието на България е без съмнение негативно и води до дезинтеграция както в политическо, така и във военно отношение. Последствията от този допълнителен катализатор за упадъка на Второто българско царство ще се чувстват чак до началото на XIV век, когато Теодор Светослав успява да го консолидира и въоръжените му сили и да възстанови границите на държавата от времето на Константин Тих. Доказателство за обновлението в българската армия след последните Тертеровци е и кампанията на Михаил Шишман срещу сърбите, завършила със злополучната битка при Велбъжд (1330) Това, което знаем със сигурност е, че самите българи разполагали с около 12 000 души армия, която била подсилена с 3 000 татарски и влашки наемници. (Томов, Т., Към въпроса за Велбъждската битка, с.10). Йоан Кантакузин, който е основен и вероятно адекватен извор за тази цифра посочва, че българите потеглят с цялата си войска, т.е. Михаил Шишман мобилизира пълния логистичен предел на своята държава, за да събере тези 15 000 бойци. Такова заключение предполага, че едно по-обичайно насочване на полеви сили от началото на XIV век би следвало да не се отличава по обем от полевите армии, използвани и от Асеневци. Тук е важно да отбележим, че към 1330 година България разполага с повече и по-консолидирана територия в сравнение с 1205 и 1230 година, когато Второто българско царство обхваща най-вече териториите на Мизия и в известна степен влияе върху Влашко и Молдова.
Подобно на битката при Велбъжд, при Русокастро (1332), Йоан Александър отново събира ок. 10-12 000 войници, с които успява да нанесе решително поражение на по-малобройната византийска армия, начело с Андроник III Палеолог. Това е и последният по-известен случай, в който българите събират голяма армия за офанзивна кампания до края на Второто българско царство. В последствие, в хода на османската експанзия, българите ще водят по-скоро дефанзивни военни действия, а единствения по-сериозен опит за справяне с турците през 50-те години завършва с категоричен провал за българските войски, които вероятно са далеч по-малочислени отколкото през 1332 година, особено с оглед отделянето на Видин и отцепването на Добруджанското деспотство.
Заключение
Направеният преглед на българските въоръжени сили през средновековието показва една ясна тенденция за приемствеността в размера на полевите армии в рамките на Първото и Второто български царства. Като цяло, за периода на Първото българско царство може да се очерта една ясна тенденция към мобилизиране на ок. 15 000 души за провеждане на настъпателни операции във вражеска територия, като в определени случаи това число се свежда и до по-малобройни сили, когато операциите се провеждали на второстепенни фронтове. От друга страна, рядко може да се говори за надвишаване на този логистичен праг. Вероятно при Ахелой силите на Симеон биха могли и да надвишават тези ключови 15 000, но с оглед нивото, демонстрирано от българите с оглед тактическата постановка, общият размер на симеоновата армия не предполага да е по-голям. По времето на Крум България за кратко напряга своите пълни мобилизационни възможности, но разходите по планирания поход срещу Константинопол без съмнение са сред ключовите фактори, довели до предполагаемото убийство на Крум през 814г. и последвалия стремеж на Омуртаг за бързо приключване на войната с Византия и спазването на дълготраен мир с империята.
В рамките на Второто българско царство, силите, мобилизирани за полеви действия от Търново са далеч по-ограничени, особено в началните етапи, когато България е по-скоро бунтовническа територия, отколкото консолидирана държава. Към началото на XIV век, под давление на твърдата и целенасочена политика на Светослав Тертер, българите успяват да организират далеч по-значителни сили, които си съперничат като размер, ако не и като качество, с армиите от периода на Първото българско царство. Въпреки това, поддържането на по-големи сили се оказва мимолетна възможност и след 1350 година, с децентрализацията и отслабването на държавата, причинени от чумната епидемия, за България става невъзможно да поддържа армия в размери, сходни с тези от половин век по-рано. Това налага и строго дефанзивната стратегия, възприета срещу османските турци.
Когато говорим за средновековни армии е редно да се прави ясно разграничение между логистичния потенциал за снаряжаване на една походна армия и общия мобилизационен капацитет на съответната държава. В този смисъл, посочените в статията числа не бива да се отнасят към общия брой въоръжени мъже, които България е можела, поне на теория, да извика на военна служба. За разлика от наборните армии, размерът на професионалните средновековни войски и опълчения е зависел най-вече от финансовите възможности на съответния владетел и от неговия политически престиж. Факторът „размер на населението“ не е имал особено значение за количеството на въоръжените сили, за разлика от XIX и XX век. От друга страна, само на базата на „численост“ не можем да изведем някаква логична парадигма, според която, например, Англия и България през 30-те години на XIV век са били еднакво богати, понеже армиите им били по 12 000 души. Фактори като наличие на тежка кавалерия, употреба на наемници и наличие на по-специфични бойни формации предопределят и стойността на издръжката за всяка една армия. Така, една армия от 12 000 души, в която рицарите са ок. 2-3000 е далеч по-„скъпа“ от една армия от ок. 12 000 души, в която няма много голям контингент тежка конница, а основната част от войските са леки или средно-тежки конници и наемници от степта.
Въпреки това, по числеността и общото ниво на своите войски, България без всякакво съмнение трябва да се числи сред значимите „военни нации“ на Средновековна Европа. Постигнатите блестящи тактически успехи срещу някои от най-качествените въоръжени сили в тогавашния Стар свят не оставят съмнение, че българите са били страшен и уважаван противник, който никой не си е позволявал да пренебрегва или подценява.
