Първата част на това изследване ни запозна с историографските образи на Кoнстантин XI и Мехмед II, главните действащи лица във финалните етапи на мюсюлманското завоевание на Балканите. Наблюдавахме първите ходове на политиката на привидна немощ, с която османският султан целял да заблуди своите опоненти за своите истински стремежи.
В настоящето изследване ще продължим излагането на стратегическите ходове, чрез които султан Мехмед II започва да неутрализира силите и съюзниците на загиващата Византия и накланя везните на битката за Константинопол в своя полза.
В началото на своето възшествие през 1451 г. Мехмед започва затягането на османския обръч около оставащите свободни византийски твърдини. Може би най-значимия акт от тази му политика във военно отношение било построяването на крепостта Румели Хисар. Издигната на европейския бряг на Босфора, срещу крепостта Анадолу Хисар на неговия азиатски бряг, позволявало на двете укрепления да гарантират надежден контрол върху достъпа до проливите откъм Черноморието.
С това те подсигурявали османския фланк срещу акции на генуезката флота в Тана и възпрепятствали снабдяването на Константинопол с продоволствия и подкрепления от държавиците Трапезунд и Теодоро. Същевременно в началото на 1452 г. Мехмед нарежда на управителя на Тесалия – Турхан бей – да ангажира в бой византийските сили в Пелопонес и да гарантира, че няма да има намеса в предстоящата обсада от страна на войските на морейските деспоти Тома и Деметриос (братя на Константин XI). Последната съществена пречка пред кампанията за превземането на византийската столица, Мехмед трябвало да неутрализира в лицето на емира на Караман.
Непокорният владетел на малоазийския бейлик бил трън в очите на Мехмед, заради сепаратистката му политика и бунтовните настроения, които подклаждал в анадолските предели на Османския султанат. Допускайки същата грешка, като останалите съперници на Мехмед II, и караманският емир подценява младия османски султан, за което плаща с пълния си разгром и нови васални задължения, които е принуден да приеме. Омиротворил малоазийските си владения, Мехмед постепенно започва да задвижва колелата на османската военна машина, въпреки протестите на великия си везир Чандарлъ Халил, който се проявява, като един от най-непримиримите противници на военната кампания срещу Константинопол. Висшият османски сановник бил станал свидетел на многобройни провалени начинания срещу византийската столица и не желаел османските ресурси да бъдат прахосвани за ново такова.Притесненията на везира обаче не впечатлявали особено османския султан, който продължил подготовката и модернизирането на своите войски.
За привеждането на османската военна техника в боеспособно състояние дейно участие взел унгарския инженер Урбан, който преди постъпването си в служба на султана, бил предложил услугите си на византийския император. Цената, за която унгарецът продавал уменията си обаче, не била по силите на изнемощялата Византия. Османската държава, от друга страна, разполагала с нужните средства и Урбан се заел да подобри тяхната артилерия, създавайки оръдия с невиждана до този момент поразяваща мощ. Макар стените на Константинопол да били преминали през скорошно обновяване и ремонт, Мехмед II се надявал, че новите топове-бомбарди, с които вече била екипирана войската му, ще преодолеят вражеските укрепления с лекота. Паралелно бил снаряжен и екипиран флот, наброяващ около 130 съда, който под командването на Сюлейман Балтоглу трябвало да обсади византийската столица откъм Златния рог и заедно със сухопътните сили да стегне Константинопол в стоманени клещи. Тези приготовления предизвикали смут в хилядолетния град.
След като Мехмед II останал глух за протестите на византийския император по повод явната подготовка на османците за война срещу Византия, Константин XII се принуждава да отправи официална молба за помощ до папа Николай V с надеждата за силна западна армия, която да се отзове. Никаква войска обаче не тръгва да спасява Константинопол. Това не идва като някаква особена изненада, тъй като европейските държави към този момент също не са във върхово състояние. Стогодишната война между Франция и Англия оставя и двете страни изтощени и обезкръвени, а разпокъсаната от конфликти Испания продължава своята Реконкиста на територията на Иберия. Катастрофалното фиаско на полско-унгарския поход при Варна довежда до тежки политически тремори в Унгария. Колкото до Полша, тя предпочитала да насочи вниманието си към Тевтонския Орден, заплашващ нейните предели, отколкото към османците, с които не дели пряка граница. Венеция и Генуа остават единствената надежда на Византия, но и техните управленци са колебливи в подхода си към ситуацията.
Установеният неотдавна мир с Османския султанат ги устройвал и те не желаели отново една скъпа и несигурна война. Единствените подкрепления, които идват на помощ на Византия от запад, са съставени от бойната група на генуезеца Джовани Джустиниани, наброяваща едва 700 души. Макар и въоръжени с модерно за епохата си огнестрелно оръжие, състоящо се от аркебузи и кавалерини, малобройните бойци на Джустиниани едва ли можели да облекчат осезаемо тежкото положението на градските защитници, но били по-добре от нищо. Самият генуезки командир обаче разполагал с безценен опит в отбраната на укрепени позиции, което и скоро му гарантирало позицията на ръководител на сухопътната отбрана на Константинопол.
Военноморските сили се командвали от мегадука Лукас Нотарас, зет на византийския император и опитен тактик. В заградения с масивна верига Златен рог, византийците имали на свое разположение 26 кораба, повечето от тях генуезки и венециански плавателни съдове. Въпреки противоречивите заповеди, идващи от техните държави, екипажите на тези кораби вече били избрали своята страна в този конфликт – тяхна цел станала защитата на Константонопол с всички средства. Според хрониката на Сфранцес, гарнизона на града не надхвърлял 7-8000 души, като около 5000 от тях били византийци, а по-малко от половината от тази бройка били опитните бойци.
За пореден път тежките константинополски стени били призвани да разколебаят бойния дух на своите нападатели с огромната си височина и издържливост. Главната опора на защитниците били масивните двойни Теодосиеви стени, които се извисявали на около 20-25 метра от земята и с дебелина около пет метра. Близо сто четвъртити кули на равни интервали, укрепвали 20-те километра протежение на стените, но малобройните византийски сили имали възможност да охраняват само определени застрашени участъци. Приблизително на всеки километър стена се падали в най-добрия случай около 400 бойци, които да я защитават. Срещу тях Мехмед II изправял от 50 до 80 000-дна редовна османска войска.
Хрониките обаче не споменават числеността на нередовните отряди на акънджиите и всъщност хилядите доброволци, за които османските хронисти като Мехмед Нешри разказват, че се стичат под султанските знамена. Дори и преувеличено, съотношението на силите определено не било в полза на Източната Римска имерия. Същинските бойни действия за съдбата на Константинопол начеват през април 1453 г., когато след опустошителна кампания в Южна Тракия, Мехмед II превзема и последните византийски бастиони там. Предшестван от войските и артилерията си, османският султан пристигнал пред стените на византийската столица на 2 април 1453 г.
Първоначалните атаки в хода на април били проведени предимно с цел да тестват устойчивостта на византийските укрепления и ефективността на новата османска артилерия. Въпреки огромния си ентусиазъм от Урбановите оръдия и самите османски хронисти от периода не крият, че ефективността им не била особено впечатляваща. Неточността им и продължителното време, необходимо за тяхното презареждане позволявали на защитниците да ремонтират с подръчни материали застрашените участъци, докато доброволци отблъсквали турския устрем.
Същевременно османския флот, който имал за цел да овладее и блокира укрепените византийски пристанища при Златния рог не демонстрирал някакви особени качества – на 20 април, четири наети от папата генуезки кораби, натоварени с муниции и припаси пробили през османската блокада и успели да достигнат града. Същевременно натоварен със зърно византийски конвой, спрян от липсата на безветрие, се защитил толкова успешно от обкръжилата го османска ескадра, че обръща нападателите си в пълно отстъпление. Тези победи повдигнали бойния дух на обсадените византиици, но на 22-ри април, османците успяват да си върнат инициативата, като пренасят по суша кораби и войски отвъд веригите на Златния рог. Опитите на генуезците да сразят османската марина впоследствие не донесли търсения успех.
Междувременно въпреки ниския коефициент на ефективност, османските оръдия създавали много по-сериозни грижи на защитниците, отколкото отбранителните катапулти на самия Константинопол на османците. Всъщност, както иронично отбелязва Мехмед Нешри, „с машините си, неверниците нанасяха повече поражения на себе си, отколкото на правоверните“. При изчислена подходяща парабола, османската артилерия била в състояние да срине цели секции на константинополските стени, но обединените усилия на бранителите отблъснали три такива фронтални щурма на 18-ти април, 7-ми и 12-ти май, когато части от Теодосиевите стени се сривали под напора на артилерийската канонада.
В кръвопролитната битка за Константинопол нямало неутрални – всички негови жители според силите и възможностите си се опитвали да защитят домовете си. Ромеи, генуезци, венецианци и много други удържали заедно на вражеския натиск. Дори монасите от крайбрежните манастири били натоварени със задачата да следят за движението на османската марина покрай Златния рог или да помагат при ремонта на повредени участъци на стените. След провалите на фронталните щурмове, Мехмед започнал да се сблъсква с все по-сериозна опозиция в своя лагер.
Продължителната обсада изчерпвала османските ресурси и вече коствала живота на стотици султански войници. Поради това османският владетел направил преоценка на ситуацията и задвижил провеждането на по-прикрита атака. Докато приканвал византийците на преговори и изискал предаването на града, нарочни миньори копаели проходи под константинополските стени, които Мехмед Нешри сравнява със същински пещери, отворили своите усти, за да лапнат Цариград.
Любопитното е, че макар според османския хронист, в крайна сметка тези тунели да изпълняват предназначението си и войските на Мехмед да нахлуват в града, всъщност се случва нещо съвсем различно. Византийците явно подозирали, че османците са на път да проведат подобен ход – в стратегията на самата империя през вековете била провеждана не една такава акция. Така че, ръководени от опитния немски инженер Йоханес Гранд, бранителите на града успели да прихванат всички тунели и неутрализират екипите, водещи изкопните дейности. Галериите вероятно били задръстени с телата на мъртвите миньори и техните ескорти, защото османците не се опитват да ги използват отново.
Така, в края на май 1453 г., макар защитниците на Константинопол да са вече измъчвани от глад и прекомерно изтощение, битката за града все още продължавала да тече с пълна сила. Според Нешри „…пролятата кръв превърнала крепостните склонове в градини с алени лалета, а подножието в засипана с рубини земя. …Отвътре навън като небесно бедстие летели камъни и дървеса. Отгоре заливали мюсюлманите с вряла вода и кипяща смола. Изтерзани от горещина те усетили що значат мъките на пъклото. Сума ти време боят продължавал все така. Вече изглеждало, че невернишката твърдина ще падне в ръцете на газиите. Ала онези все сварвали да запушат с камъни и дървета дупките в стените. Път до вътрешната крепост те не давали. И така всеки ден вътрешните строяли, външните рушали, а по средата – небивала бран!“
Отличното командване на Джовани Джустиниани превърнало генуезеца в първостепенна цел за османците. Мехмед Нешри ни представя любопитния епизод с неговото неутрализиране, проследен от османска гледна точка:
Сред стрелците-неверници имало един, дето решел ли си, бълха стигал с куршум. Щом той застанел на някоя стена там начаса ставало горещо. Като неотвратима участ преследвал той всеки, който понечел да излезе напред и да мята стрели. Поискал ли да изпита в играта на боя страшния си прицел върху нечия съдба, човекът падал без сила за живот…Това продължило докато Негово превъзходителство пашата решил да премахне дошлата изневиделица беда. Грабнал тежкия си лък и ту той дебнел неверника, ту неверника дебнел пашата. И тогаз пашата намерил пролука и със силна длан изпратил стрела срещу нечестивеца. И тя го стигнала, като стрела на съдбата, изпратена от лъка на случая.
Макар османският хронист да ни уверява, че генуезеца загинал незабавно, Джустиниани всъщност бил само ранен, макар и тежко. Неговата липса върху градските стени, обаче лишила защитниците от най-опитния им командир. Което и предопределило хода на последвалите събития.
Това поставя точка на втората част от нашето пътуване в последните години на обречената византийска столица.
