„Но и българите […] се отказаха от отеческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присадиха към християнската вяра” – пише цариградският патриарх Фотий (IX в.). Съдбоносното дело на княз Борис I – Михаил, довежда до официализирането и налагането на християнството като религията на unius et summi Dei (единственият и върховен Бог) в средновековната българска държава. Това е процес, който води след себе си промени от религиозен и културен характер, изменящи из основи същността, значението и мястото на България в историята на средновековна Европа. Което, както основателно заключава проф. д-р Г. Бакалов, „[…] предпоставя формирането на Pax Orthodoxa (Православния свят)”.
До ден днешен принадлежността на българския род Дуло и владетелите Кубрат, Аспарух, и Тервел, към християнството, е в основата на различни хипотези и предположения. Те намират място както в учебниците по история, така и в най-различни научни, и научно-популярни издания. От друга страна обаче, проблемът с разпространението на Христовото учение сред обикновените българи в периода на ранното Средновековие не се подлага на дискусия. Съвременната историческа наука приемa, че наличието на християни сред въпросните в периода преди VIII–IX в. е малко вероятно и дори невъзможно. Но дали това е така?
Впечатление правят редица исторически извори, които хвърлят светлина върху въпроса, свързан с разпространението на християнството в тъй наречения Barbaricum, граничещ с държавата на римляните. Сведенията датират от епохата на хунските завоевания и последвалата варваска хегемония в късноантичния свят. Според проф. Рашо Рашев: „Началото на своята държава прабългарите свързвали с хуните. Те се смятали за техен законен политически приемник” – заключавайки, че – „Това съзнание е ясно изразено в Именника на българските ханове”. Известни са ни няколко на брой сведения, които дават информация за съществуването на християнски анклави именно сред различните хунски общности, обитаващи пограничните райони на Романия.
Късноатичният теолог Йероним Стридонски (347–420 г.), свидетелства, че: „Хуните учат псалтира и греят скитския студ с топлината на вярата”. Причудливата картина, която описва, е на пръв поглед невероятна, особено ако имаме предвид отрицателния и демонизиран образ, който имат хуните. За същите хуни обаче, пише и Созомен (400–450 г.), който ги локализира край град Томи в Скития. Те били толкова увлечени от учението на местния епископ Теотим, че „не ги било свян да го наричат „бог римски” заради многото му добродетели”. Според Йероним, въпросните се оказали сериозен противник на Империята, защото изповядвали Христовата вяра. А в началото на V в. те станали обект и на вниманието на самата Константинополска църква оглавявана по това време от Йоан Златоуст (347–407 г.).
Според Павел Орозий (385–418 г.), църквите на Изток и Запад се преизпълнили с хуни и всякакви разнородни варвари, като за пребиваването им на ромейската земя, сред останлите християни, трябвало да се благодари на Бог. Съществуват категорични доказателства, че някои от кралете на свебите и бургундите (част от варварите, за които пише Орозий, б.а.) са християнизирани през V век. Следователно, можем да допуснем, че Орозий не случайно поставя и хуните редом с останалите християнизирани варвари. Не е трудно да се направи и пряка връзка между въпросните хуни християни и хуните, които се сражават с император Теодосий I (347–395 г.) във войната срещу западния август Максим (383–388 г.) през 388 година. Същият гарантира тържествуването на Христовата религия посредством редица закони и разпоредби, но и неведнъж залага на силата на хунската конница в своите походи. Затова не бива да ни учудва фактът, че и първите мисионерски посолства до хуните датират от към края на Теодосиевото управление и последните години на IV век.
Реалността и ходът на събитията обаче, не дават основание за допускане на съществуването на систематична политика на християнизиране нито на хуните, нито на които и да е варварски общности oт тази епоха. Не е учудващо, че макар и наличието на християни сред хуните да е безспорно засвидетелствано от късноантичните хронисти, то болшинството автори и изследователи да определят хунското множество като езическо.
Със смъртта на Атила и разпадането на хунския военно-племенен съюз, част от българите, водени от Атиловия син – Ернах се установяват в Скития и влизат в съюзни отношения с Римската империя. Към края на V и началото на VI в., Романия е разтърсена от поредната религиозна криза, заплашваща устоите и единството на самата Църква. Криза, която по стечение на обстоятелствата, прераства в открита гражданска война. Първостепенна роля в този сблъсък между православието и източното монофизитство – поддържано от император Анастасий I (ок. 491–518 г.), изиграват част от Ернаховите българи.
Начело на съюзните български войски застава самообявилият се по-късно за император и защитник на православието – comes Виталиан (?–520 г.), който, както свидетелства Йоан Малала (491–578 г.), достигнал стените на Константинопол с „[…] множество хуни и българи”, сред които, отсъжда румсънския историк Дан Руско, „[…]християните сигурно са били рядкост”. И в действителност – що се касае до българите федерати, които се намирали под командването на Виталиан, то ние не разполагаме с конкретна информация относно тяхната религиозна принадлежност. Но, въпреки че изворите, които дават информация за религията на българите до IX век, сами по себе си, не са достатъчни за изграждането на една издържана хипотеза, все пак разполагаме с едно сведение… То ни е оставено от египетския мисионер и пътешественик – Козма Индикоплевст, живял в годините на управлението на император Юстиниан I. В своята „Топография”, Козма отбелязва че: „[…] между скитите, хирканите, херулите, българите, еладците, илирийците […] има люде, които са повярвали, възвестяват Христовото евангелие и изповядват възкресението на мъртвите”. Този пасаж създава впечатлението за един тотален триумф на Християнството от Индия до Европа, което разбира се е и целта на автора. Това предполага, че и нарочването на някои от народите, посочени в „Топографията” за християнски, е възможна авторова волност, плод на опита му да възвеличае въпросната религия. В съчинението му българите са посочени като един от народите, които изповядват Христовата вяра, като те неслучайно са ситуирани до херулите – настанени през 512 г. в Дакия като федерати, които „[…] по-късно при Юстиниан I са приели християнството. Така стои навярно въпросът и с българите християни” – коментира сведението проф. Веселин Бешевлиев. От описанието на Козма можем да заключим, че българите, „[…] които живеели на византийска територия като федерати и станали като херулите християни” – уточнява проф. Бешевлиев – населявали земи източно от Илирик и северно от Елада.
Широка популярност в последно време доби и една преписка към средновековния български превод на Манасиевата „Хроника”: „При Анастасий цар българите започнаха да поемат тази земя. Като преминаха от Бдин, и най-напред започнаха да превземат долната земя Охридска и след това цялата тази земя. От изхода на българите до сега има 870 години”. От нея научаваме за още едно българско заселване южно от р. Дунав, започнало към края на V или в самото начало на VІ век. Тези българи се настаняват не по Дунав, а в териториите на днешна Македония. Близо половин столетие по-късно, император Юстиниан І учредява архиепископията Прима Юстиниана, под чиято юрисдикция поставя земите на „[…] Вътрешна Дакия, също и Първа Мизия, и Дардания и провинция Превалитания, и Втора Македония, и част от Втора Панония”.
Антиохийският патриарх Теодор Валсамон (XII в.) пише, че архиепископът на България е „[….] почетен от император Юстиниан” – като добавя, че той е и – „[…] архиепископът на Прима Юстиниана, отечеството на император Юстиниан. И България (архиепископията, б.а.) заради туй се нарича Юстиниана, че император Юстиниан е подчинил тази страна на царството на ромеите”. Възможно ли е император Юстиниан I да създава своята архиепископия с цел приобщаване и на тези българи, населяващи западните части на Балканите?
Подобна хипотеза не е лишена от смисъл. Още повече, че след като организира убийството на българския командир и вдъхновител на бунта от 512 г. Виталиан, Юстиниан I предприема редица мерки, целящи да обуздаят българите, обитаващи Балканите. В 529 г. той назначава за главнокомандващ войските на Илирик Мундо – опитен пълководец и доскорошен подчинен на остготския крал Теодорих. С пристигането си в Илирик, Мундо среща яростната съпротива на илирийските българите. В разгорелия се впоследствие конфликт те биват победени, а част от тях разселени далеч от Балканите в Армения на римо-персийската граница и зачислени към римската войска. Отделни български отряди „[…] служили често като наемници във византийските походи в Африка и особено в Италия против готите” – пише проф. Веселин Бешевлиев – „И наистина Прокопий споменава на много места в съчинението си за готските войни, за българи […] като ги нарича по обичая си хуни вм. българи”.
Каква е съдбата на тези християнизирани българи, създали свой дом на Балканите в периода между V и VI век? Дочакват ли те, Аспаруховите оногундури и котраги, и каква е ролята им в генезиса на средновековните българи? Ако отговорът е положителен, то едно е сигурно – разпространението на християнството сред част от късноантичните българи, колкото и ограничено да е било то, не е било без значение по-късно за неговото възприемане като офциалната дръжавна религия в средновековна България. Проф. Станчо Ваклинов предлага един възможен развой на събитията: „Чувството за сигурност у Аспаруховите прабългари откъм юг се засилвало от обстоятелството, че в пределите на империята зад Дунава и Мала Скития живеели заселени от 200 години значителни групи хуни, оглавявани от наследниците на Атиловия син Ирник. А родът на Аспарух и родът на Ирник бил все този древен […] род Дуло”.
