Едва ли има българин, който да не е чувал за „Златния век“ или за цар Симеон. Не е случаен фактът, че именно този български владетел остава в спомените на всички като един от най- успешните. По време на неговото управление (893 – 927 година) България постига невиждани дотогава успехи срещу Византия, забележителен е и напредъкът в сферата на културата. Въпреки това постоянните военни походи изтощават държавата, армията на която е съставена предимно от селското население.
След Симеон на престола застава неговия втори син Петър. Още в първата година на своето управление той рязко променя държавната политика спрямо Византия. С империята е сключен мирен договор скрепен с брак между българския цар и внучка на василевса Роман Лакапин. Настъпилият „дълбок мир“ между двете държави е една от основните предпоставки византийските хронисти, основен източник за средновековната българска история, да не се интересуват живо от случващото се в България. Така периодът на Петровото управление остава сравнително непознат, което от своя страна води до множество различни оценки за държавническите качества на самия цар.
Едва възкачил се начело на държавата на Петър се налага да брани своята власт и то не срещу кой да е, а срещу собствения си по- малък брат Иван. В крайна сметка той прави това успешно и третият Симеонов син е победен. Изглежда и по- големият брат на Петър Михаил на свой ред не е съгласен с провежданата политика на помирение с Византия. През 930 година той се изправя открито срещу властта, заставайки начело на бунт избухнал в Югозападните български предели. И този опит да бъде свален Петър се оказва неуспешен, скоро след началото на своите действия Михаил умира и бунтовниците се разпръскват.
Още повече се усложнява състоянието във вътрешността на България, поради продължаващия процес на християнизация. Има известни податки и за криза в манастирското братство, която е преодоляна благодарение Свети Иван Рилски към средата на века.
Мирът с Византия по времето на Петър е един от най- трайните, които някога българи и ромеи са виждали. Въпреки това пред българския цар стоят значителни външни изпитания.
На Северозападната българска граница се активизират маджарите. Те организират над пет похода в разстоянието на три десетилетия след 934 година. Макар тяхната цел да са византийските земи, за да достигнат до тях те преминават през българските територии, които плячкосват (според някои историци между Петър и тях има договор, според който те преминават без да нанасят вреда на България). Същевременно от Североизток нахлуват печенегите, а около 931- 932 година от България се отцепва и присъединената от Симеон Сърбия.
За разлика от българите, ромеите се възползват от мира настъпил през 927 година по най- добрия начин. Под предводителството на Никифор II Фока те постигат значителни успехи срещу арабите. Като дори успяват да превземат стратегически важния град Тарс през лятото на 965 година. Този успех е отпразнуван от императора с големи тържества в Константинопол. Именно по време на едно от тях при Никифор пристига българско пратеничество, което трябвало да събере обичайния данък. Отговорът на василевса е описан от Лъв Дякон по следния начин:
„Какво означава събирането на този данък, който мизите изискват от ромеите?- гневно се провикнал василевсът, обръщайки се към баща си. – Да не си ме родил роб, без сам да знаеш? И аз, светейшият ромейски василевс, да бъда подвластен на най- бедния и презрян народ, като му плащам данък“
След тази своя реакция императорът не само, че отказва да плати въпросния данък, но и заповядва да набият българските пратеници и да ги изпратят обратно. Това е ясен сигнал за започването на война, но единствения, който предприема активни действия е Никифор II Фока. През 968 година византийско пратеничество пристига в Киев, за да привлече русите в съюз срещу България. Руският княз Светослав приема предложението (подтикван пламенно от ремейския пратеник Калокир, който желае с негова помощ да си осигури короната в Константинопол) и още през август 968 година потегля срещу България. Под свое командване, според Лъв Дякон, той има 60 000 войници, без да бъдат броени наемниците. Срещу тази значителна сила Петър успява да противопостави едва 30 000 българи, които са разбити. Загубата принуждава българския цар да се затвори в Дръстър. През това време Светослав безпрепятствено граби българските земи, но скоро едно съобщение за печенежка атака над Киев го кара да се завърне в родината си, отнасяйки със себе си богата плячка.
Това оттегляне не заблуждава никой. За всички е ясно, че русите ще се завърнат. Въпросът е има ли с какво да се противопостави България, когато те направят това? Именно в този труден момент на 30 януари 969 година умира българския цар Петър. След него на престола застава първородния му син Борис II. Същевременно смъртта застига и Никифор II Фока, който е убит от Йоан Цимисхи през нощта на 10 срещу 11 декември 969 година.
През лятото на 969 година Светослав отново е със своята войска в България. За разлика от първия му поход този има една ясна насоченост- да унищожи българското царство. Край Малък Преслав българската армия се противопоставя на русите, но е разбита. Само този опит за съпротива може да окаже Борис II. Скоро в ръцете на Светослав попада столицата Преслав и цяла Североизточна България. Веднъж станал господар на царството руския княз не закъснява да покаже открито враждебното си отношение спрямо Византия. Той изпраща пратеничество до Йоан Цимисхи с искане ромеите да му отстъпят всички свои европейски територии и да се оттеглят в Азия. На това предложение императорът отговаря с военен поход и не след дълго двете армии се срещат край Аркадиопол (днешен Люлебургас). Резултатът от битката е решителна победа за ромеите. Тази загуба кара Светослав да се оттегли във вътрешността на българската държава.
През пролетта на 971 година Йоан Цимисхи начело на голяма войска отново се отправя срещу русите. Наред с ромеите към императора се присъединяват и много българи, които искат да прогонят нашественика. Това обстоятелство води до един вид братоубийствена война между самите българи, защото както е известно голяма част от тях също така са в състава на Светославовата войска.
Ромеите безпрепятствено достигат до Велики Преслав, пред който между тях и руско-българските сили се завързва кръвопролитно сражение. Първоначално никой не взимал превес, но както описва Лъв Дякон, стремителна атака на византийската конница довежда до оттеглянето на русите и българите зад крепостните стени на града.
Настъпилата нощ прекратява бойните действия. През това време до Йоан Цимисхи достигат нови подкрепления и стенобойни машини. Рано сутринта атаката започва. Руси и българи се изправят срещу неприятелите от зъберите на крепостната стена, отблъсквайки катерещите се по поставените стълби, но мнозина падат покосени от изстрелваните от ромеите камъни и стрели. След много дадени жертви в крайна сметка византийците надделяват и защитниците на града се оттеглят в царския дворец, където продължават съпротивата. Императорът заповядва на войската си да атакува с пълна сила, но напразно. Влезлите през тясната вратичка са безжалостно посичани. Неуспехът на това начинание кара ромеите да променят своята тактика. Щурмът на двореца е заместен от неговото опожаряване, което принуждава русите и българите да излязат от укреплението си. Въпреки отчаяната си съпротива, обкръжени, те са напълно разбити. Българската столица е превзета, а цар Борис II заедно с цялото си семейство е пленен.
„В тази битка паднали извънредно много мизи (българи). Те се биели заедно със скитите (русите), изпълнени с гняв към ромеите, които били причина за нашествието на скитите в земята им.“ – Лъв Дякон
Следващата стъпка на Цимисхи е към Дръстър, където се е укрепил Светослав. Край града двете армии се сблъскват, но без да определят победител. Русите отново се затварят зад крепостните стени и в продължение на три месеца се отбраняват успешно. В крайна сметка след изтичането им те са принудени да се оттеглят в своята родина.
Най-голям печеливш от цялата ситуация се оказва Византия. След прогонването на русите в нейните предели са включени Източните български предели. Но не голямата загуба на територии е решаваща за последвалата съдба на България. Превзета е нейната столица, а това в средновековния свят означава загуба на държавната независимост. Така от тук насетне за византийците българското царство престава да съществува.
