„Турците са наши врагове, но гърците са схизматици и са по-лоши от врагове…“
Тези думи на прочутия италиански поет Франческо Петрарка илюстрират един от основните проблеми между Западна и Източна Европа през Средновековието – църковният разкол, достигнал своята кулминация през 1054 г. и въздействащ върху отношенията между двете Европи много след това. Съперничеството между католицизма и православието се изостря независимо от техния общ християнски корен. Резултатите от този конфликт стават особено видими по време на османското нашествие на Балканите.
Това е нашествие на нова култура, на нова религия, на едно различно разбиране за отношенията между хората, на един нов ред. Защо тогава европейският християнски свят не обединява своите усилия срещу друговерците? Защо Западът не се притичва на помощ на своите християнски братя от Изтока?
Причините за това далеч не са само религиозни. В самите западноевропейски страни съществуват множество проблеми. Това е време на истински кризи в Католическата църква – Авиньонският плен (1305 – 1378), по време на който папата е принуден да резидира във френския град Авиньон, заобиколен от френски владения, и на схизмата (1378 – 1415), която се отличава с наличието на двама, а понякога и на трима папи! Отношенията между Църквата и Свещената Римска империя се влошават, в Чехия се появява реформаторското хусистко движение, а Франция и Англия се впускат във военен конфликт, който ще остане в историята като Стогодишната война.
Множеството противоречия между двете Европи обаче водят до постепенно натрупване на недоверие и омраза, което влияе върху опитите за организиране на кръстоносни походи. Достатъчно е да посочим ролята, която православните християни играят в опустошаването на Йерусалим и католическите владения в Близкия изток от Фатимидския халиф Хаким би Амриллах, известен като „Лудия халиф“, или жестоките методи на инквизицията, които се прилагат спрямо православните християни на о-в Кипър, за да бъдат обърнати в католицизъм.
Нашествието на османските турци на Балканите дълго време не занимава западноевропейските монарси и Католическата църква. Едва към средата на XIV в. те си дават сметка за потенциалната опасност от новия завоевател. Това, разбира се, е свързано с напредването на османците към централната част на Европа, с което далечната заплаха все повече се превръща в близка реалност.
Ватиканът неведнъж поставя като условие за организиране на кръстоносна армия признаване на папското върховенство, нещо, което естествено се приема от Изтока за посегателство срещу изградените му традиции. България и Сърбия виждат в кръстоносните походи поредния опит на Унгария да разшири своето влияние на Балканите. Това определя и отрицателното отношение към католицизма в тези страни.
Патриарх Евтимий в своите съчинения пише с недоверие за „франките“ и едва към 1396 г. неговите ученици Киприан и Григорий Цамблак възприемат идеята за кръстоносни походи, логична последица от османското завоевание на България. Но българската, сръбската и босненската църква са далеч от погледа на Ватикана. Там ясно разбират, че център на православието е Константинопол и ако той признае върховенството на папата, останалите църкви ще последват.
В самата Византия съществуват разногласия. Някои започват да приемат, че Изтокът изостава от Запада в техническо, а и в културно отношение и виждат в походите начин за пренасяне на постиженията и компенсиране на забавянето. В литературата са известни като латинофили. За голяма част от ромейското общество обаче антизападните чувства са елемент от византийската гордост и добродетели. За тях помощта от Запада не е помощ, а сигурна гибел.
Въпреки всичко това, ще е несправедливо да кажем, че Западът не прави опити за спасяването на Изтока.
Някои от тях стават реалност и рицари християни се впускат в сражение срещу мохамеданите, както векове по-рано това става в Светите земи. Единодействие съществува още от 1332 г., когато Византия участва в кръстоносен флот срещу малоазийските бейлици, чиито пиратски акции се превръщат в сериозен проблем. Скоро след това съюзът се разпада. Въпреки своята краткосрочна и ясна цел, коалицията се натъква на съпротива в Цариград.
Преговорите между Папството и Константинопол се активизират след успеха на коалицията. Основните позиции на двете страни са следните: Византия изисква православните християни да получат първо военна помощ, за да се смекчи недоволството им към сключването на уния, която следва да се извърши на църковен събор с участието на източни патриарси. Обратно, папата поставя въпроса за унията на първо място. Макар в следващите години тези позиции да претърпяват известни изменения в зависимост от политическата ситуация, проблемът за унията остава една от най-големите пречки за създаването на съюз.
Десетилетия след морската коалиция се осъществяват различни походи и акции, но безспорно с най-голямо значение е кръстоносният поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски (1387 – 1437) през 1396 г.
До похода на Сигизмунд се стига, след като османците начело със султан Баязид I нахлуват все по-дълбоко в Европа, като завладяват Търновското царство и поставят Видинското царство и Сърбия под свой васалитет, достигат южните части на Унгария и застрашават латинските владения на Пелопонес. Походът на Сигизмунд е резултат и от благоприятна международна обстановка. През 1395 г. Франция и Англия сключват примирие, което стимулира кръстоносната пропаганда. Папа Бонифаций IX също ясно осъзнава османската опасност, макар и поради факта, че тя заплашва собствените му владения в Източна Европа. Унгарският крал от своя страна разбира, че османците вече не могат да бъдат използвани като средство на външната му политика срещу българи и сърби.
През юли 1396 г. в Буда се събират рицари и благородници от цяла Европа – френски, бургундски, немски, италиански, английски, трансилвански отряди и др. Предвидено е кораби от Венеция и Родос да проникнат по Дунава и да подкрепят кръстоносната армия. Въпреки тази идеализирана картина, противоречия бързо изплуват на преден план.
Сигизмунд предлага една по-предпазлива стратегия, взимайки предвид опита си с османците. Западните рицари обаче гледат на това като малодушие и според хронистите били въодушевени от идеята да ликвидират османската държава, след което да освободят Светите земи по примера на първите кръстоносци. Икономическите интереси също имат важно значение. Западните страни се опитват да защитят своите търговски споразумения с балканските държави, а за Венеция свободният достъп по Черно и Средиземно море е от голямо значение, поради което гледат с еднаква тревога както заплахата от османците, така и унгарските амбиции. Франция от своя страна е по-заинтересована от репутацията на рицарите си, сериозно разклатена по време на войната с Англия.
През август армията преминава Дунав, получава помощ от българското население и овладява Видин, Оряхово, стигайки до Никопол. Действително това дава ефект. Султан Баязид изоставя плановете си за Константинопол, преминава през българските земи и заедно с васалния отряд на Стефан Лазаревич излиза на Никопол.
На 25 септември кръстоносната армия е разбита, въпреки първоначалния успех на френската атака. Голяма част от рицарите падат в сражението, други са пленени и убити пред шатрата на Баязид, трети изпратени в Мала Азия, за да бъдат продадени като роби. Поражението при Никопол позволява на султана да разбие съпротивата на Видинското царство, да увеличи натиска си над Константинопол и да се освободи за нови акции на Балканите. В Западните среди поражението е удар за кръстоносната идея, а участниците се впускат в обичайните взаимни обвинения. Показателен факт е, че в следващите близо 50 години няма да бъде организиран нов поход.
Дори на прочутия Фераро-Флорентински събор (8 януари 1438 – 6 юли 1439), който изследователите определят като една от най-важните точки на сътрудничество между двете части на Европа и който в крайна сметка ще доведе до похода на полско-унгарския крал Владислав III Варненчик и трансилванския войвода Янош Хуняди, се забелязва повече стремежът към престиж на легендарния флорентински банкер и търговец Козимо ди Медичи и неговото богато и влиятелно семейство, отколкото загриженост за източноправославните християни.
В Базел по това време се свиква друг събор, чиито предложения за реформиране на Църквата са неприемливи за папа Евгений IV. Делегатите в швейцарския град не само отказват да се разпуснат, но и се стремят да участват в споразумението с Източната църква. Затова папата решава да се срещне лично с император Йоан Палеолог във Ферара.
Това предизвиква гнева на Козимо, който ясно разбира, че всеки град, домакин на такъв форум, ще се облагодетелства не само икономически, но културно и политически. Символът, който ще остави като място на обединение между Запада и Изтока, е безценен, а това може да отвори нови възможности за банкерите. За щастие на флорентинеца, Ферара се оказва твърде пренаселена и студена, възникват спорове между местните духовници и източноправославните представители, а папата изпитва и недостиг на пари. Когато във Ферара избухва чума, Козимо изпраща брат си Лоренцо с уверението, че Флоренция е достатъчно безопасен град, а на Събора ще бъде отпуснат заем от 1500 флорина месечно. Както виждаме, още по време на приготовленията фокусът е върху дребнави проблеми и лични капризи, а съдбата на Източна Европа е по-скоро свързана с възможността за нови богатства и политически услуги.
Но това не е всичко. Работата върви изключително бавно. Един от най-спорните въпроси е за естеството на третото лице в Светата троица. Конфузна ситуация настъпва, когато един от византийските делегати се опитва да задраска пасаж от представен древен текст, неудобен за неговата позиция, но в бързината си задрасква друг. Опитът на император Йоан да успокои страстите и да предложи донасянето на по-стар текст от Константинопол предизвиква един от римските кардинали да заяви:
„Ваше величество, когато отивате на война, трябва да вземете оръжията със себе си, а не да пращате да ги търсят по средата на битката“.
След лични разговори между папския съветник Амборджо Траверсари и никейският архиепископ Йоан Висарион, е постигнат компромис по деликатния проблем. Това улеснява постигането на окончателно споразумение, което фактически включва частична власт на папата над Източната църква. Документът, който конкретизира условията, е подписан на 5 юли 1439 г. по време на церемония в цитаделата на катедралата Санта Кроче, със следното съобщение:
„Нека небесата се възрадват и земята да ликува, защото падна стената, която разделяше Западната и Източната църква. Мирът и съгласието се върнаха“.
Думите са изречени от архиепископ Висарион на гръцки и от кардинал Чезарини на латински. След което двамата се прегръщат и заедно с делегатите и император Йоан падат на колене пред папата. Съобщението за новия съюз е издълбано на големи каменни стълбове, крепящи купола на катедралата.
Резултатите от унията не бива да се надценяват. Франция и Свещената римска империя запазват неутралитет, което значително ограничава военните възможности. Враждебно настроени към Евгений IV са също миланският херцог и кралят на Арагон и Неапол Алфонсо V. Въпреки недоволството, във Византия има и голям брой привърженици на унията и онова, което се очаква да донесе.
За осъществяването на походите от 1443 – 1444 голяма роля играят и успехите на Янош Хуняди в борбата срещу турците и настъпленията на крал Владислав преди това. Армията, която се отправя към България, е съставена основно от унгарци, поляци, чешки хусисти, 8000-ен отряд на Георги Бранкович, бойци на влашкия войвода Влад. Сред тях и е синът на цар Иван Шишман – Фружин, който продава имуществото си в Унгария, за да се присъедини към християнската армия.
След разгрома на похода в битката при Варна (10 ноември 1444 г.), в която загива и крал Владислав, духът на унията е изцяло изоставен. Старите вражди между католическия и православния свят отново изплуват. Антизападните сили във Византия се активизират с обвинения, че империята е предала своите традиции. Изтощителните спорове относно характера на Светата троица не означават почти нищо, когато Мехмед II Завоевателя влиза в Константинопол. Това бележи и края на надеждите османците да бъдат изтласкани от Европа. Вече отсъства реален интерес за организиране на нови походи.
От сложния път на отношенията между Западна и Източна Европа през епохата на османското нашествие може да направим няколко извода. Усилията за организирането на „спасителна акция“ от страна на Запада са невероятно трудни, включват множество компромиси и се забелязва видимото колебание и нежелание за участие на всички големи сили. Избавянето от своя страна следва да дойде на една твърде висока за значителна част от източноправославните християни цена. Затова не бива да ни учудва, че градените с толкова усилия съюзи се разпадат толкова лесно. Това показва колко различи остават тези две части на Европа не само религиозно, но и културно-политически. Тези различия не изчезват през следващите епохи, а дори и днес ясно виждаме тяхното проявление.
Невъзможността за преодоляване на тези различия може да бъдат ясно доловена в изказването на последния велик дукс (главнокомандващ на византийския флот) Лукас Нотарас за съдбата на Цариград: „По-добре да видя в средата на града султански тюрбан, отколкото папска митра“.
