Борбата с огъня е едно от най-древните предизвикателства, пред които хората се изправят. Още от незапомнени времена първите общности организирали специални звена, които да отговарят за справянето с една от най-смъртоносните стихии.
Ако направим поглед към българските земи, първото засвидетелствано присъствие на огнеборци са т.нар. толумбаджии (tulumbacılar), създадени от османските власти. Първоначално толумбаджиите били подразделение на еничарския корпус, отговарящо за борбата с пожарите в столицата Истанбул. След 1826 г. османските власти създали ново полувоенизирано подразделение, което носело същото название. В епохата на Танзимата подобни подразделения се появили и в провинциалните части на империята, но тяхната ефективност извън столицата оставала относително ниска.
Първата „толумба“, засвидетелствана в днешната столица София, датира от 1831 г. точно след големия пожар, който почти унищожава града. Веднага след Освобождението пожарни команди, наричани също толумбаджии, били създадени и от българските власти и подчинени на общините. Първата пожарна команда се появила във Видин на 31 март 1878 г., а впоследствие сходни служби възникнали и в останалите областни центрове на Княжеството – в София (14 март, 1879 г.), а след това и във Варна, Лом, Асеновград, Габрово и Бургас.
Организираните пожарни команди в този първи етап на историческото развитие на противопожарната защита в България са с малък личен състав и са съоръжени с примитивна противопожарна техника, най-често ръчни помпи и бъчви за превоз на вода. На обучение в чужбина се изпращат първите български пожарни командири – опълченецът Атанас Канарев, Димитър Тролев, Руси Караджов, Светослав Бойчев и други. На 14 септември 1905 г. е свикан първият пожарникарски събор на ръководители на 17 редовни и 10 доброволни пожарни команди. На него са приети редица практически решения за подобряване на пожарогасенето и е създадена първата пожарникарска организация в България, която да посредничи във връзките с властите.
В годините на войните за национално обединение противопожарното дело в страната запада сериозно, тъй като огнеборците заминават за фронтовете, а голяма част от конете и техниката са мобилизирани за военни нужди. Пожарът в Народния театър от 1923 г. разкрива пълната липса на адекватност в редиците на Столичната пожарна, измъчвана от недостиг на хора, средства и техника. Нужен е човек, който да възстанови реда и да гарантира възможността за справяне с огнената стихия. Властите се спират на един емигрант, дошъл от рухналата Руска империя. Неговото име е Юрий Захарчук.
Юрий Порфириевич Захарчук е роден на 25 ноември 1890 г. в Киев, потомък на видно дворянско семейство от Херсонска област. Завършва юридическия факултет на Киевския университет, а в последствие следва в Киевското военно училище, от което се дипломира като офицер. Успоредно с образованието Захарчук започва да се занимава с противопожарно дело, първо като млад доброволец, а в последствие и като командир на няколко различни полицейски команди в Украйна.
При избухването на Първата Световна война постъпва в редиците на императорската армия и редом с няколко отличия за храброст е издигнат в чин капитан. Началото на Гражданската война след Октомврийската революция (1917г.) заварва Захарчук в редиците на белогвардейския лагер, където той става част от армията на ген. Врангел. Храбрият офицер се сражава срещу червеноармейците до 1921 г., когато напуска Русия и бяга в Истанбул с оглед краха на бялото движение.
Тук талантът му на огнеборец е забелязан от османските власти, които му поверяват пожарната команда в Буюкдере. Руският офицер бързо реформира подопечната му команда, урежда закупуване на нови пожарни коли от Франция и дори успява да постави номера на къщите в квартала, за който отговаря. Въпреки това, сложната ситуация в разпадащата се Османска империя не позволява на Захарчук да разгърне своя потенциал и той заедно със съпругата си и своята пет годишна дъщеря заминават за България.
Случаят го отвежда на постановката на „Многострадалната Геновева“, която се играе във вечерта на 10 февруари 1923 г. Няколко дни по-рано министър-председателят Стамболийски е станал обект на покушение в ложите на театъра и за да се гарантира сигурността на хората, след като биват проверени всички зрители, вратите на театъра се залостват, а стражари застават на пост отвън.
В хода на постановката непредвидимо течение разлюлява една от газените лампи, вследствие на което пламват завесите и декора. Специалният защитен екран, който трябва да се спусне за да предпази публиката блокира, а токът в сградата прекъсва. Пламъците постепенно обхващат салона. Настава пълна паника, а стражарите и военните, които охраняват отвън изпадат в ступор и така и не успяват да отворят вратите на сградата. Създалата се паника заплашва да се превърне в катастрофа. Тогава над публиката се извисява гласът на руския емигрант. Той набързо въдворява ред и заедно с артистите организира маршрути за евакуация през ниските балкони на сградата. Подвигът на Захарчук е забележителен – вместо стотици, жертвите са само двама души.
Сградата обаче е напълно съсипана от пламъците, а за всички става ясно, че Столичната пожарна има нужда от нов началник и спешна реформа. Властите се обръщат към героя белогвардеец. Лично цар Борис III и министърът на вътрешните работи и народното здраве ген. Иван Русев се срещат със Захарчук и му поверяват командването на Столичната противопожарна служба.
Новият началник приема работата си присърце. Веднага изоставя заеманата квартира и си спретва скромно жилище в сградата на ул. „Екзарх Йосиф“ 46, където семейството му съжителства с пожарната команда, а дъщеря му израства сред подчинените на баща си. Захарчук е винаги близо до своите хора, следи ги изкъсо и непрекъснато работи за подобряване на дисциплината, практическата подготовка и материалното състояние на пожарната служба. Една от първите му стъпки е да деполитизира институцията, забранявайки членуването в политически партии и клубове.
Следващият му ход е да преговаря с общинските власт за увеличаването на бюджета. С отделените средства се заема да преоборудва пожарната с модерна техника. Заминава за Франция, където прекарва като механик един месец в заводите на „Рено“, за да се запознае отблизо с функционирането на машините, които закупува за българските огнеборци. Закупените автомобили са най-добрите за времето си и Софийска пожарна изпреварва доста от своите съвременници. Нещо повече, Общината харчи колосалната сума от 1 200 000 лева за да закупи автоматична 20-метрова стълба марка „Магирус“, която да допълни автомобилния парк на службата.
В началото командирът на Столичната пожарна прекарва нощните дежурства обикаляйки на бял кон улиците на София. Малко след това вече патрулира с ново закупените пожарни автомобили, сред които скоро се нареждат няколко коли, произведени от „Мерцедес“ и „Фиат-Спа“. Верен на принципа, че добрият командир води хората си срещу бедите, Захарчук лично участва в гасенето на най-тежките пожари и никога не изисква от подчинените си нещо, което сам не е готов да стори. През 1924 г. почти е премазан от паднала горяща греда, докато с голи ръце вади сирачета от дома в кв. „Надежда“. Година по-късно по време на пожар в тютюневата фабрика припада от гъстия дим и само благодарение на лъскавата му каска е открит и изнесен. Въпреки това той твърдо заявява – „Пожарникарят не бива да блести със своята каска, а със своя дух и професионализъм“.
Освен да е взискателен към подчинените си, Юрий Захарчук се грижи и за тяхното благо. Старите униформи са заменени с нови поръчкови облекла, изработени от качествени платове и богато украсени. Повишава се и доходът на пожарникарите, а за пенсиониралите се огнеборци са издействани значителни за времето пенсии – 600 лв. за редовите пожарникари и 1500 за командирите. За сравнение, богата вечеря за двама в тогавашно изискано столично заведение е струвала ок. 15 лв.
Неуморният командир не престава да разширява и подобрява своята служба. През 1930 г. в редиците на пожарната работят 140 души, от които 110 са строевите огнеборци. Година по-късно Захарчук създава бригада за оказване на първа помощ, снабдена със самостоятелна линейка.
През 1932 г. идва и най-високото признание за работата му. На традиционен пожарникарски събор на огнеборците от цяла Европа се провежда състезание по пожарогасене. Участват най-добрите команди в целия Стар континент, много от които се радват на значително по-дълъг опит и по-добро финансиране от българите. Несъмненият фаворит са германците, пионери в не една или две области на справянето с огнената стихия. Въпреки това мъжете на Захарчук помитат конкуренцията и заслужено печелят приза за най-добра противопожарна команда в Европа.
През същата година, Захарчук извоюва правото на пожарникарите да се пенсионират след 15 години трудов стаж. Пак по същото време материалната база на службата е обновена с модерни противогазови маски, както и два азбестови костюма за влизане и гасене в пламъците. Към социалните добавки, постигнати от командира, се добавя и изплащане на обезщетение за семейството в случай на смърт. За да подсигури по-ефективната работа на своите подчинени, Захарчук разделя наличните кадри на едно централно звено и няколко команди, разположени в различни части на столицата, де факто поставяйки основи на днешните противопожарни служби в отделните райони на София. Отделно от съществуващата издръжка от Общината, Захарчук насърчава създаването на обществен фонд, който събира дарения от граждани и спомага за допълнителното екипиране и подготовка на огнеборците.
През 1934 г. следва ново признание за делото на руския офицер. Той е издигнат в чин главен инспектор и главен инструктор по противопожарна безопасност към Министерство на вътрешните работи и народното здраве – превръщайки се в първи командир на всички противопожарни звена в България. Към дейността на пожарната са приведени и функциите, които днес наричаме „Гражданска защита“ (тогава „Обществени грижи“) – борба с наводнения, земетресения и други бедствия, включително и набези от скакалци.
Създава се постепенно разширяваща се база, в която се съхраняват аварийни резерви от медикаменти, лодки, строителни материали и инструменти, които да влязат в употреба в случай на бедствие. Под надзора на Захарчук са приети два специални закона, които регулират противопожарното дело в градовете и селата и пак на него дължим първия систематизиран наръчник по пожарогасене в страната (любопитен факт е, че първият подобен наръчник в Европа, създаден през XIX век, е дело на Петър Берон – б.а).
Захарчук продължава да доразвива системата за подготовка и поддържане на дисциплината, въпреки че едновременно изпълнява функциите на началник на Столична пожарна и на командир на всички пожарни служби в страната. В извадка от тогавашния печат (общинско списание „Сердика“, кн. II, 1939 г.), обичайното ежедневие на пожарникарите е описано по следния начин:
„Вътрешният ред както при Централата, така и в клоновете, за пожарникарския персонал е един и същ. Ставане в 6 часа. До 8 часа измиване и закуска. През това време се извършва и едночасовата работа по почистване колите. От 8 до 9 часа пожарникарите се разделят на групи за почистване помещенията. От 9 часа почват упражненията в пасивна гимнастика, строй или практически упражнения с пожарните уреди. В единадесет часа се дава половинчасова почивка, а в единадесет и половина започва обедът. От дванадесет до два часа всички почиват. От два до четири часа чистене помещенията, работа из работилниците и гаража. В пет и половина вечеря. В осем часа се произвежда проверка и след това пожарникарите се освобождават от всякаква работа. Тоя неизменен ежедневен ред се нарушава само от тревогите, при които първото задължение на всеки пожарникар е отиването му на определеното място при колата.“
Оказва се, че усилията му са резонни. Една статистика, публикувана през 1930 г. показва, че годишно в София има около 300 пожара, за които се изразходват над 1 000 000 литра вода. Средно на всеки пожарникар се падат по 12 часа работа на ден, а почти при всеки пожар има обгазени или пострадали огнеборци. Впоследствие, с натрупването на опит, броят на пострадалите пожарникари намалява.
През 1938 г. завършва пълната автоматизация на Столичната пожарна и от нея са изведени всички конни отделения, а централата и клоновете в „Лозенец“, „Три Кладенци“ (или Ючбунар – между дн. бул. „Хр.Ботев“, „Сливница“, „Ал. Стамболийски“ и „К. Величков“) и Централна гара са напълно оборудвани със съвременни противопожарни автомобили. Сериозно предизвикателство за работата на Захарчук представлява включването в пределите на Софийска община на тогавашните села Бояна, Драгалевци, Слатина и Княжево, в които почти не съществуват адекватни средства за борба с огнената стихия.
Успоредно с ръководните си позиции и участието в гасене на огнените стихии, Захарчук води активна обществена дейност – редактор е на няколко издания, свързани с противопожарното дело и е чест гост и личен приятел на царското семейство. Винаги на челно място в парадите, яхнал своя бял унгарски жребец, Юрий Захарчук получава прозвището „Рицарят на огнеборската чест“.
В мрачните години на Втората Световна война, Юрий Захарчук остава на своя пост, ръководейки спасителните дейности по време на пагубните бомбардировки над София. Лично оглавява гасенето на погребите при Военна рампа, с което де факто спасява столицата и заслужава втори орден „Св. Александър“.
На 10 септември, 1944 г. при него идва войник, който е научил че комунистите са издали заповед за задържането му, в която е окачествен като „буржоазен царски пожарникар“. Миналото му на белогвардейски офицер допълнително настройва БКП срещу него. Запазвайки хладнокръвие, Захарчук отвръща „Спокойно, докато пистолетът ми е с мен, всичко ще е наред“ и изпраща войника да купи плодове. Седнал на писалището в своя кабинет, Юрий Захарчук написва кратко прощално писмо до своите колеги – „20 години служих честно на България. В никакви политически работи не съм участвал. Обичам Русия и България. Поздрав на моите другари пожарникарите.“ След това се застрелва.
Погребан е с пълни военни почести в Централните Софийски гробища. Впоследствие двамата му заместници са разстреляни от Народния съд – съдба, която несъмнено е очаквала и него.
