През Средновековието религията играе ролята на спояващо звено в дадена държава, което гарантира единство и равенство на народа. Именно това е и една от основните причини за съдбоносното решение на княз Борис – Михаил да покръсти българите през 864 година. След този акт на българския владетел тогава, православната вяра се превръща в стожер на силата и скрепяването на българския народ, тя се превръща в крепител на духовността, книжнината и единството за България.
Православието е съхранявало и сплотявало българите през хиляди съдбоносни изпитания, затова и през онази епоха то е най-важният компонент за могъществото на средновековната българска държава. За да има необходимия баланс, трябва да има независима държава и независима църква, поради факта, че църковната политика е била неразделно свързана и с държавната политика. Затова и дипломатическите усилия на княз Борис – Михаил при преговорите му с римската и цариградската Църква са насочени точно към решението на този въпрос.
Преговорите на цар Калоян с папа Инокентий III след освобождението от византийска власт също са съсредоточени към постигане на задачата за независима българска църква – от тези дела ясно личи как държавната власт се нуждае от силна и независима църква, за да се постига равновесието, необходимо за стабилно и устойчиво управление. Тази неразривна връзка между църковна и държавна власт онагледява правилото, че патриаршия може да съществува там, където има независима държава.
Официалната църковна независимост на България се постига през есента на 927 година, когато тя получава признание от цариградската патриаршия. Окончателното падане на България под византийска власт през 1018 година донася принизяването на българския духовен водач от патриарх на архиепископ. Сложен е край на автокефалията на българската Църква. Този удар е нанесен от Византия точно върху духовността, за да може да се сломи всякакъв опит за съпротива за възстановяване на държавността.
След въстанието на Асеневци през 1185 година и началото на Второто българско царство, наред с борбата за признание на царската корона, се водила и такава за самостоятелна българска Църква. Края на XII и началото на XIII век са белязани с вътрешни раздори във Византия. Рицарите от Четвъртия кръстоносен поход разгромяват ромейската империя и на практика тя престава да съществува. Възползвайки се от ситуацията и умело изигравайки скритите си оръжия, цар Калоян влиза във връзка с Римокатолическата църква, която да признае короната му. Това е постигнато след дълги и мъчителни преговори и дипломатически трикове от страна на българския владетел.
Това обаче не слага край на стремежа към възобновяване на самостоятелността на българската патриаршия. На сцената изгрява фигурата на цар Иван Асен II. Той поема на плещите си товара да възроди отнетата църковна независимост близо 200 години по-рано. Дипломатическите му способности, гъвкавият и предвидлив характер на неговото управление постигат желаната цел. Всичко започва още 5 години преди възстановяването на българската независима патриаршия – през март 1230 година и победата на Иван Асен II в битката при Клокотница. Чрез тази победа завинаги се осуетяват въжделенията на византийците да покровителстват православното християнско население и да възстановят своята империя.
След победата над епирския владетел Теодор Комнин, българският цар се стреми да подържа добри отношения с Никейската империя (едната от трите части, на които е разделена разпадналата се Източна Римска империя). Той успява да постигне и споразумения по църковния въпрос.
От едно писмо от 1233 година на анкирският митрополит Христофор до цар Иван Асен II четем следното:
„Ако си готов да изпратиш на Изток (в Никея) онзи, който трябва да бъде ръкоположен и оттам той да получи ръкоположението, благодарност към Бога и към благочестивото разположение на твоята власт. Ако ли пък възникнат някакви светски препятствия и пречат на подобно начинание, нека твоята власт избере когото желае и архиереите, подчинени на престола на търновската църква, чрез гласоподаване го потвърдят. Избраният по този начин нека бъде изпратен при мене, за да получи от нас ръкоположение както подобава и според каноните, като от патриаршеска и божия ръка, и да бъде ръкоположен канонически и безукоризнено“…
Виждаме, че никейската патриаршия дава пълна свобода на България да избере свой патриарх, което говори за дипломатическия и политически успех на българския цар по този жизнено важен въпрос за бъдещето на страната. Все пак си проличава и фактът, че никейските духовни първенци запазват правото си на „одобрение“ за българския избраник, но няма и как иначе – постигането на решения на най-високо политическо ниво изисква и взаимни компромиси.
Дипломацията отново влиза в ход. Отправено е официално искане до никейския император Йоан III Ватаци, който се застъпва за българите пред цариградския патриарх. От своя страна цариградския патриарх отговаря, че не може да реши еднолично казуса на българите и трябва да се допита до другите патриарси на източните църкви. Това допитване е било чиста формалност, тъй като е повече от ясно за силата на влиянието на цариградския патриарх през онази епоха, но въпреки това, това действие би постигнало още по-голяма законност на желанието на българите за независима патриаршия.
И така, йерусалимският, антиохийският и александрийският патриарси дали своето съгласие. Официалното обявяване на независимата българска патриаршия става на свикания в Лампсак църковен събор на българското и гръцкото духовенство през 1235 година. На събора за български патриарх бил провъзгласен „преждеосвещения“ архиепископ Йоаким. От изворите четем:
„Когато гръцкият цар получи това заедно с патриарха, той събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите, епископите, всечестните иноци, архимандритите и игумените, както стори това и христолюбивият цар на българите Иван Асен, като събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите и всечестните монаси от Света гора“…
За съжаление българските исторически извори за връчването на документа, удостоверяващ независимостта на българската патриаршия са унищожени най-вероятно при османското нашествие в Търново. Най-достоверни се смятат гръцките извори от византийския историк Георги Акрополит, който пише, че „предстоятелят на търновската църква, до това време само формално подчинен на цариградския патриарх, бил удостоен на събора с „автономност“ и получил патриаршеско достойнство“.
Възстановената през 1235 година българска патриаршия оставя трайни дири в историята ни. Няма как да не се отбележи ролята на православната вяра в поддържането на несломимия и борбен български дух, който е останал в сърцата на народа ни през многовековните изпитания на съдбата. За да бъде здрава спойката между народ, държава и църква, освен взаимно уважение и сигурност един към друг, тези три компонента трябва да имат свободата да изразяват себе си чрез действията си за общото благо на родината, не обаче чрез преследване на лични интереси, а чрез готовност да се пожертва най-святото в името на това България да блести като идеално шлифован диамант.
Точно тази цел постига Иван Асен II през 1235 година и въздига както духовната сила, така и националния идеал за силна държава, подпомагана от силна и независима църква. Неслучайно при падането на България под османско робство, първото нещо, което се заличава е българската духовност и патриаршията е премахната, като е предадена на подчинение на гръцката църква. Именно защото до този момент България е просъществувала заради силната връзка между държавата, народа и църквата…
