На пръв поглед Шипченската епопея е позната на всички българи, било то чрез прочутите стихове на Иван Вазов или картината на Алексей Попов „Защитата на Орлово гнездо”. За нея трудно може да се каже нещо ново. Оказва се обаче, че на практика няма дигитализирани карти на бойните действия и единственият начин читателят да си ги представи е да се зарови в дебелите книги. Нека направим именно това.

Да започнем с картата, публикувана от Феликс Каниц в книгата му „Дунавска България и Балканът“. Тя е използвана от руските войски за преминаването на Дунава. В началото трябва да отбележим, че в Османската империя изобщо не се е насърчавало правенето на карти, поради опасенията от използването им при евентуални бойни действия. Често разстоянията се мерят с време на преход, нямало е точно означение на селищата. Ето как изглежда една карта на Балканите, създадена в Западна Европа от Герардус Меркатор около 1620 година. Земите на Южна България и Беломорието се казват Romania (името е свързано с Източната Римска империя – Византия), България е между Дунав и Стара планина, а Румъния се нарича Влахия.

Карта на Балканите от Герардус Меркатор (ок. 1620 г.)

Феликс Каниц си е извоювал прозвището Колумб на Балканите. Той посещава 18 пъти българските земи, за първи път през 1860 г. и за последен – през 1883 г. Роден през 1829 година в Будапеща в богато търговско семейство, Каниц е бил оставен свободно да се занимава с изкуство. През 1842 година посещава литографския институт в Будапеща, а през 1847 година се преселва във Виена и посещава един литографски институт. Там става художествен пълномощник, а след това и художествен редактор на сп. „Илюстрирте Цайтунг“ и съветник на император Франц Йосиф I.

При посещенията си в българските земи Каниц скицира всичко, което му се изпречи на пътя – градове, природни забележителности, исторически руини, архитектура, обичаи. Среща се с видни личности, като Мидхат паша и Колю Фичето, от чийто мост при Бяла се възхищава. Тези илюстрации, впоследствие дооформени, са отпечатани в забележителния му труд „Дунавска България и Балканът“. Първият том и картата са издадени на немски през 1875 година, а следващите – малко по-късно. Преиздадени са през 1880 и 1882 година, като в тези издания Каниц добавя още илюстрации.

За първия том на първото немско издание през 1875 година има и отзиви в българската възрожденска преса. В списание „Летоструй“ от 1875 година и 1876 година и „Годишната книга“ на „Летоструй“ под редакцията на Янко Ковачев се изразява критичното отношението към текста, който на места показвал недобро познаване на характера и историята на българския народ. Според автора за това непознаване е виновен затворения в себе си наш народ, който е недостъпен за чужденците поради необразоваността си.

За подробната картата на Феликс Каниц, с дължина около 148 см. (в различните издания има малки разлики в размера), „Летоструй“ пише много ласкави отзиви: „Ние имахме много пъти случай да видим Каницовата карта и засвидетелствуваме, че досега по-добра и по-подробно изложена карта частно за България не сме видели“. Сред останалото е изтъкната и заслугата за изобразяването на връх Св. Никола.

Каниц, като майстор на илюстрациите, изобразява много места у нас, като прави една подробна „снимка“ на България през 60-те и 70-те години на XIX век. Той подбира специални гледни точки, интересува се и от историческите руини (стената на София, например), от архитектура, от етнографията. Каниц е един от първите, които разкриват красотата на Белоградчишките скали, а рисунките му правят впечатление на друг пътешественик – Ами Буе.

Картата на Феликс Каниц, използвана от руската армия.

Картата на Каниц е много важна при дебаркирането на руските войски в България. Известно е, че преминаването на Дунава е очаквано от османската армия и руснаците провеждат редица заблуждаващи действия, за да се стигне до изграждането на понтонен мост при Свищов, с помощта на който се осъществява прехвърлянето на армията на българска земя. Преди него има подвеждащи маневри, обезвреждане на турските патрулиращи кораби по Дунав, артилерийски обстрел на Русе и други акции за заблуждаване на противника къде ще се извърши основното прехвърляне на руската армия.

Първите месеци на войната са благоприятни за руската армия. Предния отряд на ген. Гурко минава Балкана, освобождава Стара Загора. Но османската армия се окопитва, Осман паша се затваря в Плевен, а Сюлейман паша изтласква отряда на Гурко от Стара Загора и опустошава града, в резултат на което руските войски се изтеглят към Шипка. Сюлейман паша нарежда овладяването на Шипка, като идеята е Централната армия, водена от него, да се притече на помощ на Осман паша в Плевен. Започва битка за надмощие. Обсадата при Плевен трае 5 месеца, стоенето на Шипка също.

Карта на боевете при Шипка на 11 август 1877 г.

Преди да се окупира на върховете на Шипченския проход, отрядът на ген. Йосиф Гурко води кръвопролитни боеве с армията на опитния пълководец Сюлейман паша. Тези действия са описани и схематично илюстрирани в книгата „Гурко и Сюлейман“, издадена през 1902 година.

Шипченската епопея се състои от няколко офанзиви на османската армия през август и септември, сражения по редица върхове и долини в периода юли-септември 1877 г. и от т.нар. „стоене“ при Шипка (пазене на прохода) в периода септември-декември. Върховете, на които се водят боевете през август, са Св. Никола, който е най-голям и удобен за разполагане на батареи и върховете Узункуш, Йешилтепе (днес Марковски рът) и Кючюк Йешилтепе (днес Волинска височина, Букова глава). В руските и български карти и в старите книги обикновено не се използват турските имена на върховете, а българските. Такива могат да бъдат намерени в книгата „Боевете и операциите околко Шипка“ на Радко Димитриев – участник във войната, по-късно генерал от руската армия.

Първоначално отбраната на връх Св. Никола и българското опълчение там се ръководи от генерал-майор Николай Столетов,  възпят от Иван Вазов. По-късно ръководството на отбраната на Шипка се поема от ген. Фьодор Радецки.

След опазването на Св. Никола, Българското опълчение е изтеглено в Габрово за възстановяване. При опазването на прохода през следващите месеци, в студовете през ноември и декември 1877 г., поради липса на зимно облекло, измират хиляди руски войници, много повече, отколкото при офанзивите на Шипка. През тези тежки зимни месеци на стоене, месеци на студ и смърт, ген. Радецки докладва всеки ден по телеграфа до Главната квартира на руското командване „на Шипка всичко е спокойно“.

Състояние на Шипченския проход на 10 декември 1877 г.

Ясно е, че успехът на руската армия при боевете около Шипка, при Плевенската обсада и редица други битки водят до мирния договор от Сан Стефано. Руската армия, за да преодолее съпротивата на противника, прилага редица модерни за епохата методи като движение и нападение в колони, изграждане на редути, обсадни действия, заблуждаващи действия и други мероприятия. А от старите карти и книги става ясно колко сложна е била организацията и логистиката на Руско-Турската война, колко усилия и самоожертви са били необходими, за да се стигне до договора от Сан Стефано.

 

Автор: Росен Петков

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.