Четете първа част на изследването, обхващащо личността на царица Елена и властването ѝ над Серското княжество. За да прочетете втора част, последвайте връзката в края на текста.
В хода на развитието на средновековните общества било рядко, но не и безпрецедентно, властовото издигане на особено способна женска ръководна фигура. Българската история не е лишена от подобни примери, като в настоящото изследване ще обърнем внимание на царица Елена – сестра на българския самодържец Иван Александър и дъщеря на Кераца-Петриса, владетелката на Карвунското княжество.
Живяла в царския двор на родната си България до 1342 г., Елена се омъжва за авторитетния сръбски крал Стефан Душан, на когото оказва неоценима помощ в изграждането на сръбското царство. Определяна от византийския император Йоан Кантакузин като коварна, ловка и способна съперница, Елена наследява сръбския престол след кончината на съпруга си през 1355 г. Синът, който имала от сръбския цар, все още бил твърде млад и неопитен за да управлява сам, което и обяснявало встъпването на Елена като регент. Въпреки усилията си да удържи хаоса и сепаратизмът, които обхващат Душанова Сърбия, непосредствено след неговата смърт, Елена е принудена да сдаде позицията си и да се подстриже за монахиня под името Елисавета, само година по-късно.
Разпадът на Сърбия и междуособните войни за нейното наследство между сина на Елена – Стефан и полубрата на Душан – Симеон, не останали тайна за останалите балкански сили. Затова и скоро царица Елена се изправя пред първата реална опасност за владенията си, въплътена в лицето на византийския благородник Матей Кантакузин, който в договорка с „архонтите от Македония“, се отправя на поход с цел присъединяването на Сяр и околностите му към византийските домейни. Макар първоначално да провежда няколко неуспешни опита за дипломатическо разрешение на кризисната ситуация, Елена явно бързо достига до заключението, че трябва да даде на византийците така търсеното от тях военно стълкновение. В решително сражение с войските на Кантакузин през 1357 г., нейните сили не само че успяват да надвият врага си, но дори и пленяват ромейския пълководец.
Елена упълномощава лоялния си васал – кесарят Войхна да третира високопоставения византиец, като „военна плячка“ и да го изтъргува срещу откуп, платен от византийския император. Тази победа утвърждава международния статут на Елена и се счита за рождената дата на една нова държава – Серското княжество, под ръководството на царицата-монахиня Елена-Елисавета.
В съвременната историография владенията на легендарната българска благородничка се разглеждат като едната от петте Българии на XIV в. (Търновска, Видинска, Карвунска, Валонска и Серска) – държави, ръководени от българската династия Срацимировци. В териториално отношение, на върха на могъществото си, Серското княжество се заключва между Търновското царство на север, Византийска Тракия на изток, Халкидическия полуостров и Атон на юг и до земите на севастократор Владко Паскачич на запад.
Макар да властва над българи, сърби и ромеи в рамките на своите владения, Елена рядко се обременявала с някакви политически задължения към прилежащите им страни, акцентирайки върху воденето на все по-самостоятелен курс от този на брат ѝ Иван Александър и сина ѝ Стефан Урош. Както изглежда българската владетелка е предпочитала да гледа на поданиците си като на жители на нейните владения, а не като на представители на нечии чужди интереси.
Безспорно до 1357 г., Елена все още, поне формално, признава сюзеренитета на Стефан Урош и дори използва значителното си влияние с което все още разполагала над сръбската аристокрация, за да затвърди властта на сина си над сръбския престол и да антагонизира в представите им другия претендент в междуособната война – Симеон.
Елена се представя блестящо в ролята си на загрижена майка на Събора в Скопие през пролетта на 1357 г., където чрез щедри обещания успява да помогне на Стефан Урош да се сдобие с подкрепата на повечето сръбски властели. Същевременно тези ѝ действия поставят въпроса защо само няколко години по-късно тя прави рязък завой в политиката си и вече се конфронтира не само със Симеон Урош, но и със Стефан, собствения си син. Както научаваме от хрониките на Кантакузин, в края на 1360 г., Елена вече провежда атаки и срещу двамата претенденти за сръбското наследство,„присъединявеайки към владенията си нови земи и градове“, отнети от тези на нейните съперници.
Корените на макиавелистичните ѝ машинации ни се разкриват отново от византийския император, за който е добре известен фактът, че синът на Елена Стефан Урош имал лабилна психика и проблеми с душевното здраве, което и обяснява прозвището му Неjаки (Лудия). Изхождайки от това, Кантакузин спекулира, че за Елена е далеч по-примеливо на трона на Сърбия да има един монарх, който да е лесен за контрол от властната българка, отколкото по-талантлив и амбициозен владетел, какъвто е бил Симеон Урош и който е можел да се противопостави на плановете на Елена да обособи собствените си владения върху руините на някогашната Душанова Сърбия.
През 1360-61 г. вече става повече от очевидно, че серската владетелка се приема за суверен в своите земи. За това получаваме сведения от запазени протоколи от заседание на Църковния съд в Сяр, в които серските велможи са отбелязани вече не като васали на цар Урош, а като дворяни на самата Елена. Друго доказателство получаваме от грамота на самия цар Стефан Урош, който отбелязва, че майка му, „госпожа светата царица, управлява сама в Сяр“.
От този период датират и будещите любопитство фрески от църквата „Св. Богородица“ в село Матейче, представящи родословието на серската владетелка. В тях сякаш се наблюдава пълното откъсване на Елена от сръбските ѝ роднински връзки и изцяло се акцентира върху българския ѝ произход по линията на Срацимировската династия и свързаните с тях Комнини. Това своеобразно нейно прераждане като българо-византийска аристократка, а вече не като сръбска царица, се обяснява с преобладаващото население на владенията ѝ, състоящо се преди всичко от българи и византийци, докато сърбите се представени от малцинство, макар ѝ влиятелно такова.
Така или иначе, стъпила на родословието на своите предци и на политическото си минало, като сръбска владетелка, Елена е въплътеният образ на държавник, който е бил приемлив за всички нейни поданици. Това и обяснява превръщането на Двора й в притегателен център за представители на бащината ѝ фамилия, като племенника ѝ Алексий Асен, принадлежащ към валонските Срацимировци и собствената ѝ сестра Теодора. С името на последната е свързан и един от малко външнополитически неуспехи на Елена.
Около 1357 г. серската владетелка се опитва да използва сестра си като средство за добиване на влияние над териториите на Епирското деспотство, чиѝто владетел Никифор II Орсини би могъл да се превърне в потенциален съюзник на Елена срещу Симеон Урош. Парадоксално, но по същото време към овладяването на тези територии се стреми и другият брат на Елена – Йоан Комнин, който в този период вече е самостоятелен владетел на Валонското княжество. Той обаче скоро си навлича враждебността на Орсини, тъй като подкрепя изконния враг на епирския деспот – претендента за сръбския престол Симеон. Надеждите на Елена режисира сключването на брак между Теодора и Никифор също са попарени, след като обществените нагласи във владенията на Орсини се обявяват категорично срещу подобен съюз и за да съхрани интегритета на деспотството си, Никифор е принуден, да се съобрази с настроенията на поданиците си.
