Борбата за освобождение на българите в Македония е ожесточена, непримирима и водена срещу различни противници. Извоюваната независимост на българската църква от фанариотите не би била възможна без активното участие на Македония – един от центровете на борбата за създаване на българска екзархия.

След Освобождението на България, дейността на ВМОРО срещу остатъците от Османската империя на европейския континент е широко известна, а върховните ѝ проявления-Илинденско-Преображенското, Кресненско-Разложкото и Горноджумайското въстания са познати на всеки съвременен българин, героите в тях са тачени и възпявани и до днес.

След Балканските войни обаче Вардарска Македония остава под сръбска власт, а Егейска – под гръцка. Новите окупатори не подобряват по никакъв начин живота на българското население в Македония, ограничавайки още повече техни фундаментални човешки права. Българите отново не се примиряват с тежката си участ, а най-яркият израз на тяхната непримиримост са бунтовете срещу новите им нежелани господари – Тиквешкото и Охридско-Дебърското въстания. Именно за първото ще ви разкажем в следващите редове.

Широко известен е фактът, че след сключването на Балканския съюз обединените балкански сили са разпределени така: българите изнасят основната тежест на източнотракийския фронт, докато гръцките и сръбските войски се заемат със значително по-леката задача да прогонят османците от второстепенния македонски фронт.

С напредването на войната това се оказва стратегическа грешка. Периферна територия за Османската империя, военните действия на македонска територия не представляват непосредствена заплаха за султан Мехмед V. Но за разпределението на силите между съюзниците след приключване на военните действия тя има стратегическо значение. Веднъж окупирали територията на Македония, сръбските и гръцките войски изхождат от своята привилегирована позиция.

Още по време на войната от т. нар. Стара Сърбия са изпращани цивилни кадри, които да оглавят местната администрация. Те дават неограничени правомощия на новопостъпилите окръжни управители неограничени права върху живота и имота на местното население, създавайки една значително етнически и конфесионално по-нетолерантна среда, отколкото при досегашната османската власт.

В комбинация с друга много важна грешка при сключването на съюзните договори – липсата на териториални договорки между България и Гърция, както и неясната подялба на Македония, изразена в тайната притурка към договора между България и Сърбия, разделящ я на спорна и безспорна зона, последвалите събития биват предпоставени още преди началото на войната. В условия на застъпващите се териториални претенции на съюзниците, това се оказва пагубно за устойчивостта на така или иначе крехкия съюз.

В началото подводните камъни не могат да препънат балканския устрем и войната започва повече от обнадеждаващо. Подпомагана според договорните спогодби от сръбски и гръцки войски, Българската армия започва уверено своето мащабно настъпление. С безусловната подкрепа на Македоно-Одринското опълчение, съставено местни българи и четите на ВМОРО, както и на подчинената на Втора сръбска армия 7-ма Рилска дивизия, сърби и гърци и един по един освобождават македонските градове.

Някои от тях – например Крушево са освободени от българските чети, които установяват временно българско управление. Източната част на Македония е под контрола на българските войски. Българското население посреща войските като освободители, независимо дали са сръбски или български. Скоро обаче става ясно, че нито гърците, нито сърбите имат намерение да отстъпят завзетите през октомври и ноември 1912 година територии в Егейска и Вардарска Македония, включително и тези, които попадат в т. нар. „безспорна зона“.

През Балканската война сърби и българи са съюзници, макар по всичко да личи, че скоро след военния конфликт отношенията им ще се обърнат на 180 градуса. Както се и случва.

Окупацията сама по себе си се оказва най-малкият проблем за населението, определящо се като българско. Закриването на български училища или преструктурирането им в сръбски, преследване на българските учители и свещеници, освен ако не се обявят за сърби, забрана и преследване на всяка проява на българско национално чувство, обезоръжаване на четите и агресивна асимилаторска политика съпътстват живота на местното население още преди разкола на Балканския съюз.

Мерките за сърбизиране на населението в териториите, окупирани от сръбската власт далеч не се ограничават с тях. Изхождайки от тезата, че населението на Македония се състои от стари сърби, които под влияние на ВМОРО са българизирани, те не се свенят да си служат с всякакви средства за постигане на целта. „Черната ръка“ е тайна организация, която се намесва там, където държавната пропаганда не е достатъчна и трябва да се действа с най-твърди мерки, които не изключват физическо насилие и дори убийства.

Това враждебно отношение към местното население не е продиктувано от разпада на военния съюз, както бихме предположили в опит да намерим причина. Множеството обръщения, в които българите излагат своето тежко положение на министър-председателя Иван Гешов, част от които датират от 1912 година, преди България да обяви война на съюзниците си са неотменимо свидетелство за това. В кичевско например „… българите, начело с учителите си, постоянно търпят ругатни и заплашвания с побой, защото не пишат на края на фамилните си имена сричката „ич“ … След преживените разорения … най-после посрещнахме с цветя и приветствени викове настъпващата освободителна армия. Ние спотаихме нашето безпокойство, когато не видяхме между пристигналите войски нито един български войник и се утешавахме с мисълта, че делото е съюзно и всичко върви към реализирането на един план, по който Кичево не може да бъде осъдено на национално заличаване“, пишат те.

Както става ясно от обръщението на централния комитет на ВМОРО към Гешов отношението не се различава и в окупираните от гръцката войска райони: „Гърците се стараят да погърчват  и постъпват като че ли няма да изпразнят  заетите от тях български околии: Костурска, Кайларска, Леринска, Воденска, Енидженска и част от Солунската.“ За апетитите на Сърбия към Македония те директно обвиняват Австро-Унгария: „Австрия, за да отклони Сърбия от естествения ѝ стремеж да обгърне в своите граници Босна и Херцеговина, хитро я тласна към Македония. Така щото и братска Сърбия стана враг на Сан-Стефанска България.“

Междувременно  на 15-ти май министър-председателят Никола Пашич официално обявява в Скупщината съюзния договор с България за ревизиран. В тези условия съвсем логично ВМОРО предприемат и най-крайната мярка в защита на изконното право на своите сънародници да се самоопределят като българи – въоръжения бунт. На 14 юни в Неготино, Кавадарци и Ваташа, намиращи се в македонската историко-географска област Тиквеш, българите ясно показват на своите окупатори, че освен договорните отношения като български съюзници на бойното поле, сърбите им и чисто морални ангажименти към цивилното население с българско самосъзнание, за което третирането като враг не е приемливо.

Развитието на събитията носи типичните за повечето подобни въстания белези – преждевременно избухване, първоначално настъпление, кървави сражения и жестоко потушаване. На 26-ти май ВМОРО уведомява околийското ръководство на Кавадарци, че четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилов, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други са се запътили към града. На същия ден на тайно общо събрание единодушно е взето решението за вдигане на въстанието. Идеята е то да бъде съгласувано с българската войска, която се намира в Щип, Струмица и Радовиш. На 13-ти юни четата на Дончо Лазаров е разкрита и планът е осуетен.

Мемориална плоча за Тиквешкото въстание в Кавадарци на старата кула в Кавадарци.

На 15-ти от Неготино вече са прогонени сръбските части и е установено българско самоуправление. Кавадарци освободен четири дни по-късно, на 19-ти юни. Българските войски са на 15 километра от града, когато на 24-ти главното командване нарежда на четите да се оттеглят, тъй като военните действия се пренасят на изток.

Населението на Кавадарци и околните български села, повечето от които са опожарени от сръбските войски по време на българската окупация на града, се изтегля в планините, а войводите продължават сраженията. Същата участ сполетява и града, когато неизбежното се случва и четите отстъпват. Жертвите в града са 363 души. След утихването на вълненията, окръжният управител дава ясно да се разбере, че българският бунт по никакъв начин не променя сръбската позиция – „Тук, в Сърбия, могат да живеят само прави сърби.“

Знамето на въстаниците, на което грее познатият внушителен надпис „Свобода или смърт“ е пленено от сърбите и отнесено в Белград, където изгаря през 1941 година при нацистките бомбардировки над сръбската столица.

ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ВТОРА ЧАСТ.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Тиквешкото въстание – българският отговор на сръбските репресии
4.6 от общо 15 глас(а)
Иво Владимиров
Иво Владимиров е бакалавър по международни икономически отношения, част от екипа на сдружението от началото на 2014 година. В момента продължава образованието си във Виена. Иво представя "Българска история" с месечна рубрика в списание "8". Особен интерес за него представлява следосвобожденската история на България.

2 КОМЕНТАРА

  1. Момчета, пропускате тайното антибългарско споразумение между Сърбия и Гърция от 24(може и да съм сбъркал някой ден) февруари 1913 г.!

    • Изобщо не са описани ясно и конкретно събитията в тази статия,твърде безлична е,само общи приказки.
      А събитията са били много динамични и съпроводени с огромна съпротива и много жертви от страна на българското население,което се е опитвало да защити домовете си,земите си и територията си в цяла Тракия и Македония.
      А след заграбването на тези територии с българско население,българите продължават борбата си за запазване на българската си единтичност.

Отговор