Първият автомобил с двигател с вътрешно горене пристига в България най-вероятно през 1902 година, когато Министерството на войната закупува кола с бензинов едноцилиндров двигател от 8 к.с. Постпенно автопаркът на държавните институции и частни организации бавно се разраства, а свои лични возила закупуват и по-богати граждани. С това става необходимо да се регулира тяхното движение.

Правила за пътното движение присъстват още в първия Наказателен закон на Княжество България от 1896 година, но те се отнасят за коли и каруци с животинска тяга. На 19 март 1912 година (стар стил) в брой 71 на „Държавен вестник” е обнародван първият „Правилник за движението на автомобилите в столицата”.

Той е повече от любопитен, поради което ще го разгледаме накратко. 

В него се разграничават държавни, наемни и частни автомобили. Обществените са на различните институции, частните – на техните собственици, а наемните са карат от шофьори, наети от собствениците, за да предлагат автомобила като такси и така да генерират печалба.

За да се допусне колата до движение, собственикът първо описва в специално заявление всички нейни части, а в декларация, всякакви данни за него – от производител до тегло и за какви цели ще служи. Документите се подават в „градоначалството”, а после техническа комисия преглежда автомобила и преценява годен ли е той за движение.

Сред изискванията към колата са да има две спирачки и, ако е по-тежка от 250 кг., задължително заден ход. Първите български регистрационни номера имат черни букви и цифри върху бели емайлирани метални плочки. Предната е висока 75 и широка 45 мм., а задната – 100 на 60. Разстоянието между символите е 20 мм.

Част от заглавната страница на първия Правилник за движението на автомобилите в столицата.
Запознай се с „Юначе“ – най-новата българска детска игра с карти!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

А кой може да стане шофьор?

„Лице пълнолетно, здраво, не късогледо и да няма недостатък в ръцете, с добро поведение, трезвено, […] да знае по-главните улици и учреждения, по-главните хотели…” (чл. 15). Трябва да се представят и документи, включително „свидетелство за честност“. Таксиметровият шофьор „трябва да бъде порядъчно облечен… не може да бъде по риза без палто или със запретнати ръкави” (чл. 16). Според чл. 19  „шофьорът трябва да бъде услужлив и внимателен към публиката и пътниците… да намалява скоростта, когато може да причини нещастие или пък когато забележи, че животните се плашат”. Да не забравяме, че сме в началото на ХХ век и София все още е кръстосвана от множество транспорти с животинска тяга. В оживените вътрешноградски места максималната позволена скорост е едва 4 км/ч, а из ненатоварените участъци – до 15 (чл. 20).

Клаксонът на тогавашните автомобили представлява „една сигнална тръба” със „звука на морските параходи”, която шофьорът надува при „настигане, срещане, задминуване”, включително на добитък, а и при кръстовища, завои и т.н. Задните светлини са „фенер, който нощем осветлява номера и дава червен знак” (чл. 22).

А сега да видим как да ползваме такси.

Тарифата на „пътнишките автомобили” се „изработва от градоначалството”, което „се стреми да приравни таксите за всички разреди автомобили” (чл. 31), т.е. явно видът кола не играе роля в ценообразуването, а е по-важно разстоянието. „Шофьорът няма право да иска от пътника по-висока такса” от тарифата – явно да си нелоялен е юридически нередно (чл. 33). Официалните цени са окачени на видно място в салона на колата (чл. 32), обаче „стопаните могат, по взаимно съгласие с пътниците, да уреждат по-износни условия, по които ще пътуват от едно място на друго”. Освен това, шофьорите не могат да отказват кратки курсове –  „шофьорът на всеки свободен наемен пътнишки автомобил е длъжен […] да вози всеки желаещ пътник” (чл. 35). Тези точки не е зле да бъдат закачени на видно място и в някои днешни таксита…

Не е позволено да се пресича пътят на „погребални шествия, войскови части и други” (чл. 44), а също така колите „не трябва да изпускат в голямо количество пушек и да причиняват голям шум” (чл. 47). Помислете си колко стотици пъти по-малко са били тогава автомобилите в София…

Ако шофьорът блъсне и нарани човек, е длъжен да го прибере и да го откара „в най-близката лечебница” (50). Помислете, че и днес има шофьори, които отпрашват, след като причинят катастрофа. Но според този правилник, ако сторите това, ще Ви се отнеме шофьорското право (62). И както шофьорът трябва да е трезвен, така и пияни хора не може да превозва (55).

Интересен е 54-и член, който забранява транспорта на „болни от прилепчиви болести или от къщи […] под карантина, освен по указание от лекаря или полицията” – тоест при внезапно влошаване на такъв Ваш близък не можете да го превозите до болница, защото застрашавате здравето на околните.

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Първият правилник за автомобилно движение в София е създаден през 1912 г.
4.8 от общо 6 глас(а)
Антон Оруш
Антон Оруш е колекционер на българска техника, блогър и изследовател. Основател на Sandacite.bg - сайтът за история на българската техника. Работи в Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“. Гост-автор в Nauka.offnews.bg, сп. Осем, в-к Fibank News. Притежава близо 400 български апарата. Обича да разказва за техническата история на България.

Отговор