Личността на Стефан Стамболов е считана за противоречива в новата ни история. Обикновено делото му е поставено на традиционната и дори банална плоскост на филията и фобията, което по наше мнение не отразява целия спектър от политическата и държавническата му дейност. Ще се опитаме да хвърлим поглед върху един често подценяван аспект от усилията му – осъществяването на националното ни обединение.

Възстановяването на българската държавност в резултат на събитията от Източната криза от 1875-78 г. донася действителна свобода за половината от българския народ. В резултат от дипломатическите конвенции и договори между Великите Сили и Руско-турската война от 1877-78 г. нашите етнически земи са разделени на пет части. Автономното Княжество България не обема дори цялата територия на бившия Туна вилает от времето на Мидхат паша, Източна Румелия е замислена като привилегирован вилает на Османската империя, над 800 000 българи в Македония и Одринска Тракия остават под пряката власт на султана, Нишко и Пиротско са предадени на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния. Нашият национален въпрос и неговото решаване навлизат в нова фаза, а делото на българщината в Османската империя, Сърбия и Румъния е изправено пред пълен разгром.

Потъпкването на възрожденския идеал за обединение на българите в една държава отеква болезнено във всяка българска душа. Болката е отчетливо видима в думите на речта на един 24 годишен мъж на име Стефан Николов Стамболов пред Учредителното събрание в Търново:

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лясковец? Дадени на сърбите. Где е Тулча и Добруджа? Дадени на Румъния. Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово-елмазите на нашето Отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони!

Мъчно. Мъчно и боли.

Нека не приемем Берлинския договор.

Нека извикаме висок, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели.

Естествено, Великите сили не се трогват от молбите на българите и не променят клаузите на Берлинския договор.

Само няколко месеца по-рано същият този мъж заедно с Натанаил Охридски оглавява впоследствие кърваво потушеното Кресненско-Разложко въстание, довело до множество жертви, разрушения и над 20 000 бежанци от тези райони в Княжество България и Източна Румелия. Може би след ужаса на поредното смазано въстание хъшът Стамболов започва да променя възгледите си по решение на българския национален въпрос и постепенно минава от революционни на еволюционни позиции. Тези негови виждания могат да се обобщят по следния начин:

1.Българският въпрос е вписан в богатата палитра на Източния въпрос и като такъв неговото решение зависи от Великите Сили. България не може сама да постигне своите въжделения сама, защото не разполага с адекватен политически, икономически и военен потенциал и трябва да се опита да действа в рамките на разпоредбите на Берлинския договор и привлече за своята кауза една или няколко от големите европейски държави. Обединението може да бъде постигнато по военен или дипломатически път. Земите на Северна Добруджа, Нишко и Пиротско не са реална цел, а Одринска Тракия е геополитически хинтерланд на Цариград и присъединяването на Македония е възможно единствено като план-максимум.

2.Османската империя е слаба и зависи от  помощта на големите европейски държави, но тази помощ не е нито постоянна, нито безусловна, нито безкористна. При всеки удобен случай всяка от тях използва ситуацията, за да получи изгода за себе си- Великобритания и Франция отнемат от Високата Порта по дипломатически път или с военна сила Кипър, Тунис и Египет само за период от 5 години (1878-82 г.).

3.Основа за осъществяването на нашето национално обединение може да бъде само една силна икономически и военно България, която вдъхва респект и води самостоятелна външна политика, умело лавирайки на международната сцена. Не трябва да се допускат революционни движения, които да доведат до още кръвопролития и бежански вълни.

4.Най-големи врагове на Целокупна България на Балканите са Сърбия и Гърция, които поради липса на перспективи за други посоки за териториална експанзия се насочват към Македония и Одринска Тракия.

5.Процесите на Възраждането не са завършени в останалите под властта на султана български земи. Макар нашият етнически елемент да е водещ в тези вилаети на империята, икономическите и политическите лостове са в ръцете на гръцкия и турския етноси. Липсва широка прослойка интелигенция. За наваксване на това изоставане е необходимо време. За осигуряването на време е необходим мир и следователно близки и лоялни отношения между София и Цариград.

6.Лице на българщината в държавата на султана е Българската Екзархия, която освен църковна е и просветна организация и подкрепата за дейността и е от съществена важност.

Няколко години след речта си пред Учредителното събрание Стамболов вече е председател на Народното събрание и като такъв дочаква деня на Съединението. Той е и човекът, който  на 8 септември 1885 г. казва на княз Александър паметните думи:

Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов, Дунава за Дармщат. Аз не зная кой от тия пътища ще предпочетете, но ако питате мене, аз Ви казвам: Вървете по пътя през Шипка и Пловдив, поемете короната, която народът Ви предлага, и Бог ще бъде с Вас.

Първата крачка към националното обединение е предприета с цената на грубо нарушение на Берлинския договор и князът излага на риск престола си. Силите нямат интерес да воюват помежду си заради политиката на свършените факти, която води една малка, но упорита балканска нация. След успешната военна защита на Съединението, то е официално признато от султана с Топханенския акт от март 1886 г. и българският княз е обявен за генерал-губернатор на Източна Румелия с петгодишен мандат. По настояване на Русия името на княз Александър е пропуснато в този документ.

Княз Александър Батенберг

Няколко месеца по-късно група български офицери изменят на клетвата си и по внушения от страна на Азиатския департамент свалят княза с въоръжен преврат и го изпращат под въоръжена стража към Дунава, качвайки  го на кораб, който заминава за Русия. Над България надвисват тъмните облаци на кризата. Като председател на незаседаващото Народното събрание бившият хъш остава единственият легитимен представител на държавната власт. Енергичната му намеса в събитията е подкрепена от няколко влиятелни офицери в провинциалните гарнизони и е осъществен контрапреврат. Князът е върнат в България, но скоро се отрича от престола и напуска страната. За регенти той назначава водачите на контрапреврата Стамболов и подполковник Сава Муткуров и бившия министър-председател Петко Каравелов.

Последвалите събития са доста обширно изследвани и описани по блестящ начин от Симеон Радев, Димитър Маринов и много други български историци и мемоаристи. Анализът на този исторически момент не е тема на този материал. Важно е обаче да се отбележи, че в битката за запазване на вътрешния мир в страната и недопускане на въоръжена намеса на Русия на българска територия, големият търновец губи приятеля си от младини майор Олимпий Панов, разстрелян след офицерските бунтове в Русе и Силистра  през месец февруари 1887 г. Дори позицията му на регент не му позволява да се намеси достатъчно решително за неговото помилване. По време на кризата Съединена България е с прекъснати дипломатически отношения с Русия, с разстроен бюджет в резултат от огромните разходи за Сръбско-българската война и с неясен правен статут, тъй като празният трон в София означава, че няма и генерал-губернатор на Румелия. Това означава, че делото на Съединението е под риск.

След избора на княз Фердинанд положението временно е закрепено, но князът не признат от Силите и рисковете за България остават. След като е назначен за министър-председател, Стамболов поема де факто ръководството на държавата и започва да осъществява мащабна програма за развитие, без да изпуска от очи и голямата си цел- подобряване на положението на българите в Османската империя и постигане на национално обединение в ограничен мащаб.

Между 1888 и 1892 г. са взети общо 5 външни заема от Англия и Австрия, изкупена е от англичаните линията Русе-Варна, завършена през 1864 г. Започнати са големи инфраструктурни проекти- изграждането на жп линии, строежи на пристанищата в Бургас и Варна. Армията е превъоръжена с модерно и надеждно оръжие – пушки и карабини „Манлихер“ и оръдия „Круп“. Стимулирано е развитието на индустрията, като само за няколко години са отворени над 80 промишлени предприятия.

Във външнополитически план усилията за признаване на княза водя до частичен успех едва през 1891 г., когато той е приет на частни аудиенции във Виена и Лондон, въпреки енергичните протести на Петербург, който няма дипломатически отношения с Княжеството от края на 1886 г. Не закъсняват и действията на министър-председателя за решаване на въпроса за Македония. Първите дипломатически сондажи датират от 1888 г., като нито една от Великите сили не се съгласява да подкрепи открито българските искания за прилагане на членове 23 и 62 от Берлинския договор, които предвиждат създаване на автономна област на територията на европейските вилаети на империята.

Стамболов е ловък и твърд политик и натискът спрямо Портата се усилва. На 7 юни 1890 г. българското правителство си  позволява нечувана дотогава наглост – изпраща дипломатическа нота до своя сюзерен. Тонът е дързък и ултимативно се иска признаване на княз Фердинанд и изпращане на български владици в Македония, чиито епархии са в диоцеза на Екзархията, но катедрите им са вакантни от началото на Руско-турската война от 1877-78 г. Бившият хъш заплашва султана, че ако това не се случи, Княжеството ще спре да изплаща румелийския дълг и ще обяви независимост. Осъществява само първата част от заплахата си. Англия и Австро-Унгария се намесват в наша полза и около месец след получаването на нотата султанът разрешава изпращане на митрополити в Скопие и Охрид, както и разрешава строителството на наша църква в квартал „Фенер“ в Цариград и издаването на екзархийски вестник на български език. По лицата на българите  във вилаетите се появяват усмивки на надеждата.

Опитите на Сърбия и Гърция да ни въвлекат в общ съюз срещу Османската империя са отхвърлени категорично от Стамболов, като мисиите на Никола Пашич и Харилаос Трикупис претърпяват провал. За увещанията на гръцкия политик официална София дори информира султанското правителство чрез дипломата ни в Цариград доктор Георги Вълкович. Показателни са думите на първия ни министър към българина Пашич Македония нека оставим на Турция и на тамошното население, което по-добре от мене и от Вас знае кое е то и с кого иска да бъде и какво ще върши за своята съдба. Тоя въпрос да решаваме ние в София или Белград, в Атина или Букурещ, е една празна и вятърничава работа.

 

Никола Пашич

В периода 1891-92 г, от ръката на българи, платени от Азиатския департамент падат убити финансовият министър в правителството на Стамболов Христо Белчев и българският дипломат в османската столица доктор Георги Вълкович. Макар да губи ценен съратник във външната сили политика в лицето на потомъка на пловдивския Чалъков род, търновецът продължава да действа по своя план.

Следващият смел ход на бившия хъш е поисканата аудиенция при султана в края на месец юли 1892 г. Въпреки съпротивата на няколко дипломати на Великите сили, Стамболов се среща с Абдул Хамид II в двореца Илдъз кьошк и говори с него почти два часа. Той излага пред смаяния владетел един доста дързък план:

  1. Политически, военен и икономически съюз между империята и васалното Княжество България.
  2. Създаване на автономна област на територията на европейските вилаети на империята, начело със султанския престолонаследник като генерал-губернатор
  3. На територията на автономната област българският език да бъде обявен за официален, наравно с турския
  4. Местно самоуправление с участие на българите
  5. Българи да служат във войската на автономната област и да имат право да имат офицери в тази войска

Би било прибързано и вероятно напълно погрешно да обвиним Стамболов в туркофилска политика. Тези предложения целят именно даване на историческо време на българския етнос да развие потенциала си. Официалното предложение от страна на България е изпратено по тайна дипломатическа поща до султана през месец януари 1894 г., но след намесата на Австро-Унгария и Русия проектът е отхвърлен.

Последният голям ход на големия търновец за утвърждаване на българщината е през същата тази година. На 12 април отново след натиск от страна на София Абдул Хамид II издава ирадета за още двама български владици в Неврокоп и Велес, на българските училища се дава официален статут, позволява се на Екзархията да се премести от Ортакьой в Пера(Галата, б.а.) и се отпуска парцел за изграждане на българска семинария в Цариград. Десет хиляди души празнуват по улиците на София.

Малко повече от месец по-късно след умело дирижиран от княза и опозицията скандал, Стамболов подава оставка и тя е приета. Той пада тежко ранен в атентат в центъра на София на 3 юли 1895 г. (стар стил, б.а.) и умира призори на 6 юли в дома си. Обожаван и мразен, хвален и хулен, този български държавник преминава във вечността без да получи благодарност и признателност за делата си в името на българщината в Македония и Одринско. Приносът му е безспорен и това не бива да се забравя, омаловажава или отрича.

 

Използвана литература:

Берке-Грамон, Ж.-Л. и други (2014) История на Османската империя, достъпена от https://electronic-library.org/books/Book_0046.html, последно видяно на 26.01.2025 г.

Косев, К.(2021) България под въздействието на геополитиката“, София

Маринов, Д. (1992) Стефан Стамболов и новейшата ни история, София

Матеев, Е.(1992) Държавникът Стефан Стамболов, София

Палангурски, М.(2013) Нова история на България I Княжеството, София

Радев, С. ( ) Строителите на съвременна България, Том 2 Регентството, достъпено от https://chitanka.info/text/39708-stroitelite-na-syvremenna-bylgarija-regentstvoto/7#textstart, последно видяно на 29.01.2025 г.

Стателова, Е., Попов, Р., Танкова, В.(1994) История на българската дипломация 1879-1913 г., София

Fairholme, W.E.(1895) Handbook on the armies of Bulgaria, Greece, Montenegro, Roumania and Servia, London

 

 

 

 

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.