Идеята за създаването на Българско опълчение става актуална още през есента на 1876 г., когато руското правителство обявява частична мобилизация. Първоначално в град Кишинев са сформирани 6 дружини, като в техните редици се записват доброволци от руско-българската бригада, воювала в Сърбия, участници от Априлското въстание, сред които е братът на Васил Левски – Петър Иванов Кунчев.

Не липсват и хора без какъвто и да било военен опит – учители, търговци, овчари, градинари, всички те водени от несломимата вяра в освободителната кауза. Немалко са и чужденците, решили да се бият за българската кауза. Начело на опълчението е поставен руският генерал Николай Столетов.

Ген. Николай Столетов

След извършеното форсиране на река Дунав, прехвърлените руски войски при Свищов са разделени на три отряда – Преден, Западен и Източен. Задачата на Предния отряд, под командването на генерал Гурко, в чиито състав влиза и Българското опълчение, е да настъпи на юг и да овладее планинските проходи на Балкана.

На 25 юни град Търново е освободен, а в началото на юли месец, отрядът установява контрол над Шипченския проход. В това време става известно за настъпващия корпус на Сюлейман паша, прехвърлен с английски кораби от Черна гора в пристанището Дедеагач. На 16 юли войските на Предния отряд са разположени на позиция при Стара Загора.

Генерал Гурко взема решението да атакува отряда на Реуф паша (10 000) при Нова Загора, след което да нападне в тил основните сили на Сюлейман паша, в случай, че настъпят към Стара Загора.

На 19 юли, докато главните части на Предния отряд се бият с войските на Реуф паша при с. Джуранли, единствената защита на Стара Загора се състои от 4 български дружини, 14 ескадрона и 12 оръдия. Разположени на фронт от 2 км и половина, без никакви резерви, малобройните защитници са атакувани от войските на Сюлейман паша, които са четири пъти повече.

Под ударите на многобройния противник, българските дружини се бият с отчаяна храброст, хвърляйки се в щикови атаки. Един от най-тежките, но и най-героични епизоди в сражението, е борбата за спасяването на Самарското знаме – истинска светиня за Българското опълчение.

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ.

В следващите редове ще прочетете спомените на опълченеца Николай Дадар-Караев, свързани именно с тези драматични събития. Приятно четене!

„Отстъпвахме така: дружината вървеше напред, аз и полковникът вярвяхме зад всички. На турците само това им трябваше, т.е. да им обърнем гръб. Щом само им обърнахме гръб, и така започнаха да ни солят от три страни, че да дишаме беше трудно. На падащите гледахме като че ли се шегуват. Нагледахме се на кръвопролитие, но не можехме да им окажем никаква помощ. И ето вече отстъпваме назад, турците стрелят залпово по сто – сто и петдесет изстрела наведнъж и усилват още повече, а при нас виждаш само как хора падат. Изведнъж полковник Калитин ми вика: „Боже мой, Николай, гледай какво става със знамето, за бога, гълъбче, не може ли да го вземеш някакси.“ И действително положението с нашето знаме бе много опасно. Много, много тежко бе да се гледа тази картина. С една дума, докато полковник Калитин ми казваше тези няколко думи, аз сам видях как падаха подред три подофицера, които го носеха.

Турците разбраха, че това е знамето, и изпратиха към него цели табори от хора и започнаха да стрелят по него безконечно, но все пак господ го спаси от злодеите. Успях да отговоря: „Слушам, господин полковник“ и се спуснах в тръс натам, където се сражаваше святото знаме, за да го спася. Бях подминал малко напред, когато чух някой да ме вика по име, преди да съм стигнал до святото знаме. Огледах се на всички страни и още веднъж погледнах отдясно – сред отстъпващата тълпа видях двама българи да носят щабс-капитан Стесел, за когото бях като брат, през целия поход живяхме заедно. Той ме бе помолил преди в случай на някакво нещастие да съобщя на жена му. Като го видях, не можех да го подмина. Приближих се до него и видях, че е прострелян в гърдите. Предложих му да се качи на моя кон и той, макар и нищо да не каза, виждаше се, че иска. Слязох от коня, качих него и го предадох на българите, които го носеха. Единият от тях водеше коня, а на другия казах да държи него и ги изпратих. Полковникът нямаше нищо против това, даже се радваше. Като видя тази история, полковник Калитин сам препусна към знамето, взе го и веднага счупи дръжката му наполовина и без да бърза, започна да уговаря войниците да отстъпват със стрелба.

Не успях да направя и крачка от мястото си, когато полковникът извика: „Николай, вземи от някой войник пушка и ела при мен.“ Исках да направя така, но не успях да изпълня заповедта. Взех от един войник пушка, той носеше две, и поисках от него пачка патрони. Не успях да взема пачката от войника, когато полковник Калитин излетя от коня, улучен от смъртоносен куршум. Толкова беше тъжно да се види как конят му вдигна опашка и препусна с всички сили покрай мен по посока на неприятелската армия и как гръмна сред тях „ой, аллах“. Кълна се в бога, не мога да ви опиша тази мъка, колко тежко бе да понесеш това. Мисля, че който обича другарите си, той ще разбере положението, в което бях тогава. Но аз отмъстих веднага за него, по нашему, и си отдъхнах. Като гледах цялата тази картина, все едно ми беше, считах се за загинал.”

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Как Българското опълчение спаси Самарското знаме
5 от общо 26 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

Отговор