Първоначалният материал, с който е създадена старобългарската книга се нарича пергамент. Това наименование означава специално обработена животинска кожа, употребявана в древността и през средните векове за писане. Старите книги, писани на такава кожа, са получавали същото название. Съществува и употреба на израза пергаментна хартия.
Успоредно с това, широка известост придобива и името на древния град Пергама, който се намира в западния регион на Мала Азия. В старобългарските ръкописни паметници се срещат названията „мех“, „кожа“, „хартия“, „харатья“. Пергаментът, употребяван в българските скриптории, е бил добиван главно от местно производство. Това проличава от неговото качество – малко по-груб и по-жълтеникав на изглед. Този материал, произвеждан главно от овчи, кози и телешки кожи, е бил значително скъп.
През XIV век в българската ръкописна традиция хартията постепенно измества пергамента и от началото на XV век насам вече не са познати български паметници, изписани на пергамент. На север практическото приложение на пергамента се установява за по–дълго време. В руската книжнина, този писмовен материал се употребява и в началото на XV век, а във влахо–молдовската традиция се среща и през XVI век за напрестолни евангелия.
Като материал за писане, хартията се счита за китайско изобретение от растението коноп. Времето, когато тя е била създадена, се свързва с името на известния имперски служител Чай Лун, началото на новата ера. Въпреки императорските забрани и наказания за издаване тайната на изработка на новия писмовен материал, той е проникнал рано от Китай в Япония, Корея, Индия и Средна Азия. Няколко основни фактора предопределят бързото разпростраение на хартията от Китай до Арабския халифат, сред които цветущото развтие на литературата, което изисквало наличие на големи количества материал за писане, повече бързина, краткото време за приготовлението на една книга, обширната, разнообразна и добре организирана търговия на арабите с много страни по света – сухоземна и морска, усъвършенстването на технологичния процес и създаването на собствено производство.
Така например в края на VIII и началото на IX век хартията се произвежда в Багдат, а през X век – в Сирия (Дамаск) и Египет. В последствие хартията навлиза в Европа заедно с нашествието на арабите в Испания (Андалусия) през VIII век. От периода на 1100 година вече съществуват първите хартиени мелници в околностите на Валенсия, Испания. Най-старият известен за сега документ от испански произход е датиран от 1151 година. Няколко години по-късно хартиеното производство започа да се развива и в Италия, където най-старият съхранен документ е с датировка от 1154 година.
Първите хартиени писмени паметници в България са датирани от XIII век –Дубровнишката и Ватопедската грамота на цар Иван Асен Втори от 1230 година, Търновското четириевангелие от 1273 година и Виргинската грамота на цар Константин – Асен от 1277 година. През XIV век хартията почти окончателно започва да измества пергамента от българската ръкописна традиция. Употребяваната хартия в България има предимно венециански произход. По време на средните векове България е една от най-ранно възприелите новия материал за писане.
Украсата на старобългарските ръкописи е декоративната система представлява сбор от художествено изработени небуквени елементи, които организират текстовата колона. Състои от няколо основни вида елементи – заставка, маргинални указатели, завършеци,, миниатюри. Тя има своята хронология на развитие и различни стилови характеристики. През VIII – IX век се разработват и нови шрифтове. От X – XII век се проявяват различни художествено – нормативни тенденции. Новите шрифтове определят и нови формати, преразпределение на графическите елементи, оформящи текстовата колона и украсата.
При украсата на старобългарската книга се отличават геометричен, растителен, тератологичен, неовизантийски и балкански стил. Геометричният се наблюдава до края на XIII век. Специфичен феномен при българската общност е безусловното и непрекъсваемо във времето предпочитание към мотивите на тератологията. Приема се, че тя е в разцвет през XIII век. Геометричният и зверилният стил дават многобройни разновидности до края на XVII век в нашите ръкописи. Под влияние на първопечатните книги, мотивите на вече познатите стилове се стилизират в орнаменталните композиции и в миниатюрите през XVI – XVII век. Тази насока в ръкописната традиция може да бъде определена като „Балкански старопечатен стил“. Чрез произведенията на други изкуства, като обработка на метали, архитектурна украса, текстил и др., навлизат частично и някои ислямски мотиви по време на Османската империя.
Миниатюрите в украсата на старобългарските ръкописи са родствени по своите стилово-художествени особености на най-добрите образци от епохата (напр. Константинопол, Света гора, Синай и др.). Съществен дял от изкуството на миниатюрата са илюстрациите към Ватиканския препис на Манасиевата хроника, Лондонското четириевангелие от 1356 година, Томичовия псалтир. Към ктиторските миниатюри се отнасят тези от споменатите паметници и прекопираните в руските преписи образи на княз Борис – Михаил.
Украсата на старобългарската книга се осъществява технически с цветни мастила и бои от калиграфи и художници, а изписването със злато се нарича хризография. В глаголическите и кирилските ръкописи до края на XIII век заглавията и други декоративни елементи се изписват върху цветни фонове. За фонове на заставките и миниатюрите се използва тънко златно фолио. Подобна технология се прилага и при изкуството на мозайката, където то се притиска между две финни стъкла.
Утвърждаването на хартията при създаването на ръкописни книги довежда през втората половина на XIV век до процес на частична унификация на украсата, често определяна от съдържанието. Причина за това е и порастналата потребност от книги за индивидуално четене. Идейното преосмисляне на отношението между „слово и образ“ в духовната култура на XIV век довеждат до превръщане на украсената книга в „храмово пространство“, в посредник между човека и Бога.
Специален дял от украсата на старобългарските ръкописи са художествено украсените подвързии – сухо щампосване върху кожа, апликиране на емайлови плочки, скъпоценни камъни, обличане в цели метални обкови.
За да предпазят изписаните листове от похабяване, старите книжовници ги подшиват с връвчици или тънки ремъци, чиито краища закрепват към дървени дъски, служещи за корици. Външната им страна обвиват най-често с кожа и пo-рядко с текстил или кадифе. По кожата чрез натиск или валцуване щемпелуват различни орнаменти. За да съхранят подвързията от увреждане, старите книговезци поставят медни, месингови или сребърни украшения в центъра или по ъглите.
Подвързиите са снабдени със закопчалки, за да се предпази книжното тяло от въздействието на редица неблагоприятни външни фактори или кориците от изкривяване. Напрестолните евангелия са покривани обикновено с обков – частично или изцяло, който съдържа различни иконографски сюжети. Всички белези на подвързията са важни при определяне кооординатите на създаване, местопребиваване, датировка и авторство на ръкописа (принадлежност към дадена книжовна школа или кноговезко ателие).
Традиционната подвързия – дъски с кожа, съществува в българската книжовна практика до XVIII и началото на XIX век. Най-старият български книжовен паметник със запазена оригинална подвързия датира от XII век – Тълковен псалтир от Погодиновата сбирка. За стила на подвързване на ръкописите от скрипторията към двора на цар Иван Александър (1331 – 1371) може да се разбере косвено от послесловието на Лондонското евангелие от 1356 година.
Безценни образци на българското приложно изкуство са обковите създадени през XV – XVIII век. От златарските школи в Софийско, Чипровци, Враца и Бачково. Интересна е тенденцията, при която някои подвързии са дело на самите книжовници, автори на ръкописите – напр. Стойо Граматик от Тетевен, даскал Милко и Стойко Владиславов от Котел, поп Стоян от Казанлък и др.
автор: Ирена Янчева
