На 17 юли 1393 г. османците превземат столицата на Второто българско царство – Търновград. В тези драматични за столичния град събития отсъства може би най-важната фигура – цар Иван Шишман. От известно време царят се намира в крайдунавския град Никопол, превръщайки го в последната си резиденция. Избягал ли е тук Иван Шишман в търсене на спокойствие и сигурност или истината е друга? Отговор ни дава един наскоро намерен документ в библиотеката на Румънската академия на науките. Документ, хвърлящ светлина и върху драматичните събития в Търново, описани от Григорий Цамблак, завършили с екзекуцията на 110 видни търновски боляри.

Като за начало трябва да си зададем два важни въпроса. Първо, защо Иван Шишман избира Никопол и защо не помага на обсадения столичен град? Никополската крепост правела впечатление още на съвременниците ѝ. По повод нея Мехмед Нешри пише следното: „Той (Иван Шишман) нямал по-хубав град и по-яка крепост от тази. Тя била край Туна, та реката се плискала в стените й.” Валеран дьо Ваврен допълва, че градът се състои от две крепости – горна и долна, охраняващи пристанището, а към реката се спускали две дълги стени, които затваряли пристанищното укрепление. На отсрещния бряг се намирала крепостта Холавник. Двете крепости образували единна система с две насочени едно срещу друго пристанища и допълващи се пояси от крепостни стени.

Икона на цар Иван Шишман

Освен сигурността, която предлага Никопол, от тук Иван Шишман осъществявал по-бърза връзка със своите християнски съюзници – Влахия и Унгария. Дали е имал реална възможност да подпомогне обсадения Търновград?

Самото превземане на столицата на Второто българско царство е една от най-големите средновековни загадки. Известна яснота около похода хвърля Григорий Цамблак в неговото „Похвално слово за Евтимий”. Описвайки събитията той пише следното:

Варварският цар…като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. От описанието на Цамблак ясно личи, че Баязид подлага на пълна обсада Търново. Колко е била числеността на армията му трудно може да  се установи днес, но щом армията на Али паша от похода през 1388 г., колкото и да е била преувеличена от Нешри, е била 30 хиляди души, събраните от Баязид сили от Азия и Европа едва ли са били с по-малка численост.

Сравненията на Цамблак на армията на Баязид с армиите на Дарий и Александър Македонски говорят сами по себе си за нещо впечатляващо. Като се има предвид, че през целия XIV век най-крупните военни сили, които вади България са 15 хиляди в битката при Велбъжд от 1330 г., сили едва на половината на османците, е ясно, че Иван Шишман не разполагал с потенциал, за да се окаже в помощ на обсадения град. В този случай, надеждите му може би са били здравите стени на столичните укрепления и отличната им естествена защита да охладят ентусиазма на Баязид. Тактиката, възприета от царя е по-скоро в строеж на крепости и избягване на открити сражения с по-многобройния противник, идея, която за съжаление само забавя османците.

Превземането на Търново представлява тежка загуба за Иван Шишман. След него той е принуден да подпише унизителен мир, съгласно който пада в йерархията на владетелите като започва да се титулува „господин”, а властта му се ограничава в земите около Никопол. Но дори и в тази тежка ситуация Иван Шишман не спира да бъде активен спрямо завоевателите. Какво точно предприема ни разкрива откритието на Климентина Иванова в български сборник с монашеско съдържание от XV в., намиращ се в библиотеката на Румънската академия на науките.

На последния лист от ръкописа разчита чернови на писма-заповеди на Иван Шишман, адресирани до неговите военачалници. Изпълнението на писмата следва общ план. От лявата страна е изписано: „До всепочитания болярин по оризма (заповед) на Господство ми.”. В дясно са изписани имената на конкретните хора – Баул и Алдимир. Ето как звучи една от тях: „Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми.” Става ясно, че Иван Шишман се опитва да събере всички свои останали сили в Никопол, за да даде може би един финален отпор на османците. Научаваме и как се е титулувал официално – „господар Търновски” (за османците бил просто „невернишки бег”). В началото на текстовете са нарисувани кръст и малка ръка държаща свитък, символи сходни с тези в Рилската грамота на Иван Шишман, което още веднъж не оставя съмнение в автора на писмата – заповеди.

Живописна реплика на литографията на А. С. Клипарски

Стигаме и до най-драматичния момент – събитията в Търново. Вероятно в началото на 1394 г., османският управител на града извикал под някакъв предлог в църквата „Свети апостоли Петър и Павел” 110 от видните боляри и след това заповядал да бъдат избити. За този трагичен епизод научаваме отново от Григорий Цамблак: Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им.“

Примери за такава разправа от страна на османците имаме само в случаите на съпротива срещу тях, като при превземането на Венчан или на Косово (край Търговище). Очевидно и в този случай първенците били заподозряни в конспиративни планове, за което били наказани. Логично е да се предположи, че в дъното на нещата стоял Иван Шишман, който в опита си да събере повече сили е влязъл във връзка и с търновското болярство. Може да се допусне, че и самият патриарх Евтимий е бил в течение на заговора, заради което след неуспешния опит за екзекуцията му е прогонен в изгнание далеч от Търново, вероятно в Бачковския манастир.

Находката от Букурещ е безценен извор за историята ни, за съпротивата на Иван Шишман срещу османските нашественици. В онези драматични времена българският владетел написал последната си заповед, а последствията от нея представляват един от най-мрачните епизоди от османското завоевание на земите ни.

Календар Българска история 2018

Хареса ли ви статията?

Последната заповед на цар Иван Шишман
4.4 от общо 84 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
СПОДЕЛИ
Николай Йорданов

Николай е завършил история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 2006 г. и магистратура туризъм в същия университет през 2008 г. Най-голям интерес за него представляват античната и средновековната българска история. В свободното си време, извън заниманията му свързани с историята, обича да спортува и да се разхожда сред природата.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР