Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на следващите поколения.

Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт.

Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие.

Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк. Неговата численост е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.

Антатата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце.

Марин Тодоров Куцаров е роден през 1873 г. в  Шумен. Произхожда от известната в града фамилия Куцарови. Получава добро образование. На 20-годишна възраст, Марин е приет във Военното училище в София. Следва изкачването му във военната йерархия, така че да се стигне до участието му в трите войни за национално обединение в периода 1912 – 1918 г.

На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава  19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“

Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ.

На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.

На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето.

През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му.

През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.

Бойното знаме на 19-ти пехотен Шуменски полк. Снимка: www.boiniznamena.com

В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори.

Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“.

Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г.

Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме.

Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Как един пленен български офицер спаси знамето на своя полк
4.5 от общо 221 глас(а)
Марио Мишев
Марио Мишев е на 25 години. Бакалавър по политология в Софийския университет, завършил Френската гимназия в София. Той е един от създателите на проекта "Българска история", автор на пет книги, както и сценарист на документалните ни филми и поредици. Основна част от работата му е ангажирана с обиколките по училища и уроците по родолюбие, които сдружението осъществява от четири години.

6 КОМЕНТАРА

  1. Бях позабравил делото на ген. Куцаров. Подвигът му ме кара да бъда още по-горд, че съм се родил и живея в Шумен, че съм българин. Благодаря ви!

  2. Господин Мишев,
    Аз съм син на о.з. полковник Иван Иванов, който е автор на няколко книги за българските бойни знамена. Има и книга специално за спасяването им, която вероятно или сте чели , или , най- малкото, цитирате тук без да знаете, тъй като случаят е описан подробно там. Но не за това Ви пиша. Въпреки че и аз се занимавам с история ( завършил съм през 1996 г. история в СУ) има една „загадка“ , която не мога да разреша сам и търся помощ от кого ли не. Няма българско бойно знаме пленено в бой, но има 3 бойни знамена откраднати от Съветската армия през 1944 г. от наши бойни кораби и сега по слухове намиращи се в руски музей/и. Вероятно са взети от кораби на Дунавската флотилия в Русе, но има шанс това да са кораби и от Черноморския флот. Сигурен факт е ,че са 3 (три) и че са някъде в Русия. Темата ми е наследство от баща ми , който вече е с тежка деменция. Моля за съдействие за събиране и установяване на повече информация по въпроса! С уважение полковник Светлозар Стефанов – държавен експерт в дирекция „Логистика“- МО

  3. Поклон!
    И поредният пример, че сме славен народ. И съм убеден, че скоро пак ще заемем полагаемото ни се място в челото на просветените народи!

Вашият отговор на Георги Отмяна на отговора