Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на идните поколения.

Годината е 1915. Вече почти 3 месеца българските полкове триумфират по върховете и долините на Поморавието, Косово поле и Македония. Хиляди юначни синове на нашия народ намират смъртта си в битка за освобождението на поробените братя. Бити и преследвани, сръбските войски и англо-френските дивизии отстъпват пред устрема на Първа и Втора българска армия. В края на месец ноември са освободени Битоля и Охрид. Но една отломка от отстъпващите сръбски полкове се загнездва на брега на Охридското езеро, в родния град на братя Миладинови – Струга.

На 25 ноември сърбите успяват да осуетят опита на малобройни български войски да заемат града. Освобождението на Струга е поставено като задача на 2-ра и 4-та дружини от 23-ти пехотен Шипченски полк, 2-ра и 3-та батареи от 18-ти артилерийски полк и две дружини от 50-ти пехотен полк. Общото командване на отряда е поето от командира на 2-ра бригада от 8-ма пехотна Тунджанска дивизия полк. Иван Пашинов. Срещу нашите дружини са батальони от 3 сръбски пехотни полка, както и от сръбския 2-ри конен полк, общо 5000 души.

Мостът над река Черни Дрин, Струга

В късните следобедни часове на 25 ноември тези части достигат до града. Той е съставен от българска (западна) и турска (източна) махала, като разделителна линия между двете е река Черни Дрин, която се влива в езерото. Дълбока е над два метра и широка около 30-35 метра. Над нея има два моста, един в Струга и един при село Дъбовяни, които сърбите разрушават, укрепвайки се в западната част на града. Сръбските командири се подготвят за упорита отбрана. В тесните калдъръмени улици са издигнати барикади, на закрити позиции са разположени картечни гнезда, които да обстрелват с кръстосан огън района на основния мост, край дуварите на градските къщи са разположени точни стрелци. Всеки приближил се до моста е обстрелван с прецизно насочен пехотен и картечен огън.

Рано сутринта на 26 ноември при оглед на района на моста вражески куршум пронизва челото на  смелия поручик Ангел Величков, офицер от пионерната дружина, а час и половина по-късно смъртта отнася и командира на 13-та рота на Шипченци поручик Димитър Маринков. На следващия ден в обход при село Дъбовяни са изпратени 2-ра дружина от полка, една дружина от 50-ти полк и двете батареи, но те не успяват да напреднат заради липсата на мост и дълбоката река, както и заради добрата позиция на противника, който обсипва българите с бесен огън.

Поручиците Величков и Маринков, загинали в боя на 26 ноември 1915 година

За превземането на Струга остава един изход – поправка на моста в града и фронтална атака. Полк. Пашинов разпорежда поставянето на картечниците на удобни позиции за стрелба, 14-та рота от Шипченци под командването на подпоручик Христо Хинов е определена да извърши атаката. Остава последната част от плана –  изкарване на открита позиция на едно оръдие, което с огъня си да обърка сметките на противника и да даде време на пионерите да възстановят моста. На командира на 3-та батарея от 18 артилерийски полк поручик Петър Дошкинов е предложено сам да определи кое от неговите оръдия да поеме тази опасна задача. Изборът му пада върху 4-то оръдие заради смелия му командир – младши подофицер Георги Василев Чирпански, родом от село Голямо Дряново, Казанлъшко.

Красивото утро на 28 ноември заварва всички българи в трескава подготовка, пехотинците са строени в околните улици, скрити от очите на сърбите. Оръдието трябва да мине по главната улица и да застане на открито под огъня на противника. Малко след 9 часа е дадена командата:

„Артилерия, при моста!“

Колелата на оръдието затракват по калдъръма на Струга, бутани от артилеристите. Посреща ги ураганен пушечен и картечен огън. В 9:28 часа 4-то оръдие е на позиция близо до изгорения мост. Сърбите и смъртта са близо. Подофицер Георги Чирпански се изправя, без да се пази и командва:

„Огън!“

Подпоручик Христо Хинов

В 9:30 часа отеква първият артилерийски изстрел. По сигнал всички български картечници и разположените на стрелкови позиции пехотинци откриват огън, пригласяйки на рева на оръдието. Скоро къщите отвъд реката се покриват с дим, чуват се викове и стенания на ранените, през димната завеса се вижда как отделни фигури на сръбски войници напускат бойната линия. В един миг канонадата спира. Пионерите изскачат от укритията и се приближават до моста, носейки дъски и сковани дървени щитове. Част от моста е покрита за секунди. Отнякъде затраквасръбска картечница, куршумите свистят около шепата българи, отнасяйки живота на някои от тях.

Бесният огън на нашите артилеристи, картечари и пехотинци продължава. Младши подофицер Георги Чирпански командва прав до оръдието. Вперил поглед в позициите на врага отвъд реката, той отдава бързи и кратки заповеди. Не иска и да чуе призивите на командира и войниците си да се прикрие. Край него свирят пехотни и картечни куршуми, забиват се в щита на оръдието, а по лицето му не трепва и мускул. Два часа оръдието самоотвержено се бори със сръбските картечници и дава възможност на пионерите да възстановят моста.

Те правят това с цената на живота на свои скъпи бойни другари. Смъртта витае около 4-то оръдие,  за няколко минути пада убит мерачът, а четирима от прислугата са ранени. Около 11:30 часа подпоручик Димитър Владков, заместник-командир на 14-та рота дава заповед за атака. От първите шест храбреци трима загиват на моста или във водите на Черни Дрин, а другите трима успяват да преминат на отсрещния бряг. След тях по моста тръгва подпоручик Христо Баев, последван от група смели Шипченци. Скоро ротата се прехвърля и се укрепява западно от реката.

Младши подофицер Георги Чирпански не доживява края на този бой и освобождението на града на братя Миладинови. Два куршума го раняват смъртоносно и тялото му се свлича край оръдието. Когато боят приключва, на 29 ноември командирът на 4-то оръдие от 3-та батарея на 18-ти артилерийски полк е погребан заедно с другарите си там, където води своята последна битка за обединението на българския народ.

4-то оръдие на 3-та батарея от 18-ти артилерийски полк

Години по-късно полковник Дошкинов  ще напише следните редове за боя при Струга:

„При Струга стана нещо по-смело, по-велико: шепа борци артилеристи, пионери и пехотинци, верни на дълга и на дадената заповед- да преминат непроходимата река Дрин, под най-близък, убийствен пушечен и картечен огън на сърбите, презряха смъртта и през труповете на 30 свои другари поправиха изгорелия мост, преминаха на другия бряга и завладяха същия, като с това отвориха пътя на победоносните ни войски към Елбасан – Адриатика. Тук, доблестните борци, с братски усиллия, отивайки на сигурна смърт, но водени от гения на България и  окриляни от провидението, направиха невъзможното възможно…“

Източници:

1.Пацов Й. и Мечков И. (2014) „Българските герои по фронтовете на Първата световна война“, изд.“ Медия-А.Николова“, София

2.Пашинов И.(1931) „Военна история на 23-и пехотен Шипченски полк във войната със сърбите 1915 г.“, Печатница на Армейския Военноиздателски фонд, София

3.Списание „Отечество“, година III, кн. 8 и 9, 2 март 1916 година

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.

Отговор