Проф. Пламен Павлов е един от най-разпознаваемите и авторитетни български историци. Той е автор или съавтор на повече от 400 статии, студии и книги, сред които са „Забравеното средновековие“, „Династията на Крум“ и „Първите дами на Средновековна България“. Заедно с проф. д-р Пламен Митев, проф. дин Лизбет Любенова, доц. д-р Веселина Вачкова и доц. д-р Даниел Вачков, е в основата на учебното помагало по история и цивилизация „Моята България“. Това е и поводът за нашата среща.
Проф. Павлов, Вие сте част от авторския екип на „Моята България“ – помагало, което излезе съвсем наскоро и си постави за цел да представи автентичната българска история. Справихте ли се с тази задача?
Без съмнение, такава задача е много амбициозна, но и отговорна. Надявам се да сме се справили. Поне от проведените досега онлайн-конференции с учители, организирани от Фондация Българска Памет, се създава подобно впечатление.
А всъщност заплашена ли е автентичността на българската история и ако да – как и от кого?
Модерното общество с неговите медии, социални мрежи и т.н. на свой ред създава опасности, които не са толкова безобидни, колкото изглеждат на пръв поглед. Не ми се ще да обръщам внимание на някои критични случаи, но например във връзка с отбелязването на 200-годишнината от рождението на Георги Стойков Раковски редица медии дадоха трибуна на пълни фантасмагории и откровени заблуди. Те са разпространявани от хора, които, както изглежда, търсят сензации, популярност, а вероятно и някакви други ползи.
Да превръщаш нашите национални герои, едва ли не, в участници в някакви фантастични „световни конспирации“ е не само невярно, но и обидно.
Преподавате история от десетилетия. По какъв начин се промени работата ви в университета през последната година?
Ако имате предвид пандемията, всъщност промяната не е чак толкова кардинална, както често се твърди. Няма кой знае какви изменения, когато става дума за учебни програми и съдържание на лекциите. Дори и комуникацията не е прекъсната, но за съжаление непосредственият контакт е много по-ограничен. За сметка на това обаче, студентите имат повече свобода за самостоятелна подготовка, което не е без значение.
Смятате ли, че във време на изпитания като днешното хората променят по някакъв начин нагласата си към историческото познание?
Както изглежда, има нещо такова, поне като тенденция. Знаете вероятно по-добре от мен, че се засили интересът към книгите, към четенето, към поведението на нашите предци в подобни ситуации. Така преоткрихме, донякъде с изненада, че модерните технологии не ни отличават чак толкова, особено като социално поведение, от хората живели векове и хилядолетия преди нас.
Нека поговорим малко за съдържанието на помагалото, което е проект на д-р Милен Врабевски и Фондация Българска памет. Има ли в него нови теории за българската история и стигнахте ли – Вие и целият авторски колектив, до някакви разкрития, които за първи път ще бъдат представени на обществеността?
Нови теории е силно казано, по-скоро предлагаме нов поглед към наглед познати събития и процеси. Опитали сме се да излезем извън „територията“ на стандартните учебници, при които ограниченията са неизбежни предвид хорариума на часовете по история и цивилизации, обхвата на учебното съдържание и т.н. В помагалото се поставя акцент на теми, които присъстват по-малко или пък направо отсъстват от учебниците – като се започне от праисторията и древните траки, чак до модерната ни история.
Затова в моите части съм си позволил да обърна специално внимание на българското духовно и културно излъчване в християнска Европа, на същността на българската държава при цар Самуил, на ролята на българските царици, на гибелта на средновековна ни държава, не като „едноактно“ събитие, а като процес, на исляма в нашата историческа съдба, ако искате, дори и на „Великата българската гора“ и природата в нашето минало.
В „Моята България“ засягате темата за цар Самуил. Кои са безспорните факти, които доказват българския му произход?
Всъщност няма нито един факт, нито един исторически извор – независимо дали е от домашен, български или от чужд произход, който да твърди нещо друго, освен че цар Самуил е българин, български военачалник, а от 997 година нататък – владетел на Първото българско царство. Така че не се налага да доказваме онова, което е истина, известна на свои и чужди. Самуил и неговите потомци са „клонка“ на Крумовата династия, както показахме с Ваша помощ в една книга по темата. Много показателен е един израз на византийския църковен писател от XIII в. Йоан Ставракий:
„Онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите…“ Цар Калоян сочи Самуил като „прародител“. На византийските обвинения, че се е превърнал в „Ромеоубиец“ отговаря, че отмъщава за злодеянията на Василий Българоубиец. Затова паметникът на цар Самуил, поставен в центъра на София, благодарение на д-р Милен Врабевски, е достоен акт на признание към един от най-великите българи на всички времена.
В такъв случай на какво се основават претенциите на македонските историци по отношение на Самуиловата държава?
На самоцелния и неверен „прочит“ на историята през изкривената оптика на държавната пропаганда, на която вероятно би завидил и Гьобелс. Пропаганда, наследена от кралска и т.нар. Титова Югославия. За всичко това не са виновни обикновените хора в Македония, а най-вече политиците и онези представители на интелигенцията, които от години и цели поколения си „вадят хляба“ с повтарянето на едни и същи „мантри“.
Да се надяваме, че е все по-близо деня, в който тази безумна каскада от манипулации и откровени лъжи ще приключи. Иначе за какви европейски и цивилизационни ценности да говорим?
И още на средновековна тематика. Каква е ролята на владетелите от Тертеровата династия в геополитическите процеси на Балканите и в Източна Европа в този период?
Очевидно с Вашия въпрос изразявате съгласие с решението да включа такава тема в помагалото, за което Ви благодаря. Тертеровци са своеобразен маркер на една сложна епоха, на своеобразен възел от геополитически обстоятелства. Погледът към тази династия, която категорично е в сянката на Асеневци, а и на Шишмановци, разкрива интересни исторически обстоятелства и личности, за които си струва да припомним.
Според Вас при своя залез през XIV в., в българските земи съществуват няколко по-големи държавици, освен познатите ни досега Търновско, Видинско царство и Добруджанско деспотство. Бихте ли ни разказали малко повече за това?
Отдавна държа на „Многото Българии през XIV в.“, защото изразът „три Българии“, заимстван от немския съвременник Ханс Шилтбергер, определено е неточен. Освен Търново, Видин и Калиакра, политически и културни центрове са и Прилеп и Велбъжд (Кюстендил), столиците на двете най-големи български държавни формации в историко-географската област Македония.
За определени периоди имаме и „локални столици“ като Копсис (дн. Аневско кале при Сопот), Крън (при Казанлък), Дръстър (Силистра), Несебър, средище на византийския „деспотат“ с българското име „Загора“.
Така или иначе, на тези процеси трябва да се гледа обективно, защото децентрализацията има и своите позитивни характеристики. За съжаление, тези процеси съвпадат с османската експанзия. В крайна сметка, тази част от българската история не бива да се подценява и игнорира.
В помагалото обръщате внимание и на темата за Magna Silva Bulgarica или „Великата българска гора“. Каква всъщност е ролята на „неизмеримите български гори“ в историческото ни минало и защо те са подложени на унищожение във времето на османската власт?
За съжаление, унищожаването на горите и изконно свързаното с тях биоразнообразие днес, когато имаме закони и цяло министерство на екологията, е дори по-страшно дори и от онези времена.
Тази тема винаги ме е вълнувала, затова реших да я споделя с читателите на „Моята България“, които, сигурен съм, ще одобрят това. Ако зависеше от мен, бих въвел драконовско законодателство за посегателствата към флората и фауната на България.
При това в нашата България притежаваме невероятно хармония между природа и историческо наследство, каквото рядко се среща в Европа. Трябва да възпитаваме не само младите поколения на България, но и самите себе си в любов и грижа за природата. В крайна сметка, ние, хората не сме нейни господари, а част от същия този „жив живот“.
