Здравчо Здравчев е от онези наши сънародници, които са осъзнали необходимостта от това, човек да познава рода си. През целия си съзнателен живот той живо се интересува от историята на своите предци и този интерес намира израз в създаването на впечатляващо родословно дърво, (виж стр. 22-23) чиито корени ни връщат чак в XVIII век. Правнук на Райна Княгиня, Здравчев е закърмен с идеята България да стои на първо място – черта характерна за неговия род, предавала се като неписано правило от поколение на поколение. Изкушен от историята и притежаващ над 700 книги, разказващи за родното минало, той се оказа един от най-сладкодумните събеседници, с които сме имали удоволствието да разговаряме.

На първо място, разкажете малко повече за Вашия род.

Аз съм човек, който има щастието да поз-нава историята на предците си от векове назад. Майка ми е най-малкото дете на един от синовете на Райна Княгиня – генерал Иван Дипчев. Неговата съпруга пък – Дафина Кънчева, e внучка на брата на Гаврил Кръстевич. Чрез баба ни сме в родствени връзки също и с рода на Богоридите и на Мамарчевия род – все фамилии, които са играли ключова роля по време на Българското възраждане и са били основна сила в борбата срещу фанариотството и за освобождението на България.

В навечерието на излизането на този брой на списание „Българска история“, попитахме нашите читатели постигна ли целите си Априлското въстание. Няма как да не зададем този въпрос и на Вас…

Райна Княгиня

Да, въстанието търпи тотално военно поражение, но успява политически. Цивилизованият свят узнава за турските зверства – в Русия глас надават Тургенев и Достоевски, в Америка – Скайлър и Макгахан, в Италия – Джузепе Гарибалди. Ужасите и величието на Априлската епопея отекват и разбунват светлите умове на писатели, журналисти, политици, духовници, революционери. Те издигат могъщ глас в защита на един народ, счупил робските вериги. Великият Виктор Юго във Френския парламент извисява глас: „Избива се един народ! Къде? В Европа! А този факт има ли свидетели? Да, само един свидетел: ЦЕЛИЯТ СВЯТ!”. Това са само малка част от свидетелствата за ефекта, който предизвиква въстанието.

Всички знаем за проявената храброст от Вашата прабаба – Райна Княгиня, по време на Априлското въстание. Това, което обаче често се забравя, е какво се случва с нея в годините след Освобождението. Веднага ли получава тя необходимото признание?

Това, което помня от разказите на моята баба – нейна снаха, е, че след Освобождението Райна Княгиня става за някогашните поборници, това което е представлявал Странджата за хъшовете в Румъния – подслонявала ги е, гощавала ги е и с две думи се е грижела за това те да се чувстват доб-ре. Но това се случва вече в годините, в които тя живее в София (след 1898 година). Преди това знаете, че непосредствено след Априлското въстание, тя е изпратена в затвор, но благодарение на намесата на европейски и руски дипломати е освободена, скоро заминава да учи в Москва и става акушерка. Трябва да се отбележи, че култът към личността на Райна Княгиня далеч не се изгражда в първите години след Освобождението. Това се случва едва през 30-те години, когато е преведена нейната автобиография, която тя написва още в Русия и е една от първите книги за Априлското въстание. Дори съм чел как в първите години след въстанието в самото Панагюрище и в други селища е имало хора, които обвиняват участниците в бунта, включително и Райна Княгиня, за последствията от него – опожаряването на града, кланетата и като цяло за разразилото се насилие. Така че лесно можем да заключим, че животът на прабаба ми далеч не е бил лек след така жадуваното освобождение. Особено годините след смъртта на мъжа ѝ Васил Дипчев са били изключително тежки, тъй като тя е трябвало да отгледа сама петте си сина и въпреки всички трудности и цялата немотия, историята показва, че Райна Княгиня е успяла да се справи с тази задача.

Споменахте синовете на Райна Княгиня. Тяхната съдба е не по-малко интересна и героична. Иска ни се точно Вие да разкажете малко повече за тях.

За съжаление, съдбата на моя дядо и неговите братя е не по-лека от тази на майка им. И четиримата постъпват във военно училище, за да облекчат разходите на семейството и развиват успешна военна кариера, но след 1944 година са преследвани от новата власт. Такива са обаче повратностите на нашата история – въпреки че и Иван, и Георги, и Владимир, и Асен се бият геройски за България в три войни, животът им след политическите промени се обръща на 180 градуса. И това на фона на факта, че те са израснали в една очевидно русофилска среда, но когато е дошъл моментът, в който е трябвало да защитят България по време на Първата световна война, именно срещу руснаци, те не са се поколебали и за миг в своя избор, защото да служиш на родината означава преди всичко да си българофил.

Пръв безследно изчезва третият син – Владимир Дипчев, който е герой от Балканската война с три ордена за храброст и директор на детската кинематография в следвоенния период. Дълго време в обществото се насаждаше митът, че причината той да бъде арестуван е, че прилича много на брат си Иван, който всъщност е бил целта на новата власт, но благодарение на задълбочените изследвания на сина на Владимир Дипчев – Христо, разбираме истинския развой на събитията. Всъщност, преследването на Владимир Дипчев е напълно целенасочено, тъй като по време на

Райна Княгиня заедно с първата си снаха Дафина и синовете си Владимир, Георги, Асен и Иван Дипчеви.

Втората световна война той бива назначен за областен управител на Пирот. Това е достатъчно новата власт да го заклейми като царски офицер и да тръгне по петите му. Първоначално е арестуван и прех-върлен в Перник в концетрационен лагер, след което следите му се губят, като и до ден днешен не се знае кога точно Владимир намира смъртта си и къде е погребан.

Историята на най-малкия син – Асен, не е много по-различна. Много скоро след промените и той бива преследван, вкаран е в лагер, където лежи повече от година. Освободен е с много разклатено здраве, но продължава да бъде репресиран до смъртта си през 1965 година. Причината и Асен Дипчев да стане жертва на новата власт е, че през 1923 година ттой е бил адютант на капитан Харлаков, който преследва Стамболийски. Въпреки че Асен така и не участва в залавянето на бившия министър-председател (изобщо не е бил в дружината) и че от събитията са минали над 20 години, тази страница от миналото му се оказва достатъчна, за да бъде изпратен в концетрационен лагер.

През 1925 година, съгласно приетия „Закон за изтребление на разбойниците”, той е изпратен в района на Ловешко и Троянско в качеството си на военен, за да въвежда ред в размирните райони. По-късно е обвинен, че като командващ тези части е пряко отговорен за арестуването на 11 дудуши, участвали в обира на пощата в Малка Желязна. Впоследтвие част от тях правят опит да избягат, като е открита стрелба по тях и са дадени жертви. Оцелелите обирджии са откарани в Ловеч, където са и съдени, но проблемът за новата власт е, че арестантите всъщност са били местни анархo-комунисти. Така след 9 септември 1944 година дедо ми е осъден на смърт, като е лъжа, че скоро след това присъдата му е била заменена с доживотен затвор. Показателно е, че един от съдиите в своето особено мнение към присъдата записва, че тя е незаконна. Аз успях да се свържа с наследниците на човек, който е бил в една килия с дядо ми и те са ми разказвали за всички мъчения, през които е преминал той. На няколко пъти са му били изваждани ноктите на ръцете и краката, като целта на всичко това е била да бъдат изтръгнати самопризнания от него.

До последно обаче, дядо ми не го прави, като дори малко преди да бъде прочетена окончателната му присъда, той казва следното –„на времето мен ме пращаха да преследвам разбойници, а тук разбрах, че съм се борил срещу комунизма“. В крайна сметка той умира през 1954 година в затвора в Ловеч.

Като наследник на такива род и като човек, интересуващ се живо от българската история, Вашето лично отношение към родното ни минало живо ни вълнува. Как бихте го описали?

Здравчо Здравчев

Смятам, че Раковски го е направил най-добре преди години с думите –, „любовта към отечеството превъзхожда всички световни благини“. Тя трябва да започне да се възпитава от най-ранна детска възраст, защото човек, който не си знае корена и не знае какво представлява българската нация и какво е дала на света, е изгубен човек за мен. За жалост, днес могат да бъдат видени много такива примери и аз отново намирам обяснение за сегашната ситуация в историята. Тя ни показва, че през последните десетилетия две сили упорито се опитват да смачкат всичко национално. Едната се наричаше интернационализъм по времето на социалистическата власт у нас, а другата се нарича глобализъм в наши дни.

За мен тези две думи са двете лица на една и съща монета. Изричайки това обаче, трябва да уточня нещо, за да не бъда разбран погрешно – осъзнавам предимствата на епохата, в която живеем по отношение на информираността, но съм убеден, че дори и в днешния свят, който често е определян като „едно голямо село“, човек има нужда от родовата си памет. Истината е, че ние трябва да се гордеем с това, което притежаваме – изключително богатия ни фолклор и многовековна култура, собствена азбука, която ползват още стотици милиони по света и изповядване на християнството на разбираем за народа език, стотици години преди повечето европейци.

Как според Вас това разбиране и усещане за българщината може да се предаде на един млад човек?

Аз съм влюбен в народните танци. Убеден съм, че младите трябва от най-ранна детска възраст да открият този невероятен свят, който може да им даде толкова много. Често пъти и аз самият съм разсъждавал върху магията на нашия фолклор и не спирам да се възхищавам на енергията, която се усеща, когато всички се хванем на хоро. В този момент целият негативизъм изтича и всички ставаме близки. Получава се тотален синергиен ефект, в който всички искаме да играем заедно и всъщност по този начин много по-бързо заучаваме иначе сложните движения на танците. Ето това е магията на нашия фолклор, на нашата култура и е истинска грехота, ако не ценим тези неща и не учим и възпитаваме децата от най-ранна възраст в тях.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Кръвта вода не става – един разговор с правнука на Райна Княгиня
4.9 от общо 12 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

Отговор