Така чаканото Освобождение на България променя из основи всичко в младата държава. 1878 година разделя като пропаст епохите преди и след нея. Различават се битът, мисленето, самочувствието на българина като свободен човек, стремежите и идеалите на народа. Много малко са и българите, оставили диря след себе си както по турско време, така и след това. Като се замислим за такива хора, в съзнанието ни изникват имена като Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Петко Каравелов и Петко Славейков. Тук ще проследим най-интересните събития в живота на последния и неговите важни заслуги.
Виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, след възстановяването на българската държава към тези си дейности той прибавя и политическа кариера.
Петко Славейков е роден във Велико Търново на 17 ноември 1827 година. Син е на занаятчията Рачо Казанджията, като носи фамилията Казанджиев до 1842 година, когато според една от версиите си избира името Славейков, впечатлен от среща със сладкопойната птица. Същата година заминава да учи за монах, но прави това без съгласието на баща си, поради което този период не продължава дълго. Важният ефект от него е, че тогава младият Славейков прочита „История славянобългарска”, която го запалва по народното дело. Израз на това „запалване” е участието му в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в родния му град през 1856 година.
Образованието му е дейност, която съпровожда целия му живот. Започва да учи в местно килийно училище, а впоследствие – в Свищовското училище на Васкидович и Христаки Павлович. На 16 години вече учителства в родния си град. Следват и първите му обществени инициативи, подтикнати от недоволство срещу гръцкото духовенство в града. То става повод за написването на „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ – сатирично лирическо произведение, което остро ги напада. То сериозно разбунва духовете в старопрестолния град и Славейков става нежелан там. Преследван от гръцките владици, възрожденецът обикаля почти цяла днешна северна България, упражнявайки „занаята” си на даскал, разпръсквайки светлината на просветата. Това изиграва своята положителна роля за запознаването с бита и езика в различните краища, населени с българи. Този период допринася за последващата му дейност като фолклорист и „строител” на българския език.
Най-дълго просветителят се задържа в Трявна – от 1849 година до 1852 година. Славейков е пионер на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1852 година – „Смесена китка”, „Песнопойка” и „Басненик”. Като творец върхът на неговия гений е поемата „Изворът на Белоногата”, чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 година и самата чешма, на която е кръстено произведението, съществува и се намира в покрайнините на днешно Харманли. Петко Славейков е и първият български автор на басни, превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Малко известен факт е, че той е автор и на първата запазена и до наши дни готварска книга.
Възрожденецът е незаменим и със своята издателска дейност. Именно той е издател на първото българско детско списание – „Пчелица” (1871) и женско списание – „Ружица”, издавано през същата година. Трудно може да бъде описана с думи важността на всички издавани от него вестници, поддържали духа и волята за свобода на българите живи. Негов е сатиричният вестник „Гайда” (1863-1867 година). Най-авторитетното издание на дядо Славейков е „Македония”. Първият му брой излиза пред 1866 година. През 1872 година е спрян от властта след публикацията „Двете касти и двете власти”, а самият му издател е арестуван. Издава двата вестника по време на престоя си в Цариград заедно със списание „Читалище“ (1872 – 1873 година), „Звънчатий Глумчо“ (1873 година) и списание „Костурка“ (1874 година), както и вече споменатите „Пчелица“ и „Ружица“.
Цариградският му период започва през 1864 година със задачата да преведе и редактира Библията на народния си език. Дело, изключително важно и отговорно, както от религиозна, така и от езикова гледна точка. Това е неговият втори престой в космополитния град след 1861 година, когато е пратен в качеството си на народен представител по църковния въпрос. Славейков напуска града окончателно през 1874 година, за да продължи обществената си дейност в Стара Загора. И тук има проблеми с властите. Те се изразяват в подозрения за съучастие във въстанието в града и са причина за кратък престой в Одринския затвор.
Градът на липите е и мястото, където Славейков посреща Руско-турската освободителна война. Военните действия не остават без последствие за него. При това те са много тежки. „Никое нещастие в живота ми не е било тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, както това, което се случи в Стара Загора”, пише сам той. При опожаряването на града от османците изгарят много ценни „Славейкови” вещи, сред които битови и фолклорни изследвания и сборници, както и негово лично творчество, което остава безвъзвратно изгубено. Като вече свободен българин, общественикът се връща в родния си град, за да вземе участие в изработването на Търновската конституция и в Учредителното събрание.
След това пътят го отвежда към София, където Славейков става член и един от водачите на Либералната партия. Макар и сред свои, макар и вече в освободената България, той продължава да бъде репресиран и гонен от властта. Неудобен е най-вече с русофилските си възгледи – на Стамболовия режим, а също така и от 1881 година до 1883 година, по време на Режима на пълномощията. Тогава Славейков живее в Пловдив като политически емигрант. През тези две години се връща към заниманието си от детските години – предаване на знанията си в мъжката гимназия.
Като политик два пъти заема постовете министър на вътрешните работи в правителствата на Петко Каравелов (1881 и 1884-1885 година). Министърът Славейков ще се запомни с либералния си подход. През първия си мандат закрива 16 затвора, а през втория отменя забраната за митинги и събирания от Режима на пълномощията. Докато е министър на просветата (1881 година) написва „Инструкция по училищното дело”. Славейков дава своя принос и за Съединението. В неговото навечерие той заминава за Пловдив, а след осъществяването му за кратко е управител на областта. По време на Сръбско-българската война помага на фронта като делегат на Червения кръст.
Смъртта спохожда този голям българин на 1 юли 1895 година в дома му в София на площада, носещ днес неговото име. Освен изключителните си заслуги приживе, дядо Славейков оставя на България още нещо – неговия син Пенчо Славейков – не по-малко забележителен творец и човек.
