Единството на политическите партии в България по даден въпрос е рядко срещано явление. То се забелязва най-често, когато нацията е изправена пред съдбоносни промени, изискващи обединението на политическите усилия. Такъв момент се явява подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 година, с който България урежда отношенията си с победителите от Първата световна война.
Към края на септември 1919 година проектодоговорът вече е връчен на българската делегация в Париж. Текстовете предвиждат откъсването на нови територии, населени с българи, понасянето на тежки финансови задължения и военни ограничения. Съюзниците междувременно са отхвърлили българските възражения. По това време в състава на 18 Обикновено народно събрание са представени следните партии: Българският земеделски народен съюз (БЗНС), Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП), Българска работническа социалдемократическа партия (обединена), Демократическата партия, Народната партия, Прогресивнолибералната партия, Радикалдемократическата партия и Народнолибералната партия.
В тази обстановка парламента решава да реагира и в своето заседание от 9 ноември 1919 година при обсъждане на проектодоговора прави единодушно заявление, в което дава ясна оценка за неговата същност:
„С чувство на безгранична скръб Народното събрание узнава, че последната дума на великите съюзени сили по условията на мирния договор с България остава неизменна.
Потъпкват се всички оповестени принципи за международна права и свободно самоопределение на народите. Българският народ се наказва с крайна жестокост.
Вместо право на самоопределение чрез плебисцит за откъснатите части от българския народ, късат се нови части от тялото му, за да се поставят под чуждо робство.
Вместо най-пряк териториален излаз на Егейско море, отнема се на България единственото ѝ пристанище на Егейския бряг.
Вместо гарантиране на свободен политически и икономически живот за страната ни, България се вижда осъдена на политическо и стопанско поробване.
Вместо един мир, който да донесе омиротворение на Балканите, изкопават се нови ями, отравят се още повече отношенията между балканските народи.
Срещу такъв мир Народното събрание смята за свой дълг в този трагичен момент да издигне високо още един път, в името на целия български народ, глас на протест.
В името на историческата правда, в името на оповестените принципи на свобода и справедливост дори към слабите, в името на милиони невинни българи, които имат право да живеят своя свободен национален живот, Народното събрание протестира против тоя мир на неправда и, като оставя на отговорността на правителството по-нататъшните му мероприятия за запазване интересите на България, минава на дневен ред.“
Пределно ясно е, че декларацията на Народното събрание не може да спре сключването на договора. Както е пределно ясно и че всяка от партиите има своя позиция относно това кой е виновен за достигането до тази ситуация, какво е могло да се направи на преговорите, каква е бъдещата посока за развитие на България. Въпреки това, обединената позиция на институцията, която трябва да е изразител на народния глас, изразява мнението на български политици от всички течения за вредата от Ньойския диктат и загатва, че в бъдеще страната ще се бори за неговата ревизия.
