Вековното развитие на българския народ ясно проличава в неговото майсторство. Ще ви разкрием уменията и таланта на българина в един особен вид изкуство, който и до ден днешен носи духа на отминалите времена. Предстои да прочетете разказ за чудеса, които навремето хората творят със собствените си ръце. Ще ви върнем назад във времето, когато хората израстват от обикновени чираци до калфи, докато не се превърнат в истински майстори. От нежните ръце на тъкачките, през работилниците на умелите дърворезбари, чак до стоманените юмруци на ковачите, наследници на древни традиции – това са „Българските занаяти“.
В традиционните вярвания на редица народи по света на златото е приписвана огромна предпазваща сила. Символ на слънцето и на огъня, благородният метал се асоциира с безсмъртието и вечността, към които човекът отправя поглед от дълбока древност.
Златарството е сред първите занаятчийски дейности, които се развиват по българските земи още през новокаменната и каменно-медната епоха. У нас е намерено и най-древното обработено злато, датирано отпреди 6500 години. Приложението на златни предмети в бита и в църковните ритуали е традиционно. Учените смятат, че въпреки липсата на достатъчно сведения за приемственост, този занаят у нас има дълбоки исторически корени. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни образци. Златото присъства и при кръщаването на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар – тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички.
Българинът вярва, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение.
Златарството, наричано още „куюмджийство“, е много престижен занаят. Златарите са почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължава дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябва да овладеят сръчност и големи умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, от самото начало младите калфи се стараят да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение.
Особено голяма отговорност представлява изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябва да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от облеклото на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие е задължителна част от сватбения ден на нашите предци.
Майсторът златар изработва едно невестинско гиздило обикновено за около шест месеца. Понякога това време е изпълнено с тежки, безсънни нощи, защото всяко гиздило трябва да бъде различно. Ако държи на своето име, майсторът не бива да се повтаря. Затова пък трудът му бива богато възнаграден. Освен богата „плата“, златарите получават и по едно агне. А те предават сватбения накит с благословия: „Със здраве да го носите! Да остарявате и да побелявате! На внуци и правнуци да го предавате!“.
Враца, Чипровци, Видин, Самоков, Панагюрище, София – в миналото тези градове са средища на златарския занаят. В Панагюрище майсторите-златари имат значителна роля за икономическия и културен подем на града през ХIХ в. Днес там се намира музей, който разказва за Панагюрската златарска школа. Показани са златните лъвчета, носени от участниците в Априлското въстание срещу османското владичество (1876 г.), както и обковите на оръжието, изработени от майсторите като дар за родолюбивата кауза.
Източник: „Българска етнология“
