През 1230 година съдбата на Балканите се променя завинаги. До този момент изглежда, че владетелят на Епир – Теодор Комнин, е на път да завладее Тракия, да прогони латинците от Константинопол и да възстанови Византийската империя. В този ключов исторически момент епирският деспот взема съдбоносно решение, което ще промени живота му и този на неговите поданици – той избира да нападне България.
Често изборът на Теодор Комнин се определя от нашите историци като пореден пример за византийска подмолност и двуличие. Рядко някой отделя време да обясни какво предизвиква реакцията на епирския владетел, смятана от мнозина за изненадваща. В действителност, в годините непосредствено преди Клокотница, българският владетел Йоан Асен II (1218-1241) неколкократно провежда преговори с латинците за съвместни действия, а пратеници се разменят и между Търново и Никея. В подобна обстановка, Комнин е повече от прав да се съмнява в намеренията на своя северен съсед и съюзник. Заплахата от българска атака в тила, докато напредва с войските си към Цариград, е напълно реална. От гледна точка на епирския деспот, пътят към старата византийска столица минава през неутрализиране на българите – последният сериозен опонент на Балканите след изтласкването на никейците от Тракия няколко години по-рано. Действително, българите не са направили никакви конкретни постъпки, с които да нарушат съюза с Епир, но Комнин вижда в една превантивна атака възможност да пресече в зародиш евентуалните планове на Йоан Асен II. Ако трябва да направим една по-съвременна съпоставка, ситуацията доста напомня на лятото на 1941 година.
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „ЗАБРАВЕНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ“ НА ПЛАМЕН ПАВЛОВ
Епирците без съмнение подценяват възможностите на България. За това има две основни причини. Първата е, че Теодор Комнин разполага с повече средства и по-голяма армия от тази, която Йоан Асен II може да се надява да събере. Второто е, че последните войни, водени от българите, са били изцяло неуспешни. Въпреки опитите на Борил да опази държавата, наследена от Калоян, съседите на България отнемат значителни територии от нея. Сърбите вземат земи по поречието на Нишава, унгарците слагат ръка на Белградска и Браничевска области, както и на Олтения, латините завладяват Тракия и Родопите, които в последствие са завзети от Епир. По всичко личи, че България е една по-скоро второстепенна сила, в сравнение с държавата на Комнините и могъщото унгарско кралство.
Няма как да се даде ясна представа за размера на епирската и българската армии, които се сблъскват при Клокотница на 9 март 1230 година. Теодор Комнин вероятно е разполагал с ок. 15 000 души – една изключително голяма за онова време армия, докато силите на Йоан Асен II едва ли са надвишавали 10 000, от които 1000 са били кумански наемници, привикани набързо от царя. Много е възможно в редиците на българите да се е сражавал и наемнически контингент от Волиния. Във всеки случай, епирците изненадват българите и Йоан Асен е трябвало набързо да организира наличните си сили, което несъмнено е попречило разгръщането на някаква адекватна мобилизация.
Във военното изкуство цифрите рядко могат да бъдат единствен фактор, определящ изхода от войните. Йоан Асен II разполага с едно значително предимство – военните действия се водят на българска територия и силите на търновския владетел могат да разчитат на по-доброто познаване на терена. Развоят на битката е чисто спекулативен – в изворите не се споменава нищо, освен че българите пленили епирската армия. Това навежда на мисълта, че Йоан Асен II успява да обходи вражеските сили по фланговете и да затвори обръч около тях, вероятно използвайки старата българска тактика за разделяне на армията на няколко отделни сегмента, разположени на ключови позиции около основния път за настъпление на врага. Такава тактика виждаме и във Върбишкия проход (811) и при Траянови врата (976), и при атаката на Гаврил Радомир срещу силите на Теофилакт Вотаниат в хода на кампанията от 1014 година. Впоследствие Ивайло ще разбие ромеите при Девина (1278) пак използвайки същата тактика.
Резултатът от сражението е мигновен колапс на епирската държава, чието величие се крепи единствено на силата на армията и амбицията на владетеля. За разлика от Ивайло, който избива византийските войски след като ги пленява, Йоан Асен II проявява великодушие и освобождава обикновените войници, задържайки в свои ръце аристократите и най-вече самият Теодор Комнин. Българите завземат Тракия, Македония и Албания и подчиняват земите между Адриатическо и Черно море, превръщайки се в неоспорим суверен на Балканите за цяло десетилетие. С победите на севастократор Александър на унгарците през 1232 година, тази позиция е окончателно циментирана.
Но какво се случва с Теодор Комнин след битката?
Това изглежда не интересува особено историческата мисъл в България, която предпочита да се фокусира върху вътрешната политика на Йоан Асен II. Дали и той споделя съдбата на Балдуин Фландърски, издъхнал в килиите на Търново през 1205 или 1206 година? Отговорът на този въпрос се съдържа в едни малко познати у на извори – писма на еврейски търговци от онази епоха. Според тези извори, Йоан Асен затворил Комнин в търновската тъмница и потърсил майстори, които да го ослепят. По онова време екзекуциите и мъченията са били отделен занаят и хората, които са ги практикували са били високо ценени. В крайна сметка да ослепиш някого без да го убиеш е също своего рода изкуство.
На поканата на българския цар откликват двама евреи, които пристигат в Търново. Йоан Асен се обръща към тях и им заявява, че с оглед на антисемитските гонения, организирани преди няколко години от Теодор Комнин (вероятно с цел изземане на имущество за финансиране на военните му походи – б.а.), той не се съмнява, че евреите биха искали да потърсят сметка на епирския деспот. Въпреки това Теодор Комнин започва да се пазари с евреите и в крайна сметка ги склонява да го пощадят. Йоан Асен II обаче е безкомпромисен – Комнин все пак е ослепен и хвърлен в дълбоките търновски зандани, а двамата евреи, които не са спазили уговорката с царя, са хвърлени от скалите в Янтра. Теодор Комнин остава в затвора в продължение на седем години.
През 1237 година овдовелият Йоан Асен II се жени за дъщерята на Теодор Комнин – Ирина. Като част от брачните дарове, Теодор е освободен и му е позволено да замине където пожелае. По това време брат му Мануил I управлява в Солун като васал на Йоан Асен, а в Епир и Акарнания властва Михаил II (незаконен син на Мануил I), който действа в съюз с никейците. Заедно с двамата си сина Йоан и Демертий (които също са в плен в Търново), Теодор поема към Солун. Тъй като не разполага с войски и средства, Теодор Комнин се промъква в града предрешен като просяк и тайно събира мрежа от поддръжници, чрез която успява да организира успешен преврат срещу брат си Мануил и си възвръща властта върху Тесалия и Солун.
Тъй като е сляп, Теодор Комнин поставя на престола своя син Йоан, а сам той остава да действа като сив кардинал, напътствайки ходовете на своя наследник. Мануил I е пратен в изгнание, а съпругата му Мария е изпратена обратно при своя баща – Йоан Асен. Българският владетел, ловко манипулиран от Ирина Комнина, разрешава на Теодор и Йоан да поемат властта над Солун и не организира никакви действия в подкрепа на Мануил. Сваленият деспот бърза да замине за Никея, където получава подкрепа от Йоан III Дука Ватаци. С никейска помощ, Мануил се връща в Тесалия през 1239 година и я завзема, след което между него, Теодор Комнин и Йоан Комнин е сключена спогодба, с която Мануил получава Тесалия, а Йоан и Теодор запазват Солун.
През 1241 година, възползвайки се от смъртта на Йоан Асен II и несигурната политическа обстановка на Балканите, Йоан III Дука Ватаци кани Теодор Комнин на официална визита в Никея, която епирският владетел приема. Веднъж пристигнал в Никея, Теодор е поставен под домашен арест и му е забранено да се завръща в Солун. Година по-късно, силна никейска армия застава под стените на Солун, начело с Йоан III, придружаван от Теодор Комнин. Никейският владетел изпраща своя пленник като парламентьор, който да склони Йоан Комнин да предаде властта над града. В крайна сметка, с посредничеството на Теодор Комнин, е постигнато споразумение, съгласно което Йоан Комнин се отказва от претенциите си за императорска титла и като деспот на Тесалоника се признава за васал на никейците.
Тази ситуация се запазва до 1244 година, когато Йоан Комнин умира. На негово място, Теодор издига своя втори син Деметрий. Необуздан женкар и любител на гуляите, Деметрий бързо губи подкрепата на солунските първенци, не на последно място, защото спи с жените на мнозина от тях. Създава се мрежа от заговорници, които изчакват удобен момент за действие.
Той настъпва през 1246 година, когато българският цар Калиман Асен умира и е заменен от регентството на своя невръстен брат Михаил. В тази обстановка, Йоан III Дука Ватаци организира мащабна кампания срещу България, завзема Тракия, Родопите и Македония и през есента на същата година разполага силите си на лагер край Мелник. Солунските първенци се свързват с него и му обещават да предадат Солун на никейците в замяна на специален хрисовул, който да гарантира автономията на града и неговите водачи. Йоан Ватаци склонява и изпраща да повикат Деметрий в лагера му. Когато последния отказва, никейските войски напредват към Солун, а заговорниците им отварят една от портите. Деметрий е свален и пратен в изгнание, а градът и областта му са поставени под юрисдикцията на никейския велик доместик Андроник Палеолог (бащата на бъдещият император Михаил VIII – б.а.). По това време, Теодор Комнин се намира в своята резиденция във Воден и остава на страна от бурните събития, разиграващи се в столицата.
През 1250 година Теодор Комнин напуска Воден и заминава за Епир, където сключва съюз със своя племенник Михаил II, насочен срещу никейците. През 1251 година епирските войски нахлуват в Македония и завземат няколко никейски крепости, но в крайна сметка появата на Йоан III Ватаци начело на силна армия слага край на тяхната офанзива. След като част от висшите епирски аристократи минават на никейска страна, Михаил II е принуден да капитулира, да признае никейския сюзеренитет и да предаде Теодор Комнин като заложник. Комнин е изпратен в Мала Азия, където остава пленник до смъртта си през 1253 година.
***
Теодор Комнин е без съмнение един от най-амбициозните и влиятелни мъже на Балканите в онази епоха. Самият факт, че сляп успява в продължение на десетилетие и половина да манипулира основните политически играчи в региона, само доказва размаха на неговите способности и планове. Историците са нееднозначни в оценките за неговата личност и до колко действията му оказват някакво положително влияние за развитието на византийското наследство след 1204 година.
Умелото използване на семейните връзки и амбициозното разгръщане на имперската мечта за възстановяване на Византия остават най-значителното достижение в живота му. Интересно е да отбележим, че не синовете му, а дъщеря му Ирина Комнина се оказва негов най-ценен съюзник, а и най-добър ученик в изкуството на дипломацията и манипулацията. Твърде сериозното разделение сред Комнините на Балканите се оказва сериозна пречка пред тяхното възшествие и оставя достатъчно пространство за хитрия и амбициозен Йоан III Дука Ватаци да реализира основните направления на никейската политика и да издигне Никея като водещ претендент за византийското наследство.
