Настоящият текст е втора част на поредица. Първата част ще намерите тук.
Мисията на Каулбарс не просто започва нещастно. Нейният ход продължава по начин, който трудно би могъл да се впише в стандартната дейност на един дипломат. Днешният ни разказ е за един кратък период от време (от 20 до 28 септември 1886 г.), в който руският генерал успява да сътвори куп проблеми и да предизвика възмущението не само на българските регенти и министри, на българския народ, на европейските Велики сили, но и на собственото си правителство.
В предходния материал по темата оставихме нашите министри да отговарят на въпросите на високомерния генерал в сградата на руското дипломатическо агентство. В същия ден, 20 септември, 14 видни граждани на София свикват чрез обяви митинг в 10 часа на 21 септември пред църквата „Свети Спас“ в София. Това са представители на Либералната партия, които още на 17 септември се срещат с генерала и обсъждат актуалното състояние на руско-българските отношения. На митинга те искат да дадат отчет пред гражданите на София за действията си.
В същото време командирите на полкове от Шуменския гарнизон – Диков, Людсканов и Козаров – отправят телеграма към българското правителство с настояване да се приемат съветите от нотата на Каулбарс от 15 септември, в противен случай офицерите си запазват правото да действат по своя преценка. Във всяка друга държава тези трима офицери биха били арестувани и наказани веднага, но Регентството далеч не се усеща толкова силно. Затова с успокояването на командирите се заема майор Рачо Петров, който започва разговори с тях по телеграфа. Обаче един от агентите на Каулбарс е в пряк контакт с водещите офицери в Шуменския гарнизон.
В телеграма до руския външен министър Николай Гирс от същия този 20 септември генералът моли за разрешение да тръгне на обиколка из България с цел запознаване на населението с волята на Русия. Императорът е съгласен, дори го смята за необходимо. Активната кореспонденция на генерала от този ден включва и телеграма до руския консул в Русе – Борис Платонович Шатохин, с която му нарежда да осигури пари за издръжка на гарнизоните, които подкрепят исканията на руското правителство, тъй като правителството е незаконно. Обещани са и „всички възможни поощрения“ на гласно подкрепилите Русия офицери.
Командирите на полкове от Шуменския гарнизон изпращат емисар към Русе, който да се споразумее с пехотната бригада в дунавския град за общи действия срещу правителството. По пътя обратно към Шумен, също на 20 септември, той се спира в Разград, за да посвети в заговора и офицерите в този град. Служещият в Разград поручик Недю Русев разбира за кроежите на шуменци и информира началника на телеграфопощенската станция Загоров. Загоров информира верни другари в Търново, а още на 21 септември регентите и министрите на Княжество България вече знаят за готвения заговор. Загоров заминава за Шумен, където местният управител Стоян Заимов вече подкрепя позицията на руснаците.
На 21 септември близо до църквата „Свети Спас“ се събират около 5000 души, почти една шеста от населението на София. На трибуната се качва един софийски адвокат – Илия Вълчев. Той не блести с качества, но думите му попадат право в целта, множеството е доволно. Хората посрещат с одобрителни викове споменаването на добрините, сторени от Русия, но при споменаването на превратаджиите от 9 август като тътен отговарят със „Смърт на предателите!“. Сякаш от нищото се чува вик „Долу България! Да живее руският император!“. Това е вечно пияният Прокопи Иванов, пришълец от Бесарабия. Нервите на тълпата не издържат и хората подгонват пияницата, който изяжда хубав пердах.
Спасен е от стражарите и отива в сградата на руското дипломатическо представителство. Възмутени до крайност, генерал Каулбарс и дипломатът Анатолий Неклюдов скоро се появяват на митинга. Придружаващите ги гавази им проправят път. Генералът се качва на една маса и се опитва да изнесе реч. Смаяното множество не може да повярва на очите си. Дори за един млад в политическо отношение народ е изумително един дипломат, акредитиран при правителството, да се опитва да държи реч пред гражданите на държавата, в която е изпратен. Хората репликират генерала, а той, раздразнен от това непокорство, им отвръща:
– Като не искате да ме слушате, идете си!
Думите му възпламеняват българите:
– Ние сме си у дома! Ти си върви!
Разбрал всичко, генералът слиза от масата и унизен се прибира в сградата на дипломатическото представителство.
Размяната на ноти между Каулбарс и Григор Начович продължава с нестихваща сила. В нотата на руския генерал от 22 септември се чете недвусмислената заплаха, че ако българското ръководство не изпълни исканията на руския дипломат, то цялата отговорност за последствията пада върху България.На 21 септември в Шумен вечерта се състои среща на всички офицери от полковете на гарнизона. Всички офицери от пехотния и кавалерийския полк мълчаливо изслушват новините за действията на командирите си и за отправената бунтовна телеграма до правителството. След това всички излизат от заседанието. Остават само тримата командири и офицерите от артилерийския полк. Диков, Козаров и Людсканов не са подкрепени от подчинените им и заговорът като че пропада.
Обиколката на Каулбарс из България започва още на 22 септември. Ораторските му изяви от предния ден са коментирани от европейската преса не без ирония, а авторитетен френски вестник го определя като „трибун“. Реакцията на българската преса е унищожителна за руския генерал. Захарий Стоянов обнародва първото си открито писмо до пратеника на императора също на 22 септември. В изпълнените със сарказъм редове на това открито писмо той критикува застъпничеството за превратаджиите от 9 август:
Не без удивление и не без високи чувства на благодарност ще да прочете всеки българин това ваше човеколюбиво желание, защото един генерал, лице военно и официално, представител на една от най-яките монархии в света, в която подобни престъпници, като нашите арестувани офицери, се бесят в 24 часа, и такава мекост, подобни благородни желания! Колко дълбоко, Вие, генерале, обичате вашето любезно дете България! Колко трябва ние българите да бъдем признателни към вас!
Негативна е реакцията на външните министерства на останалите Велики сили. Руските дипломати в европейските столици се чудят как да отговорят на въпросите относно поведението на своя колега в България. В резултат на безцеремонното поведение на руския генерал симпатиите на Европа вече са на страната на малкото княжество.
Майор Рачо Петров е изпратен по маршрута на Каулбарс. Официалната му мисия е да се види с командирите на военни части по места, неофициалната – да пречи на генерала дипломат да провежда агитации сред народа и войската. На 22 септември военният министър полковник Данаил Николаев започва чистки в армията като уволнява няколко от офицерите, които скрито или открито подкрепят исканията на Каулбарс или са косвено провинени в съучастие при свалянето на княз Александър.
При първите спирки на обиколката пратеникът на руския император е посрещнат от шепа хора, обстоятелство, което много го озадачава. Така е в Орхание (днес Ботевград, б.а.), и в Плевен. В Свищов той пристига на 25 септември и със записка моли капитан Мандаджиев, командир на дружината, квартируваща в Свищов, да заповяда при него заедно с всички свободни от служба офицери. Мандаджиев получава бележката в присъствието на полковия си командир и на Рачо Петров. Отговор не последва, а съдържанието на бележката е изпратено в София. Естествено, то става достояние и на дипломатите на европейските Велики сили и все повече укрепва впечатлението, че Русия грубо се меси във вътрешните работи на България. Генералът получава от консула в Русе две телеграми, с които е помолен да замине незабавно за Русе. Причината – да се прогласи бунт срещу правителството и съединените гарнизони на Русе и Шумен да тръгнат към Търново.
Двама пратеници на Шуменския гарнизон пристигат в Русе на 24 септември, за да получат отговора на офицерите в Русе дали ще участват в заговор срещу правителството и Регентството. На 25 септември вечерта се провежда събрание на русенските офицери, като с крехко мнозинство от два гласа е отхвърлено предложението на шуменци. Сред доблестните офицери, защитаващи позицията на българското правителство са капитаните Кутинчев, Драндаревски и Вълчев, сред русофилски настроените офицери е бригадният командир подполковник Димитър Филов.
Каулбарс тръгва от Свищов към Русе на 26 септември сутринта и пристига на същия ден. Филов се среща с руския генерал след пристигането му в града, пренебрегвайки забраната на военния министър да се контактува с руския дипломат. Отказът на Филов да прегърне идеята за бунт срещу българското правителство му докарва обвинения в „подлост“. Пратеникът на императора изпраща преводача на консулството Якобсон да повика окръжния управител на среща. Окръжен управител е Димитър Мантов, който е известен с произволното тълкуване на своите права и задължения като държавен служител. Якобсон намира Мантов в сладкарница и останалите посетители стават свидетели на следния разговор, предаден ни от Симеон Радев:
Мантов отговори високо, за да го чуе публиката:
– Генерал Каулбарс трябва да ми направи първата визита. Това го изисква редът.
– Но той представлява Русия.
– А аз представлявам тук България.
– Той е превъзходителство.
– И аз съм превъзходителство – отговори Мантов, като повдигна главата си.
От Русе Каулбарс информира Гирс, че властите в България изтезават и убиват хора, защото са го посрещнали с радост. Това, разбира се, не отговаря на истината. Императорът изпада в пристъп на ярост и още на 27 септември Гирс изпраща в Русе телеграма, че военни кораби са готови да тръгнат от Одеса към Варна, ако генералът пожелае това. Осъзнал, че заради неверните му сведения може да избухне война, пратеникът на императора успокоява духовете в Петербург. По думите му една военна демонстрация е излишна в този момент.
На 27 септември живеещият в Русе Захарий Стоянов застава начело на 120 души и всички отиват в руското консулство, но не са допуснати в салона на сградата от самия генерал.
Но дипломатическите приумици на Каулбарс не свършват дотук. Той има идея да говори на избирателите пред изборната секция на датата на изборите за Велико Народно Събрание, насрочени за 28 септември. Буйният Мантов научава за хрумването на високия си гост и заявява, че ще го арестува, ако си позволи подобно нещо. Продължението ни е разказано от Симеон Радев:
Заканванието на Мантова се пръсна между туй в града. Подиробед при него се яви Якобсон.
– Димитрий Василич, неужели това е възможно?
– Възможно не, ами и по-нататък – отговори Мантов.
Якобсон си отиде. Подир него дойде сам Шатохин (руският консул в Русе, бел. авт.). Той почна да говори надълго за толерантността, за славянството.
– Славянството – възрази Мантов – изисква ли да правите революция в чужда страна?
Шатохин си излезе, стреснат от тоя тон.
Стъмни се. Ето и Григорий Русчушки. Той почна с добро:
– Вие знаете, г-н Мантов, че аз не обичам русите, ама ще стане голям скандал. Той е представител на царя.
– Аз и царя ще арестувам! – изкрещя Мантов, комуто очите изхвърчаха из орбитите.
Григорий си взема бройниците и си отиде уплашен, като да бе видял дявола.
Надеждите на Каулбарс да вдигне бунт срещу правителството са свързани изцяло с Шуменския гарнизон. Именно към Шумен се запътва той в ранните часове на 28 септември. Но вече е късно. Още на 27 септември дружинните командири на Преславския полк информират командира на полка капитан Вичо Диков, че ще вземат мерки спрямо него, ако не спре с политиканстването. Ескадронните командири от конния полк също предупреждават своя началник. Останали сами, артилеристите се отказват от идеята за бунт.
За генерала Шумен се оказва поредният негостоприемен град. Току-що настанил се в частна къща, тя е заобиколена от множество хора, които го искат да говорят с него. Начело на множеството е бившият Ботев четник Иваница Данчев, в първите редици са и участвалите в Опълчението шуменци. Неприятни реплики по адрес на насъбралите се хора изпуска Шатохин, множеството му отвръща. Когато от къщата излиза депутацията на местните русофили, те получават викове „ Долу предателите!“
Последва остро обяснение между Каулбарс и майор Рачо Петров, който е родом от Шумен и „случайно“ е наблизо.
Каулбарс вдига ръка свита в юмрук и извиква „Я вам дам!“ (от руски „Ще ви дам да се разберете!“, бел. авт.)
Отговарят му като в хор стотици хора:
Да живее свободна България!
Така завършва днешният ни разказ за тези нелеки дни от историята на България. Както казва Васил Коларов в предговора към книгата „Авантюрите на руския царизъм в България“, издадена през 1935 г. в Москва:
Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар.
