По-голяма част от българските владетели през Средновековието са останали в историята с военните си победи, но има и такива, които ще бъдат запомнени основно с умелата си вътрешна политика. Такъв български владетел е кан Омуртаг (814 – 831 година), на когото е посветен следващият материал.
След смъртта на кан Крум престолът е зает от неговия син Омуртаг. Дискусионен е въпросът кога точно става това. Някои историци споделят мнението, че това се случва веднага след гибелта на кана през 814 година, а според други престолът е зает през 815 година. Първата теория може да се приеме за по-достоверна, тъй като е подкрепена с летописен надпис от времето на кан Маламир (831 – 836 година), в който не се споменават междинни владетели. Според втората теория, поддържана от Веселин Бешевлиев, Крум е наследен първоначално от своя брат Дукум, който управлява месец и половина, а след това за малко над шест месеца управлява другият Крумов брат – Дицевг (Диценг). В изворите съществуват и сведения, че в този кратък период държавата се управлява едновременно от три лица – Дукум, Цог и Дицевг (Диценг). Спорна обаче остава ролята на тримата, както и какви са били техните функци- канове, военачалници, регенти или други)
Кан Омуртаг получава в наследство обширна държава с висок международен престиж. Върху нея все още личат тежките последици от войната с Византия, а Плиска е в развалини. България в това време се нуждае от мирна и съзидателна политика, която да довърши започнатото от Крум. Това е една от причината новият кан да смени тактиката и да търси подобряване на отношенията с Византия. Важно е да се отбележи и друго – през 815 година византийската армия е прехвърлена по море и превзема Несебър. Това е изключително хитър ход на император Лъв V Арменец, тъй като по този начин той успява да избегне конфронтация с многочислената българска армия в Източна Тракия.
Византийците се обграждат с вал и ров, водейки непрекъснати военни сражения с нападащите българи. По-доброто снабдяване се оказва ключово и императорските войски печелят тази битка. Това кара Омуртаг да подеме инициативата за сключване на траен мир с врага, който става факт през 815 година. Трябва да се посочи важността на постигнатото от българския владетел, тъй като в своята история Византия изключително рядко сключва толкова дълготрайни договори. Постигнатият мир разкрива от какво голямо значение за империята са били добрите дипломатически отношения с България.
Текстът на 30-годишния мирен договор е съхранен отчасти в Сюлейманкьойския надпис. В него пише, че са уговорени единадесет глави (клаузи), като първата от тях за първи път определя писмено границите между двете държави – от крепостта Девелт на Черно море до Потамокастел (крепост на река Средечка), минавала между двата хълма Авролева (Сакар и Дервишка могила) и многото мостове (на река Тунджа), опирала до крепостите Балдзена (дн. с. Главан, Свиленградско) и Агатоники (с. Оряхово, Свиленградско), река Марица и крепостта Констанция (дн. гр. Симеоновград) и местността Макри Ливада (равнината край с. Узунджово, Хасковско) и завършва до планината Хемус (Стара планина). По протежение на границата българите изграждат пограничен окоп и вал, известен под името „Еркесия”. Освен това е уговорена размяна – Омуртаг предава византийските пленници, а срещу тях получава от Византия славянското население от пограничните области, които остават в пределите на империята.
Интересна е историята за сключването на договора. Според византийските хроники, за да се гарантира уговореното, кан Омуртаг приема да се закълне по християнски, а императорът да извърши езическа клетва – той излива на земята чаша вода, обръща към земята конско седло и вдига над главата си сноп трева с тройно сплетени кожени ремъци.
Договорът е в полза и на двете страни. Византия успява да си възвърне територии – темите Тракия и Македония, а освен това обезпечава защитата на своята столица. Вниманието на българите е пренасочено към славяните в югозападната и северозападната част на Балканския полуостров. България успява да насочи своите усилия към овладяването на вътрешната криза, която е предизвикана от големите загуби на човешки ресурс в изминалата война. След смъртта на император Лъв V Арменец през 820 година, мирът е потвърден от новия василевс – Михаил II Балба (820–829 година).
Израз на добрите отношения е помощта, която българите оказват на империята срещу Тома Славянина и оглавения от него бунт (той организира голямо въстание в Мала Азия, което се разраства, стигайки до Константинопол). Войската на кан Омуртаг разбива бунтовниците при Хераклея през лятото на 823 година, а събитието е отразено в Чаталарския надпис:
„Канасубиги Омуртаг е от Бога владетел в земята гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската си срещу гърци и славяни […] Нека бог да удостои поставения от бога владетел, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича […]”.
Очевидно в надписа не става въпрос за император Михаил II Балба, а за Тома Славянина (узурпаторът е коронясан от антиохийския патриарх за византийски император).
Стабилизирането на отношенията с Византия позволява на Омуртаг да обърне по-сериозно внимание на североизточната и северозападната граница. На североизток по река Днепър възниква опасност от номадски племена – хазарите. Доказателство за това са намерени каменни надписи на загинали „хранени хора” на Омуртаг покрай реките Днепър и Днестър. Вероятно през 824 година кана успява да утвърди властта си в тези земи.
На северозапад възниква проблем с присъединените при разгрома над Аварския хаганат славянски племена. По неизвестни причини през 818 година племената тимочани, браничевци и абодрити се отцепват от България, търсейки покровителството на Франкската империя. В този случай Омуртаг също опитва да предотврати бъдещ военен конфликт и изпраща последователно три български пратеничества във франкския двор, завършили с уклончиви и неясни отговори. През 826 година във франкския двор пристига първото ултимативно искане за определяне на границите. Людовик I Благочестиви и този път забавя отговора си. Това принуждава българския владетел да предприеме решителни действия. През 827 година българската флота навлиза по река Драва и с оръжие подчинява отцепилите се племена, принуждавайки ги да признаят върховенството на българския кан.
Според франкския летописец Айнхард Омуртаг отстранява местните князе, а на тяхно място поставя български управители. Две години по-късно с нов поход българите утвърждават властта си над среднодунавските славяни. Не е ясно как точно завършва българско-франкският конфликт поради липса на преки сведения. Факт е обаче, че през 832 година във франкския двор пристигат български пратеници с дарове, което кара историците да предполагат, че е сключен мирен договор.
Примирието с Византия позволява на Омуртаг да развие впечатляваща за времето си вътрешна политика. Строителната дейност, която тече по време на неговото управление, е мащабна и непозната до този момент за българската държава. Огромни усилия са хвърлени във възобновяването на опожарената през 811 година столица Плиска. Вместо дървено-глиненото укрепление е издигната каменна стена с четири порти и многобройни кули. Канът оставя в наследство редица каменни надписи, превърнали се във важни източници на информация за историческата наука.
Те известяват за характерни събития и процеси във вътрешната политика на канството. Най-известните надписи са Чаталарският надпис (за построяването на крепост на река Тича) и Търновският надпис (за построяване на крепост, намираща се на 18 км. от Силистра). Би могло да се твърди, че именно в този период от историята на Средновековна България е най-съдържателното и сериозно документиране.
Наред с активната строителна дейност Омуртаг продължава и завършва започнатата от неговия баща Крум централизация на властта, осъществявайки цялостна административна реформа. Така се извършва промяната от племенния принцип към централизирана средновековна монархия. Територията на страната е разделена на 10 комитати, начело с назначени от кана управители – комити. В резултат на тази реформа настъпват промени и във военната организация. Създадена е обща войска с единно ръководство, която се състои от постоянна владетелска дружина и военно опълчение, докато при неговите предшественици славяни и прабългари са набирани отделно и водени от различни ръководства.
По времето на Омуртаг се налага идеята, че българският кан е божи наместник на земята. Това намира израз в добавянето на „от Бога поставен” към титлата кан.
Вътрешната политика на кан Омуртаг се характеризира и с особеното отношение към славяните. Той продължава издигането им в обществото, като не ги извършва гонения срещу тях, защитавайки интересите им пред Византия. Тук трябва да се отбележи, че настроението към отцепилите се през 818 година славянски племена, е при опит за запазване цялостта на българската държава, а не проява на антиславянска политика.
Като доказателство за положителната политика спрямо славяните могат да бъдат посочени следните факти – в двора на кана, измежду неговите „хранени хора”, има и такива със славянската титла „жупан”, а освен това синовете му носят славянски имена. В резултат на политиката за централизация на властта канът няма интерес да пренебрегва славяните, нито да предпочита прабългарите. Всички трябва да се подчиняват в еднаква степен на централната власт.
Характерни за управлението на кан Омуртаг са гоненията срещу християните. Те са предизвикани не от верска нетърпимост, а от желанието да се предотвратят всякакви опити на Византия да засили влиянието си по българските земи. Жертва на тази политика стават военнопленниците от времето на кан Крум. Тези от тях, които не се отказват от христовата вяра, са наказвани със смърт. Християнството си пробива път и в канското семейство. Престолонаследникът Енравота приема чуждата религия и в резултат на това е лишен от престола. По-късно той е наказан със смърт от своя брат и нов български кан – Маламир, превръщайки се по този начин в първия известен мъченик на христовата вяра в България.
Мирната и градивна политика на кан Омуртаг, строителството и административните реформи укрепват държавата и канската власт, като издигат международния авторитет на България. Той започва нов етап в създаването и развитието на българската държава, установявайки условия за нейното военно и културно развитие в бъдеще.
