Настоящият пътепис ни е изпратен от Елвира Николова от сдружение Отечество, на чийто сайт е публикуван. Той е част от поредицата ни, в която авторите сте вие – тези от вас, които имат истински приключенски дух и обичат да разказват за пътуванията си из България.

Следващите редове са история за едно пътешествие в безкрая. Пътешествие по отдавна изгубени пътеки, които обаче противно на разрухата на времето все още съществуват и които отвеждат до гледки, преживявания и усещания, които, веднъж видени от очите, остават в спомена завинаги. Нашата Родина е необятно и изпълнено с прелести място, което, за съжаление, с годините все повече потъва в забвение. Красивите кътчета по краищата и́ и селата, някога изпълнени с живот, сега са изоставени и обраснали с бурените на безпаметността.

Останки от къща в Горно Луково

Историите на тези места са запазени живи в спомените на малкото останали местни жители, но са напълно непознати за обикновения човек от големия индустриален град. Пограничният югоизточен район на България е слабо известен на стандартния турист. Слабо привлекателен, слабо познат и целенасочено отбягван заради съвременните притеснителни процеси, свързани с незаконната миграция на население от Близкия Изток. Икономическото развитие на региона също е слабо. Но пътешествието през Източните Родопи и Странджа е истинско приключение, което крие множество мистични потайности от древността, пищни спомени от античността, както и места, обвити в безсмъртното величие на българския национален героизъм.

Най-източният край на Родопите

Към най-източния край на Родопите отвежда автомагистрала „Марица“ по пътя за Турция (към Свиленград). Маршрутът минава през Харманли и Любимец и достига до Ивайловград. Самият Ивайловград се намира по средното течение на красивата река Арда, чийто невероятни извивки (меандри) остават скрити встрани от главния път.

Преди града е разположен язовир „Ивайловград“, който се простира на 64 км брегова ивица и е последният от водноелектрическата каскада „Арда“ (част от която са язовирите „Кърджали“ и „Студен кладенец“). Язовирът е обкръжен от широколистни гори и водната повърхност си прокрадва път по възхитителен начин между зеления килим от растителност. Тук ежегодно се провежда финалът на републиканската регата по кану-каяк.

„Женскитѣ изкуства за щастливо съпружество“ е любопитен поглед към живота на българската градска жена в периода на Царство България. Автентичното издание е налично за предварителна поръчка с 15% отстъпка

ПОРЪЧАЙ ТУК

На около 13 км от язовира се намира Ивайловград, отвъд който има няколко села, спомнящи за отдавна отминало време на бурен живот, дейност и усилена търговия. Това са изгубените села на Родопите, които днес представляват тъжни и притихнали развалини, обгърнати от носталгията по едно сякаш никога несъстояло се минало.

Изгубените села на Родопите

През 1918 година проф. Любомир Милетич издава книгата „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ В тази книга стотици анкетирани от автора бежанци от Източна Тракия и Източните Родопи разказват за гоненията и кланетата, на които са подложени от турския башибозук българите в тези региони през 1913 година (Междусъюзническата война), включително в околията на Ортакьой (наименованието на Ивайловград до 1913 година).

Академик Любомир Милетич

Проф. Милетич пише: „Неизчислими сѫ загубитѣ, които българскиятъ народъ прѣтърпѣ отъ злополучната междусъюзнишка война прѣзъ 1913 година. Като оставимъ на страна грамаднитѣ жертви, които даде Царство България, особено грозно пострадаха българитѣ въ Македония и Тракия, за освобождението на които се прѣдприе войната на 1912 година. Македония, и до освободителната война поприще на непрѣкѫснати въстанически борби, бѣше, речи, полуразорена; събитията прѣзъ 1913 година довършиха съсипията на македонското българско население, което, слѣдъ като изпита всичкитѣ ужаси на двѣ ожесточени войни, най-сетнѣ попадна подъ тежкото двойно иго на най-върлитѣ гонители на българщината. Ала не бѣ по-малко страшно и разорението, което тогава сполетѣ българския народъ въ Тракия. То дойде внезапно съ голѣма сила и като мълния отъ коренъ помете всичко, що засегна. Еднородцитѣ ни въ Тракия бѣха достигнали до завидно имотно състояние поради плодородието на страната и поради по-добритѣ условия за спокоенъ поминъкъ, и тъкмо когато ги бѣ озарила свободата, тѣ изведнѫждъ се видѣха оставени безъ защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най-сетнѣ повечето отъ тѣхъ изгонени и отъ домашнитѣ си огнища! Всичко туй се извърши бърже като на сънъ въ началото на втората половина на злощастната 1913 година. Като се взематъ прѣдъ видъ сравнителната малочисленость на тракийското българско население и голѣмината на постигналитѣ го нещастия, може да се каже, че „тракийскиятъ български погромъ нѣма себѣ равенъ въ новата ни мѫченическа история.“

Този край е подложен на тотално обезбългаряване и терор, гнет и омерзение. По това време против турските своеволия населението защитавали безсмъртните му покровители – двамата тракийски воеводи на ВМОРО Димитър Маджаров (дал името на селото Маджарово) и Руси Славов.

1913 година в действителност е годината на разорението на тракийските българи. Но в Дедеагачко, Ортакьойско и Гюмюрджинско двамата изцяло отдадени на каузата защитници съхраняват българщината и националното самосъзнание, посрещайки опасностите с типичното за отдадения на Родината възрожденец революционер безстрашие.

Изоставена къща в село Мандрица

След Ивайловград пътят отвежда към село Мандрица. Някога, а и все още, това е било албанско село. Преживяло бурни години на гърцизиране и преселения на български бежанци от Източна Тракия по време на Междусъюзническата война, днес то е почти изгубено сред призраците от миналото. В тази част на страната телефонен обхват няма, а тук, в селото, телефонирането е възможно единствено ако човек застане под голямото дърво до кметството. За сметка на това има безплатен интернет със силен сигнал.

През Мандрица се достига до „двѣтѣ чисто български села Долно Суванли (135 кѫщи съ 660 жители) и Горно Суванли (51 кѫщи, 231 жители)“, а именно днешните Долно и Горно Луково. И докато в Долно Луково все още има следи от някакъв живот, то в Горно Луково всичко тъне в разруха, а природата бавно, но безмилостно покрива със зеленините и тревите си къщите, някога дом и поминък на хиляди жители. Гледката на полуразрушените къщи е покъртителна. Трудно е да се наблюдава начинът, по който бурените са разрушили стените, а природата си е възвърнала обратно от човека пространството, което ́и е било отнето от него. Тихото опустошение на годините е безкрайно болезнено за пасивния съвременен наблюдател, озовал се сякаш по някаква иронична случайност сред развалините на изгубеното село.

Основният поминък на местните бил отглеждането на сусам, както и бубарството. Огромните многоетажни къщи в Горно Луково пазят спомена за едно богато минало, днес превърнало се в прах и бурен. На долния етаж на къщите бил разположен добитъкът, за да отоплява къщата, на втория етаж бил бубарският кът, а на последния етаж живеело семейството. Днес строшените тухли и рухналите стени отгласят някогашния живот в развалините си и в некролозите на отдавна отишлите си техни стопани.

Състоянието на къщите в Горно Луково

Голямото престъпление на съвременните поколения е в тяхното пренебрежение към произхода и миналото. Селата в Родопите са не само изгубени, те са неизвестни, никому непознати и за тях не се говори. Те са част от една чужда нам реалност, от невъзвратимото съществувание на хора и семейства, които отдавна вече не са на този свят. А когато и останките от къщите им изчезнат, то тогава и паметта за тях ще потъне в пепелта на небитието.

Най-голямото тракийско светилище в България

Едни от най-впечатляващите места, които крият Източните Родопи са тракийските обиталища, датиращи от времето на ранножелязната епоха. Един от най-големите тракийски скални култово-погребални комплекси в страната е разположен именно тук, а местоположението му е добре отбелязано с указателни табели. Това е местността Глухите камъни. Те представляват огромни скални масиви, издадени напред от планината, и се виждат много добре от главния път Ивайловград в посока Любимец.

Глухите камъни, погледнати отдолу

Усещането при навлизането в комплекса не може да бъде описано с думи. Самият въздух е силно наситен с характерния за подобно устроените тракийски обиталища мистицизъм. Мегалитният комплекс се състои от няколкостотин трапецовидни ниши, изсечени в монолитните скали, две култови гробници и каменна стълба, водеща до водохранилище и до селище от същия период. Смята се, че в нишите е бил полаган прахът на знатни тракийски първенци и жреци.

В целия светилищен район са открити множество находки от различни епохи – от I хил. пр. Хр. до около XIII в. сл. Хр. На мястото има и останки от раннохристиянски храмове, а археолозите са намерили и безброй керамики, монети и един пръстен с камък. Изкачването по хилядолетната каменна стълба води до върха на скалите, откъдето се открива невроятна гледка към язовир „Ивайловград“ и долината в подножието им. Твърде вероятно е Глухите камъни да са част от един по-мащабен район на тракийска обредна дейност и в бъдеще да се открият още подобни комплекси.

През Странджа до Сърмашик и Кондолово

От Източните Родопи до Странджа се стига през Тополовград и Елхово, през необятната Сакар планина. Пътят е с добро качество. До село Бръшлян пътищата са два. Единият, не особено практичен, е през Бургас. Вторият път е скрит и минава през самото сърце на Странджа.

Къща в старата част на Малко Търново

Пътната настилка в отсека към Малко Търново е в лошо състояние въпреки новите табели, които го обозначават, затова трябва да се шофира бавно и внимателно. Изживяването, както и гледките и неповторимата красота на дивата Странджа обаче отплащат всяко усилие. Ако се мине през Бургас, Странджа ще остане твърде встрани. Разстоянието от Елхово до Бръшлян по този маршрут е 111 км, а лошият участък е с дължина около 20 км. Силно препоръчително е да се мине по скрития път. Гледките по него са прекрасни. Ако изберете него, очите ви ще се напълнят с красоти, които със сигурност не са виждали никога до този момент.

Странджа е вълшебна. На практика цялата планина е съставена от резервати и защитени местности. Тя е дом на множество растителни и животински видове, които не се срещат никъде другаде в България. Странджа е цял един свят от красоти и прелести. Не толкова популярна като Стара планина, Рила или Пирин, но е еднакво, а дори и повече привлекателна и магнетична. Тя е неповторима и в това, че е крайбрежна планина и най-източният ѝ край завършва в Черно море, при Синеморец.

Странджа е изпълнена с история. Тук е мястото, където избухва Преображенското въстание. След Берлинския конгрес територията на Странджа остава в пределите на Османската империя. Това предизвиква масови приготовления за въоръжена борба срещу поробителя с цел завръщане към териториалното землище на България. Странджанци и дейците на ВМОРО в региона организират четнически действия на територията на цялата планина, подпомагайки македонските българи в една обща борба за свобода и единение с Майка България. Преображение Господне е денят, избран за избухване на въстанието.

Това съдбовно решение взема ВМОРО на 28-30 юни (11-13 юли нов стил) 1903 година в местността Пéтрова нива. Тя се намира по пътя за Малко Търново, в отбивка на 20 км от главния път. Там през 1958 година е издигнат голям паметник. Поляната разкрива и красива гледка към долината на река Велека.

Паметникът на Петрова нива

Днес на Пéтрова нива има постоянна музейна експозиция, която задължително трябва да се посети. Входът е безплатен, а съдържанието ѝ от богата снимкова и архивна колекция би оставило всекиго безмълвен при мисълта за свидното саможертвие на преображенци. Това място е посветено на героите на Преображение – войводите Михаил Герджиков, Лазар Маджаров, Георги Кондолов и много други. Впрочем на гърба на паметника в чест на безсмъртния подвиг от въстанието са зазидани костите на великия Георги Кондолов.

Първата къща на главния път в село Кондолово с двете изображения на Георги Кондолов вляво и Сава Попсавов вдясно

Въоръжената борба за свобода на преображенци продължава 26 дни. Те се изправят срешу 40-хиляден турски башибозук и загиват геройски, зашитавайки светлия национален идеал и българското самосъзнание на българите от целия регион. Изгорени са над 60 села в околността, хиляди хора без значение от пол и възраст са зверски избити, изгорени или отвлечени. Почти цялото население напуска родния край и пределите на Странджа и избира съдбата на горестния изгнаник, бягайки към Царство България.

На 2 април 1903 година, няколко месеца преди Преображенското въстание, няколко души са обградени и убити от османски военни части в една къща в село Сърмашик. Това са войводите на ВМОРО Пано Ангелов и Никола Равашола.

Днес Сърмашик се нарича Бръшлян и горестно пази спомена за двамата герои и техните съмишленици. По време на самото въстание селото е жестоко разграбено.

Паметната плоча на входа на Бръшлян с началото на текста от „Ясен месец“

Химнът на Странджа планина „Ясен месец“ възпява живота и делото на Пано Ангелов и Никола Равашола и тяхната смърт. Текстът на песента е написан от революционера Яни Попов, а песента става известна благодарение на народния певец от Бръшлян Сава Попсавов.

Днес, със своите запазени къши, датиращи от 18-19 век, селото е архитектурно-исторически резерват. Множество сгради са реставрирани и превърнати в къщи за гости, които са прекрасен вариант за отсядане и почивка. Някои от тях обаче са изоставени и вече са започнали да се рушат.

Най-възхитителното е, че дори тук, в далечния югоизточен край на Родината, има дом, който пази спомена за Васил Левски. Апостола е нощувал в него по пътя си към Одрин през 1871 година.

Къщата, в която е нощувал Апостола

Бръшлян е невероятно място. Красиво, закътано в самото сърце на Странджа, свързано с националноосвободителните борби на българите и тяхната непримиримост пред робството и потисничеството. Бръшлян трябва да се посети от всеки, който нарича себе си родолюбив българин. Този край е обагрен от кръвта на смелите до безумство въстаници преображенци, самопожертвали се за свободата на България.

Спирката след Бръшлян е Малко Търново. Старата част на градчето е изключително красива, а околностите са изпълнени със забележителности, които трябва да се видят. При потушаването на Преображенското въстание градът пострадва силно.

От странджанския маршрут преди морето и след Малко Търново се намира село Кондолово, кръстено на войводата Георги Кондолов. Днес то е почти разрушено, а старите къщи, подобно на тези в Бръшлян, напомнят за отдавнашни времена, които вече са потънали в забвение.

Странджанският край оставя след себе си безмълвие. Това е славно, велико, прекрасно място, безсмъртно в народната памет, място, раждало и приютявало герои. Диво, неопитомено, все още непознато и екзотично, неизследвано, но великолепно. А когато го прекосите, ще стигнете до морето и до прекрасното българско Южно Черноморие.

Синеморец

Заключение

Пътешествието от Източните Родопи до Странджа в предложения маршрут отнема три дни. Родината ни е изпълнена с прекрасни кътчета, които трябва да бъдат открити и изживени. Югоизточният пограничен край крие много тайни и разказва много истории. Ако се вслушате в тях, ще се приберете много богати на красоти и впечатления. Всеки българин трябва да знае за Георги Кондолов и воеводите на Преображенското въстание. Всеки трябва да познава Родината си и да я обходи от край до край. Това е преживяване, което никога не би се изгубило в дирите на забравата и което би съхранило нашето общо българско самосъзнание, така смачкано и осакатено в настоящите дни, изпълнени с национални предателства и нихилизъм.

България е прекрасна. Обичайте я.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

По изгубените пътеки на Родината – Източните Родопи и Странджа
4.8 от общо 25 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

1 коментар

Отговор