В Сливен през 1891 година се ражда най-успешният софийски градоначалник. Инженер Иван Иванов носи със своето управление значителен и бърз прогрес за града, който придобива европейски облик и получава почти всички придобивки, с които се гордее днес. Безспорно най-големият негов триумф е Рилският водопровод, който и до днес снабдява голяма част от столицата със свежа планинска вода. Иван Иванов е и най-дълго управлявалият кмет в историята на града – над 10 години решава с размах проблемите на неговите жители. Нещо повече: заслугите му стават факт в изключително тежко време, в разгара на Втората световна война.
Бъдещият кмет започва професионалния си път като студент по водно инженерство в Мюнхен. Съдбоносните за страната ни събития обаче го карат да се върне в България през 1912 година, за да се включи като доброволец в трите войни. Изпратен е в Македония с инженерни части, задачата им е да строят железопътни линии. През Междусъюзническата война го застига новината за смъртта на баща му – полк. Никола Иванов. След като мирът се възцарява в Европа, Иванов заминава за Германия, да довърши следването си. Връща се не само с диплома, но и срещнал голямата си любов и бъдеща съпруга Матилда Хинце. От 1920 година двамата заживяват в София.
По онова време градът има много различни лица, някои от които наистина печални – столицата се превръща в пристан за бежанците – българи, останали извън пределите на страната. Притокът на хора се оказва твърде голям за мащабите на града, а главен проблем е недостигът на питейна вода. Точно тогава младият инженер започва работа в отдела за водоснабдяване и канализация на Столична община. Градската управа е наясно, че трябва да се търси дългосрочно решение за водния проблем, така се появява идеята за мащабно съоръжение, което да отвежд водата от рилските реки до София. На Иванов е възложено да проучи маршрута и възможностите за изграждане. Строежът продължава близо десетилетие. През това време семейството му се мести в Самоков.
Усилията и уменията на Иванов са оценени и през 1928 година инженерът официално оглавява проекта. Дължината на трасето – цели 80 километра, не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Теренът е труден, минава през много тунели и акведукти. Но всичко има благополучен край, за който обществото отправя благодарността си към Иванов. На тържественото откриване на 23 април 1933 година на стадион “Юнак” тогавашният столичен градоначалник ген. Владимир Вазов не скрива възхищението си от постигнатото, дори казва, че ако съоръжението е било построено в чужбина, целият свят е щял да разбере за него. Година по- късно на власт в страната идва правителството на Военния блок начело с Кимон Георгиев, което, признавайки заслугите му за изграждането на Рилския водопровод, назначава Иванов за кмет на София.
От този момент работата в общината коренно се променя, за да настъпи златното десетилетие за столицата, а новият кмет да получи прозвището “Некоронования цар на София”, давайки много примери, от които би трябвало да се поучават днешните ни управници. Започва да излиза общинско списание “Сердика”, което публикува месечен отчет за разходите на общината. Поощряват се гражданите в борбата срещу корупцията и изнудванията. За 10-те години се павират много от столичните улици. Засаждат се хиляди дръвчета, а София става един от най-чистите градове в Европа. Столицата расте и приема в прегръдката си своите по-малки съседи. Към общината се приобщават Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна и Надежда, които преди това са села. За няма и 20 години населението нараства почти двойно до 300 000 жители. Настъпва и духът на модерността. Тролей вече свързва новоприсъединената Горна баня с центъра. Появяват се емблематични за София сгради като тази на Българската народна банка, Съдебната палата, Телефонната палата, зала “България”, Министерството на отбраната. Създаден е още един символ на града – откритата къпалня “Мария Луиза”. И, както е характерно за добрия управник, резултатите от работата му чувстват и обикновените хора. Активно се строят работнически квартали, отварят се кухни за бедни. След много перипетии и с големи усилия Иванов се справя с много належащ проблем – растящата цена на тока. След поредица от съдебни битки общината връща в свои ръце електроснабдяването, откупувайки неизгодната концесия, дадена на белгийска фирма. Кметът определя това събитие като един от най-щастливите дни в неговия живот. Също доста любопитен пример от днешна гледна точка, нали?
В следващите години животът на София е белязан от Втората световна война. Началото ѝ носи радост от Крайовската спогодба, която през 1940 година връща Южна Добруджа в границите на България. Еуфорията от онова време кара Иванов да направи едно предложение, което после ще се превърне в основен аргумент срещу него за Народния съд – за няколко години три централни булеварда са кръстени на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Виктор Емануил. Войната спира бурния разцвет на София от предишните години, ограничава строителството и задушава културния живот на града. А после проблемите стават още по-сериозни с бомбардировките – най-тежкия период в историята на столицата. 11 януари 1944 година – денят след най-големите разрушения, е и най-тъжният в живота на Иван Иванов. Много от граденото за 10 години се срива за една нощ, а част от него така и никога не бива възстановена. През целия ден кметът обикаля затрупаните улици, опитвайки се да помага на изпадналите в беда свои съграждани. Не напуска града, въпреки реалната опасност за живота му, остава сам в общината, за да управлява спасителните дейности.
Краят на войната за България идва, а с него Иванов е изправен пред тежко изпитание. Бившият кмет на София е обвинен, че е германофил с профашистки настроения (макар че малко по-рано, при правителството на Богдан Филов царската полиция го е следяла, подозирайки го във връзки с комунисти). Според документите, до които имаме достъп днес, при управлението си кметът се е противопоставял на исканията на правителството Столична община да бъде прочистена от комунистите, за него значение имал професионализмът, а не политическите убеждения. Иванов наистина е имал много контакти с високопоставени представители на Третия райх, но според техните доклади, разсекретени впоследствие, той никога не им е бил близък, тъй като не споделял тяхната идеология. Житейската му философия да работи с личности, без да се ръководи от техните възгледи, го прави подозрителен за всяка власт. Въпреки исканията за смъртна присъда Народният съд му налага доживотен затвор.
Но дори осъден да прекара дните си в затвора, инж. Иванов продължава да работи. Спасяват го невероятният му талант и работоспособност. По време на мандата му през 1939 година е започнал още един много амбициозен воден проект в подножието на връх Мусала – язовир “Бели Искър”. 1900-те метра го правят един от най-високо разположените в Европа. Поради сложността на строежа новата власт възлага на Иванов да завърши проекта. Язовирът е готов през 1945 година, а година по-късно присъдата е отменена и инженерът започва работа по новите хидросъоръжения със същата страст, с която е работил и по царско време. Иванов участва в създаването на най-големия язовир в България – “Искър”, тогава носещ името “Сталин”. Но по конюнктурни причини дори не е поканен на тържественото откриване. През следващите години продължава да отдава таланта си на своите съграждани. Малко преди края на живота си на 20 юни 1965 година инж. Иван Иванов дарява цялата си литература на БАН, независимо че след присъдата на Народния съд той губи правата си като член на академията. Това е последното обществено полезно дело в дългия списък на един истински патриот и голям българин – инж. Иван Иванов, некоронования цар на София.
