Рубриката „Архивите говорят” е мястото, в което ще събираме извори, документи, писма, речи, кадри и статии от миналото. Винаги сме подчертавали, че историята, разказана от съвременниците ѝ, често се оказва най-автентична, тъй като не е пречупена през призмата на времето.
Често историографията ни представя българските царе като нехаещи за наближаващото османско завоевание на Балканите, а обикновените хора от народа като примирени с това в границите на коя държава ще живеят. И ако за първото твърдение можем да кажем, че има известни основания, макар неведнъж да сме ви разказвали за изключенията, то второто определено можем да определим като невярно.
Едно негово опровержение намираме в действията на така наречения Лъже-Ивайло, който се появява в Константинопол през 1294 година. Както лесно може да се види от името, с което е достигнал до нас, той се представя за покойния български цар Ивайло. Целта му била да привлече към себе си народните маси, у които само произнасянето на това име вдъхвало уважение, и да ги поведе срещу малоазийските турци.
Макар много хора, най-вече от простолюдието, да се събират край него и след кратко колебание Андроник II да одобрява начинанието, впоследствие императора се отмята и хвърля в тъмницата българина, което слага край на тази история.
Ето какво ни разказва авторитетният български медиевист проф. Пламен Павлов за появата на Лъже-Ивайло в императорския двор:
Този българин се появил във византийската столица през 1294 г., когато се готвели военни действия против малоазийските турци. „Лахана“ се появил изненадващо и „неизвестно откъде“, като твърдял, „…че ще извърши велики дела срещу врагове, ако императорът му нареди.“ Появата на някогашния български цар, за когото се знаело, че е убит по заповед на могъщия татарски хан Ногай преди близо петнадесет години, било схващано като истинска сензация. „Хората виждаха, че той е жив…“ – разказва Георги Пахимер, като вярвали, че може би с него ще настъпи прелом в отчаяната борба с нашествениците. Появата на самозванеца предизвикала смут и у самите турци.
Опитът на Лъже-Ивайло да поведе обикновените хора против турците обаче не е нито единственият, нито последният такъв. Византийският историк и философ Георги Пахимер ни разказва за друг подобен случай, свързан с личността на българина Йоан, когото той нарича Свинепас. Желаем ви приятно четене!
По това време (1306 година) и един младеж Йоан, родом българин, по прякор Свинопас, може би поради предишното му занимание, твърдеше, че бил взел участие в някои войни в Мизия. Като слушал за събитията на Изток и как персите (бел. ред. – малоазийски турци) безредно, на отделни отреди нападали безпрепятствено обезлюдените области, одързостил се и като събрал около себе си близо триста души, въоръжени с лъкове, а най-много с боздугани, най-напред пристигнал до морето и пожелал да премине отвъд, докато император Михаил все още бил на Изток.
Когато това бе съобщено, властниците, които го чуха, се уплашиха да не би да погине селския и неопитен във войната народ и затова (Свинепасът) бе заловен и затворен в тъмница. Девет месеца той изтрая в затвора, а после избяга оттам и прибягна в църквата. След това той си отпочина и отново замисли същото. Измъкна се тайно от църквата, веднага събра тълпата от хора и заедно с тях неочаквано бързо премина морето. Наистина те не можеха да стоят дълго време в лишения и предпочетоха едно от двете неща – или да живеят в своята земя, или славно да паднат.
И когато се събра така цялата войска под началството на Свинопаса, те се опитаха да се сблъскат с неприятелите. И най-напред нападнаха в голямо количество една малка група и се проявиха храбро. Но станалото беше една шега на съдбата, която им се надсмя. Те претърпяха това, което се случва на гмуреца, за чието щастливо завръщане наистина няма гаранция. Когато прочее множество от околните на Скамандер земи беше в опасност и се нуждаеше от външна помощ. Щом се научиха (за това), хората на Свинопаса се явиха там, построени в бойни редици. Неочаквано и внезапно те нападнаха, показаха се мъже и надделяха, като враговете бяха обърнати в бягство. И тогава, както е редно, дадоха възможност на обсадените да си отдъхнат.
По-късно обаче персите се събраха в по-голямо количество и всички заедно връхлетяха срещу тях. И конниците, нападайки със силен устрем, победиха напълно пешаците. И като обкръжиха Свинепаса, убили го. Но не веднага с обкръжаването му. След като настоятелно помолил хората в крепостта за своя откуп (те му били определили откуп петстотин жълтици, срещу който обещавали да го освободят), а онези нехаели, той заговорил с тези вътре на български език, тъй като (иначе) някои щели да го разберат (той нямал доверие в гръцкия, понеже изглеждало, че мнозина от тези, които били вътре, го разбирали). Думите му били, че щял да засили борбата срещу персите, ако бъдел освободен. Понеже някои разбрали и съобщили на персите, той бил изобличен, че ги мами. Те се уплашили за себе си и го убили, понеже сметнали, че ако освободят неумолимия враг, откупът и печалбата нямало да струват нищо.
Но има и по-достоверен от този разказ. Той тогава бил пазен заедно с враговете, но по-късно избягал оттам и отишъл на Запад. След като получил при българите достойнството севаст, той минал на страната на Михаил, когато ромеите се готвели да извършат някои необмислени неща срещу турците и амогаварите. Като получил позволение от императора събрал около хиляда души, той, пешак с пешаци, нападнал персите…“
Според втората версия на Пахимер малоазийските турци отново пленяват и убиват Йоан Свинепаса, а по-късно без усилие превземат и разрушават византийската крепост Кенхрей в Мала Азия.
Действията на Йоан Свинепаса ясно показват, че през средните векове с бойна слава могат да се окичат не само владетели и пълководци, ами и обикновени хора. Демонстрираната воинска доблест от този българин и неговите подчинени, макар да не довежда до значими последици, със сигурност може да бъде наредена сред героичните прояви на българите срещу османското нашествие.
