През първото десетилетие на XX век  Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“ осъществява тесни връзки с организацията „Хърватски сокол“, подпомагаща спортното и национално развитие на хърватите в рамките на Австро-Унгария. Група от 180 българи взима участие в Първата среща на хърватските соколи в Загреб през 1906 година, а 4 години по-късно делегация от 640 хървати, водени от Франьо Бучар, е част от V събор на българското гимнастическо дружество, провел се между 27 и 29 юни.

Един от участниците в събитието – Мариян Алкович, написва пътеписа „Пътя Белград – София – Цариград“, в който разказва за впечатленията си от българската столица и българите като цяло. Предлагаме ви откъс от него в следващите редове

Има хора, които уважаваш дори и без да познаваш, които са ти симпатични, дори и никога да не си ги виждал преди. Подобно е нашето чувство, когато стъпваме на българска земя, към която изпитваме уважение и симпатия, още когато сме далеч от нейните граници и имаме готовност и задължение да ѝ свалим шапка. От всички държави на Балканите, България единствена от този полуостровен концерт успя да се превърне във важен и съзнателен участник, избрал предимствата на европейския финес, на което държат и най-гласовитите представители на големия дипломатически и политически западноевропейски свят.

Българите са познати като трудолюбив народ по отношение на своята покъщнина, а тази тяхна характеристика е валидна и за националното и политическо поле. Те работят и не спират, докато не си изработят свободата и не поставят внимателно солидните основи на своята държава. Българският народ влиза в ролята на османците, но не на запад, а на изток. Те печелят терен след терен и ако погледнем в исторически план виждаме как постепенно те разпространяват просветната и християнска идея на все по-голяма територия.

Корицата на пътеписа

Хърватите се гордеят със своя Загреб, а българите със своята София. Ако се хвалят, то хвалбите им са истина и могат да се гордеят със столицата си. Не бе толкова отдавна времето, в което тя се е освободила, но се е развила много за този период. Строителството в София показва смисъла на концепцията за модерния живот на народа. Аз си мислех, че се намирам в една малка Виена и такова е впечатлението, което остава върху всеки, който не е жител на София. За няколкото часа престой по нейните улици ние й се насладихме и се почувствахме като у дома си. От Ориента бяха останали малко следи, което ми доказа колко е силна и полезна българската народна мисъл и култура. Българската култура, съдейки по външните признаци е пълна със сила, а нейната София е първото и най-добро доказателство за това.София се старае да имитира всичко, което има във всеки голям град по европейски вкус. Всички главни улици имат тротоари и място за пешеходци. Най-нужните неща като канализация, електричество и водопровод са вече вече въведени в нея. Трафикът по улиците е оживен като на всеки голям град, трамваи и карети хвърчат на всички страни, а съдейки по това, че травмаите са пълни, софиянци с радост се возят на тях. Мислих, че в София ще намеря истински балкански свят, а като съм там не забелязвам нищо, което да прилича на очакваните ниски степени на развитие на балканските народи.

Българите са средни на ръст, бих казал кокалести, с тен, а главната характеристика на лицата им е, че са винаги усмихнати. Това, което ни изненада бе жестикулацията и мимиките при негативен и позитивен отговор, която е обратна на нашата. Софийските улици са равни и широки. Направи ми впечатление стила на къщите. Много малко от новите такива са на 2 етажа. Българите предпочитат едноетажните къщи и е много красива гледка да видиш права улица с еднакви по размер къщи. За разхубавяването на града спомагат парковете, зеленината и редовете дървета по улиците.

Както казах, София не изостава от градовете, които са известни със своята красота. Тя не е помпозно или с парижки външен вид, но е елегантна и направена с вкус. От големите сгради бих споменал Народното събрание. Когато стъпих на входната стълба очаквах някъде там да се появи таблица с азбуката. Не я намерих, а преводача ми каза, че в българския парламент всички могат да четат, при това гладко. Подписват се с метални пера и на нито един акт не се вижда някой да се е подписал с палец. Интериорът на събранието отговаря на фасадата и изглежда като някой театър или голям салон. Пейките са полирани, а столовете – плюшени. Седнах на първата пейка в дясно и това ще остане моя спомен от импровизираното заседание на Народното събрание без председател.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Теодор Борисов
Доктор по съвременна българска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, занимаващ се с отношенията "спорт-политика" в социалистическа България. Съавтор на „50 места от българската история отвъд България“ и автор на „Как Цар Футбол превзе България“. Дългогодишен спортен журналист, работил в БТА и вестниците „Телеграф“ и „Меридиан Мач“. Възпитаник на НГДЕК „Константин Кирил Философ“.