Измежду многото книги по темата, „Моите спомени от Балканската война“ на българския офицер от полски произход Отон Барбар се открояват със своята сурова правдивост. Войната при него не се изразява само в победи и върховни моменти, тя е изнурителна, а понякога и тиха, също както смъртта на болния от холера.

Авторът изгражда една непозната за нас картина на фронта: жестокостта на битките, грешките на командването, суетата и малодушието на някои офицери, недоволството и демонстрациите на изтощените войници. А сред тях и образът на обикновения войник: добродушен, готов да сподели последния си залък с командира, вечно загрижен за своите ниви и деца, но и безстрашен в боевете.

Войната такава, каквато е, без маска и украса, с нейния героизъм и неподправения ѝ ужас. С триумфа за българите на бойните полета на Балканската война и краха, дошъл с Междусъюзническата…

Наскоро сдружение „Българска история“ преиздаде тази ценна книга и тя вече може да бъде открита в електронния магазин. В следващите редове представяме на вашето внимание откъс от спомените на Отон Барбар, в които той разказва за трудните моменти на фронта, предизвикани не от вражеския огън, ами от холерата и смъртта, която тя сее след себе си.

Бойните действия сега се състояха само в рядка пушечна, а понякога и оръдейна стрелба от наша и турска страна. Наблюдавахме как турските патрули тършуваха в напуснатите наши окопи. А далеч в тила на турските линии се наблюдаваше как пристигаха откъм Цариград тренове и стоварваха нови войски.

В това време войниците, пък и голяма част от офицерите, бяха потънали в нечистотии. Непрекъснатите походи и боевете не бяха оставили свободно време за изпиране и почистване и затова у войниците и у мнозина офицери се завъдиха въшки. Но такива грамадни бяха те у някои, че за спомен ги нарекохме „чаталджанки“.

Навръх Архангеловден времето беше прекрасно. Аз и Савата отидохме зад дружинната палатка, за да се пощим, като сред бял ден се съблякохме съвсем голи под лъчите на ноемврийското слънце.

Тъкмо в това време сред войниците и офицерите от полка се появи холерата. Имахме вече няколко смъртни случаи. В полка не се взеха никакви особени мерки за лекуване на заболелите от холера. Заразените просто се изолираха, т.е. оставяха се настрани, никой не се доближаваше до тях и те умираха, без някой да се погрижи за подобрение на съдбата им.

„Моите спомени от Балканските войни“.

Интересен беше случаят със заболяването на поручик Г. от картечната рота. Простудил се, поручик Г. страдаше от корем. Отива при полковия лазарет и се свива на едно място. Дохожда старшият полкови лекар, санитарният майор, и като вижда Г., че се свива от болки, веднага разбира, че е заразен от холера и му казва, без да се доближава до него: „Полегни си, ще ти дам чай и то ще ти мине“.

Но след малко го пита: „Имаш ли температура?“. „Имам си, имам си температура“, отговаря дяволът Г. с тон, като че иска да каже „сигурен съм“. Тогава докторът Р. вика: „А, така ли! Здравей, бе, Г.“, и се ръкуват с Г. Температурата се счита като сигурен признак, че болният не е холерен.

В предписанията, които се издаваха от щаба на дивизията за предпазване от заразата, старателно се избягваше употребяването на израза „холера“, а се казваше, че се е явила болестта „коремоболие с диария“. Сред общата мизерия и безпомощност да се борим с болестта това обстоятелства вливаше и хумористична нота. Но когато войниците почнаха да умират, и то само 4-5 часа след заболяването си, тогава чак „коремоболието с диария“ бе наречено и официално холера.

Отначало водата за пиене не се преваряваше. Чак на 13 ноември излезе заповед до полка: да се дава на войниците често чай, но понеже нямаше захар, споменатата заповед остана дълго време неизпълнена. Чак след като се появиха смъртни случаи, тогава почнахме да преваряваме водата за пиене.

***

Когато се настанихме на бивак на около 100 крачки от бивака на дружината от 1-и пехотен полк, видяхме, че един войник беше оставен. Той лежеше на носилка на корема си и беше си подпрял брадата с ръцете. Лицето му беше изпито синкаво, до него лежеше пушката му. Един войник, санитар, седеше малко настрани и го пазеше. Когато го запитах защо не са го вдигнали, санитарят ми отговори, че войникът вече щял да умира, та затова бил оставен. Умиращият беше едно еврейче от София, казаха ми, че бил годеник. И наистина, след два часа холерният умря. Вечерта погребахме умрелия, аз бях назначен да наблюдавам погребението. Назначената команда изкопа гроб и погребахме умрелия заедно с пушката му – такава беше заповедта.

На следния ден в нашата дружина почнаха да се явяват случаи от холерни заболявания. Тук, на този бивак, дружината се командваше от стария ротен командир капитан Б., защото дружинният ни командир подполковник Мурджев заместваше заболелия след последните боеве командир на полка.

Борба с холерата почти не съществуваше: лекарите не разполагаха даже с необходимото количество йод, нито с някое друго дезинфекционно средство да си
измиват ръцете след прегледа на болните. Даже сапун нямахме достатъчно. Войниците бяха нечисти, храната не беше добра и водата за пиене сега чак почнахме редовно да преваряваме.

Мнозина офицери не се бръснеха и си бяха пуснали бради, а някои – и дълги коси. Това се правеше, разбира се, не заради липса на бръсначи и ножици, а просто защото такава беше модата. Мнозина войници подражаваха на тази мода, а това още повече увеличаваше нечистотията им. Тук, през този бивак, един ден мина командващият армията генерал-лейтенант Кутинчев с целия си щаб и спря на бивака ни само за няколко минути, без да слиза от коня си. Разпита командващия дружината капитан Б. за здравословното ни състояние. Неговото посещение беше случайно, той се връщаше от оглед на позициите.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Холерата – тихият убиец
5 от общо 9 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

1 КОМЕНТАР

  1. Прадядо ми е починал от холера
    в района на Одрин! Винаги съм се чудил, защо е допуснато да е разпростре такава болест, но предполагах, че условията за редовия войник са били доста мизерни. Тази книга определено ще е ценна придобивка .

Остави коментар