Езерният връх и Малкият град на царете

0
837

Този материал е част от конкурса ни за авторска статия на тема „Пътепис за мястото, което най-силно ме е впечатлило в България“. За да се запази автентичният изказ и заложеното в него послание, той не е подлежал на редакция. Победителят в конкурса ще бъде определен от читателския интерес, така че ако харесвате материала и искате авторът му да спечели, споделете го с ваши познати и приятели. Приятно четене!

Тайнствена приказка, разкриваща ни красотите на един свят. Карa ни да се чувстваме горди и едновременно смирени, даваща ни както наслада за очите, така и за душата. Приказка, която разказва за величието на природата и на сътвореното от човека, но успява умело да запази неразгаданата с векове мистика на тайнствените ритуали и чудеса…

Когато започваш едно ново пътешествие обикновено си изпълнен с любопитство и очакване. Това се случи и с мен съвсем наскоро, когато реших да се докосна до красотите на Рила. Не за пръв път щях да посетя този район, но това щеше да се окаже може би най-паметното ми пътуване.

Рила е един свят, различен от всеки друг. Усещаш приятен полъх на вятъра. Приятен, защото си се катерил по тясна и камениста пътека в продължение на повече от час. Изкачвал си се под жаркото планинско слънце, без никаква възможност да се скриеш от него, приютен от някоя сянка. В този момент полъхът на свежия рилски вятър ти се струва истинска благодат. Спираш за няколко минути.  Почиваш, а пред погледа ти се разкрива красота, несравнима с нищо друго. Времето е ясно. Виждаш хребет, след него друг, а след него още един и още и още… до където ти стига погледа.  Величествени, заснежени, нагънати причудливо от някакъв невидим товар. Около теб се редуват малки зелени храстчета с участъци  от дебел, може би повече от петдесет сантиметра целогодишен сняг, който не се топи.  И камъни. Камъни и пепел, виещи се в стръмна тясна пътека, която ще те отведе до върха. Виждаш колко си изминал и колко още е пред теб. Отпиваш от водата, която си налял преди няколко минути от планинското поточе, пригодено като чешма. Поемаш дълбоко дъх, усещаш свежест и получаваш нова доза сили… и продължаваш.2

Изкачването продължава, хората вървят един след друг, на места помагайки си, тъй като теренът е стръмен. Повечето се задъхват. Не е лесно. Мълчешком всички продължаваме. Тази тишина във всеки друг момент би била тягостна, но сега не е. Правиш всяка своя стъпка вече почти механично, устремен към целта, опияняван от въздуха, а тишината и спокойствието ти дават възможност да размишляваш. Защо хората изпитват потребност да изкачват върхове? Дали това ги кара да изпитват задоволство и суета от постигнатото, или пък се сливат с природата идвайки на толкова диво място. Давам си сметка, че на мен самата това ми носи някакво усещане за чистота. Чистота, но не в прекия смисъл на думата. Природата, въздухът, прозрачните езера, вкусът на водата, свободата на погледа и мисълта, лъчите на слънцето и най- вече истински усмихнатите и ведри лица, които виждаш, ти носят усещането за чистота на сетивата, на мисълта… Може би е вярно, че в това място има нещо магично, неразгадаемо, някаква енергия…

Точно в този момент съзирам от високо голямата зелена поляна, върху която с помощта на бели камъни са изписани няколко концентрични кръга. Това е мястото, на което всяка година през август Обществото на Бялото Братство танцува своя танц на слънцето. Паневритмия, така се казва той. Или преведено –  висш космически ритъм. А какво ли означава това? Може би ако движенията, които прави човек са в хармония с космичния ритъм, човек се свързва  природа, слива се с нея. Спомняйки си снимките, които съм гледала на тези танци си давам сметка, че явно последователите на Петър Дънов всъщност съхраняват ключа към висшата хармония с природата. Чувайки  името на Петър Дънов се сещам за смутните времена, в които той е живял, за царуването на цар Борис III, за Първата и Втората световни войни, за трудностите и неуспехите на България, но и за подвизите, за спасяването на българските евреи и за още не малко. И за пореден път през този ден се изпълвам с чувство на гордост от богатствата, които са ни оставени в наследство, както житейски уроци, така и божествени места, които ти припомнят тези житейски уроци.

И така, отнесена в мисли осъзнавам, че хората около мен позабявят крачка и  явно е дошло време за още една почивка, кратка, последната преди върха. Отново се обръщам към езерата, които вече се виждат доста далече от мен. Виждам четири или пет от тях, а нали са седем?! В далечината виждам още едно, най- близкото до хижата, вече са шест, но до тук седмо не виждам. За сметка на това сигурно за хиляден път днес се възхищавам на гледката. Много, много далече и почти в мъгла виждам, или поне предполагам, че се намира там –  отправната ни  точна – Боровец. Или както е била известна в миналото Чамкория, т.е.  борова гора. Възхитителна местност, оценявана от мнозина, дори и от самия Фердинанд, който построява там своя резиденция – Царска Бистрица. Прекрасен парк със сграда , която съчетава в себе си великолепието на замък и уюта на планинска вила, с почти революционна за времето си, собствена електроцентрала, захранвана от река Бистрица, водеща началото си от Леденото езеро в подножието на Мусала – най- високото езеро на Балканите. И внезапно ожаднявам! Може да не е водата от Леденото езеро, но все пак тази, която пия действа също толкова освежаващо.

Снимка:Изабела Лазова
Снимка:Изабела Лазова

Почивката вече е свършила и ние продължаваме. Още съвсем малко. Вече се чувствам много изморена, поглеждам назад и виждайки височината и хребета се чудя как съм стигнала до тук. Чувствам се горда със себе си. За момент се прокрадва плашещата мисъл “Ами слизането!“ Но сега не е момента за това. Вече виждам платото, на което се вее българското знаме. И катеренето вече е приключило.

Внезапно си давам сметка, че умората от преди малко накак липсва, не я усещам, вече съм удовлетворена. Около мен, сред хората се усеща уживлението, радостта. Чува се шумна българска реч, примесена с речта на поне още няколко националнсти. Виждам много европейци, но има дори и индийци, все пак Рила е определяна и като умаленият модел на Хималаите. Спомням си че по пътя срещнахме и корейци. Явно това е мястото, на което границите изчезват, а хората са просто живи същества, не намиращи никакви различия между себе си и околните.

Сега започвам да се оглеждам около себе си. Пред мен се разкрива панорамна гледка към седемте рилски езера. Шестте, които виждах преди малко и седмото, което се намира в дясно от върха и което  всъщност не можеш да видиш, ако не стигнеш върха.Това е Сълзата. Не случайно езерото е наречено така. Има легенда за дваме великани.Със сигурност не е единствената. От друга страна водата в това езеро наистина е чиста като сълза. А трети може би биха казали, че гледката от върха, стигаща и до последното езеро всъщност предизвиква у теб появата на сълзи. Прекрасно е. Високо. Просторно. Редува се синьо- зелен пейзаж с бели пухкави облаци. Цялата долина, цялата област се вижда от тук. Красиво е. Въздухът е по-студен. Това е и един от знаците, че си изкачил върха. Срещу себе си виждам до българското знаме табела с надпис „Езерния връх“ . От табелата разбирам, че се намирам на близо две хиляди и шестстотин метра надморска височина. Усещането и гледката са несравними. Изпитвам някакво необяснимо смирение. Обикновено хора попаднали на величествени места, сътворени от природата споделят, че се чувстват малки и нищожни. В действителност наистина съм малка и нищожна, но пък вместо страх, тази мисъл ми носи успокоение и смирение. Мога да седя с часове и просто да наблюдавам света под себе си. Светът на Рила.

Погледът ми не спира да поглъща всеки един малък детайл от гледката, в опит да я запечатам завинаги в съзнанието си. Сега се сещам за хълма, който посетих преди няколко дни. Хълма „Свети Спас“. Дали се вижда оттук? Та

Снимка:Изабела Лазова
Снимка:Изабела Лазова

м се намира запазена крепост, която ни връща назад във времето.

Бели каменни стени. Кули. Полъх на антична тракийска култура. Не малко на брой открити римски монети от III в. Крепостни стени, реконструирани от Юстиниан Велики. Всичко това е  наподобявало на местото население могъщите крепости и великолепието на Цариград, откъдето и  е дошло името на местността – Цари Мали Град. Богатата духовна култура през Античността и Средновековието съвсем закономерно се е оказала предшественик на силата на българския дух у белчинци. Множестно запазени книжни издания, архиви, бележници, молитвеници свидетелстват за това.

Всичко това е още една приказна история,още едно късче очарование,още един пейзаж, разкриващ се от върха. Езерният връх. Мястото до което стигнах по стръмната камениста пътека. Пътеката, която разкри пред мен едно неописуемо очарование. Неописуемо, защото този разказ обхваща едва малка част от емоциите, мислите, гледката и въобще цялото преживяване в света на Рила. Магия, до която можеш да се докоснеш само, ако си посетил тези места,  не и чрез записки и спомени. А ако този пътепис ви е подмамил да  тръгнете по същата пътека – значи е изпълнил своята мисия.

 Автор:Изабела Георгиева Лазова

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Езерният връх и Малкият град на царете
4.7 от общо 12 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

Отговор