Сред строителите на съвременна България личи името на Димитър Петков. Обичан от едни и хулен от други, той е поборник, опълченец, чиновник, политик, администратор, политически затворник, общественик и съратник на Стефан Стамболов. Днешният ни разказ е за младия Димитър Петков и за неговата необикновена съдба.
На 21 октомври 1858 година в семейството на Кина и Петко Николови, по народност българи, в тулчанското село Башкьой, Северна Добруджа се ражда малко момче. Наричат го Димитър, на чичо му, а и се ражда малко преди Димитровден. Димитър е шестото дете в семейството на Кина и Петко. Той има двама братя и три сестри.
Баща му не се интересува изобщо от него и не му обръща никакво внимание, за майка си обаче той е най-милата рожба. Когато навършва осем години, родителите му го провождат в селското училище, където малкият Митко слисва всички със схватливостта си и немирния си и буен нрав. Баща му често го налага, а майка му все му натяква, че малкият се е метнал на него.
Петко разбира, че детето му има заложби и замисля да го направи търговец. Не след дълго той решава въпроса, като завежда сина си, тогава 10-годишен, и го дава чирак в дюкяна на тулчанския търговец Желязко Чалъков. Годината е 1868-а, а Тулча е голям търговски град и българите са водещ етнос тук.
Труден е животът на малкото момче от Башкьой. Димитър е буен и непокорен и чорбаджията му има много проблеми с него. На няколко пъти чиракът бяга и моли баща си да го върне на село.
Постепенно обаче малкият Димитър си намира другари, по нрав същите като него и започва да ги ръководи в младежките лудории. От дружината му се боят всички – ако някой ги обиди, го издебват и хубавичко го набиват, ако някое заптие закачи българин – си изяжда боя. Цялата чаршия знае за лудориите им, дори и заптието на чаршията, но няколко гроша или малко тютюн решават въпроса. Когато зимно време замръзвал Дунав, минават във Влашко, а когато не замръзва изцяло, лудите глави ходят по леда и вадят вода с ведра тъкмо там, където ледът е най-тънък. Заптиетата в Тулча често им подвикват при тази гледка:
– Нехранимайковци такива! Ще се издавите, бре!
„Нехранимайковците“ се смеят и продължават играта си. Димитър се сближава и с читалищните дейци в Тулча и през 1873 година става редовен посетител на културната институция. Там слуша сказки, чете вестници и се самообразова, тъй като няма никакво образование. Така се ражда патриотът Димитър Петков.
Той започва да следи и събитията в Българско, чете за Херцеговското въстание. Така, през една мартенска нощ на 1876 година, заедно с двама другари Радуш Симеонов и Димитър Николаев, те се качват на един австрийски параход и заминават за Браила. И тримата са без валидни документи и рискуват всичко. Така се ражда поборникът Димитър Петков.
В Браила разбират, че Стамболов, Обретенов, Заимов и другите апостоли са в Българско, а нищо ново във Влашко не се готви. Но лудите глави не искат да знаят – те търсят приключения. Димитър е на 16 години, а Радуш на 18 години, и за да не ги хванат, измислят си амплоа – търговци на книги. Така те пристигат в Русе, където още на пристанището им конфискуват „стоката“ . Но момчетата са непреклонни и си искат стоките, чаушинът на конака им ги връща. Димитър Петков с другарите си се връща във Влашко, а оттам заминава за Сърбия, където се записва доброволец и участва в Сръбско-турската война през 1876 година в четата на Филип Тотю. Участва във всички боеве, проявява се и е награден с медал.
След войната с трима свои другари, гладни, голи и боси, се отправят към Румъния, където е подпомогнат от Стефан Стамболов и заминава пешком към Кишинев, където започва работа в железниците. Това работи до април 1877 година, когато е обявена Руско-турската война. Един от първите доброволци е именно нашият герой – 17-годишният Димитър Петков. Той е зачислен в Първа дружина на Българското опълчение, а при развръщането на войсковата част попада в четвърта рота. В редовете на четвърта рота той се бие храбро при Стара Загора, винаги в първите редици, и по чудо остава невредим.
Предстои Шипченската епопея – на 11 август 1877 година турските табори атакуват левия фланг на позициите на руснаци и българи. Реджеб и Вейсал паша с 15 табора войници, атакуват стремително с поддръжката на турската артилерия. Положението е тежко, но българите от Втора, Трета и Пета дружина не помръдват. В помощ на критичния участък са изпратени опълченци от Първа и Четвърта дружина. Турската артилерия избива една трета от тях още на склона. Останалите обаче се добират до братята си и продължават боя. Привечер патроните свършват, опълченците започват да хвърлят камъни по настъпващите турци. Моментът е критичен. Командирът на Първа дружина подполковник Кесяков, извиква:
– Момчета! Нека някой отиде зад скалата, за да каже да ни изпратят патрони!
Никой не отвърща. Град от куршуми свисти около тях. Изпълнението на заповедта значи почти сигурна смърт. Това ядосва командира, и той почва да вика по опълченците. Но в един момент викът замръзва на устните му – един дребен, жилав млад опълченец захвърля пушката си и под силния обстрел на противника се устремява нагоре под склона.
– Ура! – викат опълченците, окуражавайки своя другар.
– Молодец! – извиква командирът.
Не след дълго иззад скалите се показва кон, натоварен със сандъци с патрони, води го младият опълченец.
– Здравей, юначе! – поздравява командирът.
– Ради стараться! – отговаря опълченецът.
– Как ти е името?
– Димитър Петков, Ваше Високоблагородие!
Димитър пуска юлара на коня и отдава чест, едва тогава всички забелязват, че от лявата му ръка шурти кръв. Турски куршум е пронизал дланта му.
– Ти си ранен, юначе?
– Нищо, Ваше Високоблагородие!
– А защо не остави друг да води коня?
– Водеше го друг, но го убиха, затова взех юлара и доведох коня.
– Молодец! Ти заслужаваш Георгиевски кръст! – извиква командирът.
Раненият Димитър Петков е изпратен в лазарета, където лявата му ръка е отрязана над китката. Не след дълго руският император Александър II посещава болницата и лично говори с Димитър и му връчва Георгиевски кръст.
Така се ражда легендата Димитър Петков.
След като излиза от болницата, вместо да си почине и възстанови, нашият герой се отправя към Пловдив, където е съсредоточено опълчението и там го заварва Сан Стефанския мир. След това той постъпва в Командата на волноопределяющите се и се готви да постъпи в армията като офицер, когато една неприятна случка променя плановете му.
В София той живее в една стая с руски капитан, изключително добър и съвестен човек и офицер, който обаче има склонност към чашката. След като премине мярката, руснакът става агресивен и груб. Една вечер, пияният руснак се връща в квартирата, почва да тропа по вратата и да обижда българите, Петков отваря вратата и другарски го слага в леглото му.
Руснакът обаче го удря с юмрук по лицето. Буйният Димитър го хваща за ревера и го хвърля надолу по стълбите. За малко да го дадат на военен съд, но това не се случва заради безукорната му служба. Случаят е заметен, руснакът се извинява, но иска и Петков да се извини. Петков не вижда причина да се извинява и подава рапорт за уволнение. Така се ражда общественикът и политикът Димитър Петков.
