„Бичът на империите“, „Божият гняв“ и „Черната смърт“ са сред епитетите, с които жителите на средновековния свят със страх наричали болестта, известна като чума. Опустошителното влияние, което тя била способна да оказва върху развитието на едно средновековно общество, не подминавало и България.
Страхът от чумата и нейното разпространение бързо превръщат средностатистическия жител на Европа в затворник в собствения му дом или в поредната безименна жертва на коварната болест. Разрушителните ефекти върху търговията, обществения и културния живот на една страна са съпътсвани от демографския колапс, който ощетява най-важния ресурс на една страна – населението й. Неговото оредяване води до намаляне на боеспособността и до неспособност да се защитят държавните граници.
Също като организъм, изтощен от болест, на обществото на една пострадала от чумните епидемии държава му е необходимо време, измервано в десетилетия, за да се възстанови, макар че историята невинаги е склонна да предостави този необходим период за лечение. Така чумата бързо се превръща в синоним на смъртта, способна да постави една империя на колене, разрушавайки отвътре нейните основни крепители.
Непонятният за обикновения жител характер на болестта води до нейното мистифициране и определяне като божие наказание. Това води до загубването на доверие във владетелската и църковната институции, които в качеството си на медиатори между средновековния жител и духовния свят, допускат появата на болестта. В очите на средновековния човек, фигурата на управляващия е тази, която е поставена от Бога с неговата благословия и като негов посредник носи отговорността за случващото се с държавата. Естествено, много вероятно е и откриването на виновник в лицето на определени малцинствени групи, като често пъти за причинители на болестта са нарочвани евреи, цигани, прокажени или чужденци в държавата.
Така или иначе, вследствие разпространението на чумните епидемии и сътресенията предизвикани от тях, започнал да се наблюдава и сериозен спад в морала и готовността на населението да се защити от османския враг, срещу когото Балканите са изправени през втората половина на XIV в. – периодът, в който полуострова е под въздействието на силите на поредната чумна епидемия.
По своята същност терминът „чума“ е събирателно название за болестотворен щам, разпростиращ се безконтролно и на голяма площ. В хода на документираната човешка история са отбелязани многобройни случаи на епидемии, с високо ниво на смъртност, под общия надслов „чума“, но в действителност за първи път ужасяващата болест е усетена през т.нар. Юстинианова чума през 541 г. Епидемията на Черната смърт от 1346 г. споделя много сходства с тези на своя предшественик от VI век, както по отношение на причинителя й – бактерията „Йерсинис Пестис“, така и в лицето на нейните главни преносители – бълхите, паразитиращи върху редица бозайници от семейството на гризачите.
Средновековната медицина е разполагала с крайно ограничен набор от средства, с които да облекчи страданията на болните и загиващите и с абсолютно нищо, с което да се бори срещу леталния изход на болестта. Безспорно, най-отговорен фактор за разпространението на пандемията бил чисто просто фактът, че опитите за овладяването й били насочени в грешна посока – под карантина били поставяни само болните пациенти или заразените квартали, но всъщност само пневмоничната чума се предавала по въздушно-капков път. В зависимост от вида на заболяването и неговото разпространение, болният имал около четиридесет процента шанс да оцелее при прихващане на бубонния щам и почти нулева вероятност да се възстанови при останалите два, които довеждали до смърт на реципиента в период от два до седем дни.
Кота нула, откъдето една от най-страшните пандемии в човешката история започва своето шествие на смъртта е Кримския полуостров, където се намирала една от проспериращите генуезки черноморски колонии – Кафа. Съгласно договорните клаузи от споразумението между Византия и Генуа от 1261 година, ромейските императори отстъпвали на градът-държава редица от своите пристанища в Черноморската акватория, в замяна на военна помощ за възвръщането на Константинопол и възстановяването на империята. Получавайки по този начин достъп до търговски контакти със страните от Азия, Генуезката република несъзнателно отваря вратите на Европа и за нещо повече от прочутите азиатски копринени платове.
Съвременната наука счита, че един от постоянните хабитати на чумни вируси, своеобразни „резервоари“ със значителна популация от заразени гризачи се намира именно в Централна Азия, оживени връзки с държавите в която поддържали търговските прецептории на Генуа в Крим. В края на XIII и началото на XIV в., съвкупност от климатични промени провокира засушаване на климата в региона на Централна Азия и съответно миграцията на заразените популации от гризачи към по-благоприятни хабитати.
Паралелно с това, Кафа е подложена на обсада от страна на войските на монголския предводител Джанибег, чийто хора също били преносители на опасния вирус. Според изворите, монголците били напълно наясно с този факт и именно с цел да разпространят болестта и сред генуезците, скрити зад крепостните стени, използвали собствените си мъртъвци като проектили с които обстрелвали обсадения град.
В крайна сметка през есента на 1347 година, генуезците са принудени да евакуират Кафа, отнасяйки на борда на своите галери смъртноносен коктейл от трите чумни вируса. Естествено, крайната цел на генуезката флота била завръщането им в пристанищата на Венеция и Генуа, но пътят им съвсем обяснимо налагал спирането им за стоки и провизии в дунавските пристанища Ликостомо, Килия и Маврокастро, както и в крайбрежните владения на българския болярин Балик – основателят на бъдещото Карвунско деспотство.
Активните търговски взаимоотношения на Българското царство с Венеция и Генуа са добре засвидетелствани в изворите и оживени пунктове за стоков обмен съществували в редица български черноморски градове, като Месемврия и Одесос. Като едно от най-големите търговски средища на Балканите, Константинопол също бил наложителна спирка в маршрута на генуезките търговци и обяснимо това поставило българските земи и Византийската империя в позицията на първите държави, засегнати от епидемията на Черната смърт.
Определянето на размера на нейните опустошения из българските земи и непосредствените им съседи представлява известен проблем за съвременните историографи, поради наличието на относително недостатъчен изворов материал. Все пак приблизително съотношение може да бъде извадено след анализ на преброяването на жертвите в Западна Европа, наредено през 1351 г. от папа Климент VI.
Съгласно получената бройка за период от четири години чумната епидемия в католическите страни отнема живота на приблизително 24 милиона души. Доколко точно е това преброяване е въпрос на дебати, но изхождайки от неговите данни, посочващи че смъртността от болестта съставлява приблизително 1/3 от населението в даден регион, то можем да изведем заключението, че за периода на първата чумна вълна от света си отиват над милион и половина балкански жители.
Изворните данни намекват за изключително високи нива на смъртност сред жителите на Константинопол и крайбрежните български региони, които понасят главните пристъпи на чумната пандемия. В действителност османски преброявания на населението от края на XV в. посочват някогашните владения на Карвунското княжество в Добруджа, като един от най-рядко населените региони на територията на целия Балкански полуостров.
С настоящите данни, можем само да предполагаме какво е било положението в останалата част от българските земи. Обстоятелството, че Черната смърт стъпва на Балканите през късната есен на 1347 г. дава на българите известна възможност за подготовка, поради факта, че чумните вируси стават латентни при ниски температури и разпространението на болестта е допълнително възпрепятствано, вследствие на характерния за България планински релеф.
Същевременно информацията за смъртносната болест в черноморските крайбрежни градове и Константинопол, неизбежно достига до по-отдалечените български територии, давайки известен аванс от поне няколко месеца за подготовка.
Своеобразни сведения за битката водена от българите със заразата на Черната смърт ни дават археологическите разкопки на територията на някогашната могъща Дръстърска крепост. Датираните от края на XIV в. гробове №190 и №192, разкриват наличието на кремирани индивиди. Кремацията, като форма на третиране на тленни човешки останки е крайно необичайна за този период и дори в нашето съвремие Църквата гледа на нея с неодобрение като на неканонична форма на погребение. Поради това, морбидната сцена е тълкувана от археолозите като доказателство, свидетелстващо за положени усилия и мерки от страна на българските власти от периода за справяне или ограничаване размера на епидемията.
При все това, както и във Венеция, Генуа и всички останали пострадали държави и българите не били наясно как точно се разпространява болестта и поради това и наложените мерки не били в състояние да я спрат. От своя страна циклично повтарящите през няколко години чумни пристъпи, подпомагали възникването на едно характерно чувство за обреченост, косвено потвърждение за което получаваме от едно на пръв поглед несвързано с епидемията събитие.
През 1360 година, под председателството на цар Иван Александър, в Търновград е свикан църковен събор. Сред обичайните за онова време точки е осъждането на богомилското учение и други еретични течения като адамитството. По-същественото обаче, е че сред решенията на свикания събор е обявяването на доктрината на исихазма като официална форма на християнството, изповядвано в България. Сред неговите най-изтъкнати привърженици е и последен патриарх на България – Евтимий. Същността на исихазма акцентира върху строгия аскетизъм, като начин на пречистване от покварената светска тлен и дистанцирането от светските дела с цел духовно възвисяване и търсене на единение с Бог.
Анализирайки това, което знаем за доктрината, можем лесно да предположим какви са били социално-религиозните нагласи сред голяма част от българското население. Както някои български медиевисти твърдят през втората половина на XIV в. сред жителите на цяла средновековна Европа царяли силно апокалиптични настроения. Продължавайки нишката на тази мисъл, безспорно не е трудно да предположим, какво е обяснението зад тези настроения. В един силно религиозен и суеверен свят, какъвто са обитавали жителите на средновековните Балкани е трудно да не се свърже идването на края на дните с пристигането на четиримата библейски конници на апокалипсиса – Война, Глад, Чума и Смърт.
И действително, анализирайки познатата ни картина от средата на XIV в., виждаме, че ежедневието на средновековните българи и техните съседи е протичало под непрестанната сянка на османски набези, както и военни стълкновения между амбициозни феодални господари, недостиг на препитание, вследствие на климатични промени, водещи до „гладни години“, циклично повтарящи се епидемии на чумни щамове и неизбежното високо ниво на смъртност, произтичащо като пряко следствие на всички тези фактори.
Всъщност, библейски или не, събрани заедно тези обстоятелства създавали една определено апокалитична обстановка, която в крайна сметка действително ускорила и предопределила гибелта на балканските държави. Безспорно чумните вълни не подминавали османските нашественици, но отдалечеността на тяхното държавно средище от главните чумни огнища на Балканите през периода и непрестанния механичен приток на население от Мала Азия, спомогнали за съхранението на техния демографски потенциал.
В този смисъл, вследствие на опустошенията на Черната смърт, завоевателният устрем на османското общество не само не намалял, но дори получил по-големи шансове за успех в подчиняването на своите балкански съперници, страдащи от липса на стопански, човешки и военен потенциал и преживяващи криза на доверието в собствените сили.
