Настоящият материал е продължение на темата за богомилството и неговия характер. За да прочетете първата част, натиснете тук.
От подробните исторически извори, запазили се от времето на цар Борил, научаваме, че за относително краткия период, изминал от нейното възникване богомилската ерес се радва на значителен брой последователи в българските градове през XII и XIII век. Упоменати се големи богомилски общини в Пловдив, Мелник и Средец, в които резидират важни богомилски водачи, а по-късно сведения за богомилски прояви има и в Търново, Месемврия и редица други големи градски центрове. До нас са достигнали имената на предполагаеми богомилски лидери, които научаваме от „Синодикът на Цар Борил“:
„(На) триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици…анатема.“
Подривните действия на богомилите спрямо авторитета и властта на държавните и църковни органи в крайна сметка привлича с течение на времето върху организацията им вниманието на редица балкански владетели като византийския император Алексий I Комнин (1081-1118), сръбския жупан Стефан Неманя (1168-1196) и българския цар Борил (1207-1218), всеки от които се бори с еретиците чрез църковни събори и публични гонения. Борил, въпреки нестабилната външнополитическа позиция на България, посвещава значителни усилия към изкореняването на богомилската ерес с всички средства, които са му достъпни.
Кулминацията на тези му усилия е достигната с провеждането на църковен събор против богомилите на 11 февруари 1211 година. От частично запазените преписи на Синодика на Цар Борил, получаваме приблизителна представа за хода на този провел се свеобразен процес срещу богомилите. Съгласно изворните данни, Борил събира най-изтъкнатите боляри на царството, както и голям брой висши църковни служители в една от Търновските църкви.
„Като узна това ( разпространението на богомилството) прочее преблагочестивият цар Борил, разпали се от божествено желание, изпрати да ги съберат (богомилите) по цялото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор. Когато прочее се събраха всички епископи, свещеници и иноци, а също така и всички боляри и голямо множество избран народ.“
Споменава се още, че Борил дава възможност на богомилските водачи да изкажат принципите на своето учение. Богомилите действително разкриват основите на вярата си пред събора. На пръв поглед нелогичното им решение обаче има своето обяснение. Приблизително през този период богомилското учение се разпространява и в други балкански държави като Сърбия и Босна и печели сподвижници дори сред елитните прослойки на населението. В началото на XIII век при бановете Кулин и Нинослав, набиращата влияние Босненска богомилска църква за известно време става официална църковна институция в Босна и съседните земи. Несъмнено възможността да се сдобият с подкрепата на българския владетел е шанс, който богомилите не желаят да подминат.
И така след като богомилите излагат принципите на учението си, капанът, заложен от българския цар щраква…
„А те (богомилите), като стояха безгласни подобно на риби, бяха обзети напълно от недоумение.“
… и Борил осъжда богомилската ерес, като налага сурови наказания върху събралите се богомили и тяхното паство. Някои се отричат от богомилската доктрина и най-малкото привидно се връщат в лоното на църквата. А какво бива отредено за тези, които отказват да се отрекат от ерестта, разбираме от следния кратък цитат: „А онези, които не се покориха на православния събор, бяха предадени на различни наказания и заточение“. Въпросните „наказания“ са обект на дебати, но тук трябва да се има предвид каква е била обичайната практика за борба с еретици през Средновековието и многозначителен пример от самата Византия – в „Алексиада“ на Анна Комнина четем „…Тогава палачите… го вдигнаха високо и го хвърлиха… сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се усети никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка.“ Въпросният цитат ни показва гибелта на известния еретик и богомил Василий Врач около столетие по-рано.
Не е трудно да се предположи, че аналогична участ е споходила всеки заловен еретик-богомил на българска територия. Въпреки суровите мерки на преследване, цар Борил не успява да изкорени богомилството с по-голям успех от другите европейски владетели. Според Николо Макиавели колкото по-силно стискаш нещо, толкова повече то се изплъзва измежду пръстите ти. Подобно становище, както изглежда, с пълна сила важи и за положението с богомилската ерес в началото на XIII век. Въпреки жестоките преследвания, богомилството продължава да съществува на българска територия и след събора от 1211 година, като неговите членове се ползват с голям авторитет и сред западните дуалистични ереси, особено сред катарите. В своите бележки от XIII век, инквизиторът Райнер Сакони упоменава най-влиятелните богомилски общини на територията на Европа. Той ги разглежда като част от една организация и счита като най-важни Българската и Драговичката църкви, защото „от тях водят произхода си всички останали организации“.
Тези данни идват да покажат две неща – на първо място размерите, които са имали еретическите църковни общини на територията на България и Балканите и фактът, че в Западна Европа понятията богомил и българин стават тъждествени. В своите записки под името българска Сакони има предвид богомилска, а според някои Драговичката църква е по всяка вероятност организацията на павликяните.
Въпреки подчертано анархистичния характер на богомилството, не трябва да се отрича и неговата значима роля в развитието на балканската литература по време на неговото съществуване. Самият екзарх Стефан не крие възхищението си към този принос на богомилите, въпреки религиозните критики, които се чувства задължен да отправи към тях: „Жаждата за знание, развиваше богомилите, чийто ум бе отворен за любознателността. Те представляваха най-просветената част от народните слоеве. На тази умствена любознателност се дължи до голяма степен народната литература.“ Тази своя „просветеност“, според екзарх Стефан, богомилите дължат на факта, че във всяка своя община те разполагат със собствено училище и книжовен център. До голяма степен богомилството дължи разпространението си на своето апокрифно творчество, в което анонимните богомилски автори описват по доста художествен начин редица известни библейски трактати и събития. Уважението на екзарх Стефан към богомилското литературно творчество е повече от очевидно в следния цитат:
„Тук, което се случи с Илиадата, Одисеята и техните герои се случи тоже със Стария и Новия завет…анонимните автори на апокрифите попълват това нещо върху което Стария и Новия завет мълчат. Всичко, което Библията не съдържаше и което по природа интересува масите, разказвачът го притуряше и обясняваше.“ Очевидно във възход е било и „артистичното и историческо апокрифно творчество“, в което, както отбелязва екзарх Стефан, „няма и следа от богомилска ерес“. Така можем да си обясним защо богомилството се радва на такова одобрение сред балканското простолюдие, превръщайки се според екзарх Стефан в „необходима храна за разбунтувал се народ, недоволен и деморализиран от различни агенти и мисионери“.
Богомилството в България и на Балканите замира скоро след като балканските държави изгубват независимостта си от набиращия сили Османски бейлик. Причините за този край на богомилството са обект на продължителни дебати в българската историография и около него битуват редица схващания. Някои смятат, че продължителните гонения и жестоки наказания в крайна сметка отчуждават богомилите дотам, че те всъщност приветстват покорителя, приемайки доброволно исляма. Също толкова вероятно е обаче по-голямата част от богомилските общини да са потърсили убежище на запад, а оцелелите еретици да са се приобщили към съпротивата срещу общия враг във време, в което балканските народи са прекарвали повече време в борба за своето оцеляване, отколкото в спорове по религиозни въпроси.
През съществуване си богомилството, макар и заимствайки идеи от други доктрини, създава уникален пантеон с вярата си. Анархистичните възгледи на богомилите са може би били привлекателни за непривилигированите слоеве на балканските общества, но несъмнено са оказали пагубно влияние върху интегритета на раздираните в политическо отношение Балкани. Съмненията, които богомилската доктрина посява в народа спрямо политическите му и религиозни ръководители, вероятно са имали своя деморазлизиращ ефект в навечерието на османското завоевание. Въпреки това не трябва да се отричат и неоспоримите им постижения в областта на развитието на апокрифното литературно творчество, обогатяването на българския език и разпространението му сред южнославянските народи.
Не на последно място е и ролята на богомилството като мост между Изтока и Запада, като техните идеи са заимствани и от много други общества в Западна Европа, сред които най-голяма известност имат несъмнено катарите. По думите на проф. Георги Василев, богомилите полагат основите на една идея за развиване на човешките дух и индивидуалност, което по негово мнение е предренесансово явление. Подобно обаче на много други доктрини преди себе си и богомилството постепенно се превръща в средство за постигане на цел – власт, положение, богатства към които се стремят негови лидери, привидно споделяйки първоначалните богомилски идеали и виждания за света. Това е най-видно при катарството. Така в известен смисъл може да кажем, че не самата ерес е дяволска. А че всъщност нейните лидери, превърнали се в това срещу което са се борели първоначално, затвърждават с действията си схващанията на своите противници.
