Първата част на материала може да прочетете тук

„В глъбината сме между Малко и Голямо Чамурлий. Тук е била връзката на козлодуйци вляво с врачанци вдясно. От северозапад са напирали две сборни руски дивизии, които били попълнени с пленени австрийски сърби. По глъбнатината срещу връзката между двата наши полка са хвърляни вълна след вълна руси, за да пробият.

Много свят погълна туй парче земя, – слезе подполковникът от коня си.

Отседнахме и ние.

Нямахме вече свободни части, та хвърлихме тук шепата си пионери. Загинаха и те. Биха се вярно, биха се строго, без ура… и загинаха до един.“

Антон Страшимиров

Генерал Иван Колев

Ранното утро на 7-ми септември 1916 година. Настъпва седмият ден от освобождението на Южна Добруджа. Осигурявайки тила на Трета българска армия, чийто основни сили току що са превзели Тутраканската крепост, Конната дивизия на генерал Иван Колев се приготвя да потегли към село Бей бунар (дн. Средище, Силистренско). От събраните сведения е известно, че в района се намира руска кавалерийска дивизия. Изведнъж от юго-изток отеква силна артилерийска стрелба, която скоро се превръща в непрекъснат грохот. Тътенът на оръдията идва от Добричките позиции, където от два дни се водят боеве. След осигурена телефонна връзка получават следното съобщение:

„Противникът настъпва с превъзходни сили, пехота и артилерия, положението е много сериозно, имаме много загуби“

подполковник Рачев, началник щаб на Варненския подвижен резерв

Отбили досега успешно атаките на руско-румънските части, бойците при Добрич имат спешна нужда от подкрепления. Българското командване е изправено пред тежко решение, а времето за това бързо изтича.

Още през нощта на 6-ти срещу 7-ми септември се водят патрулки схватки, а предните постове пленяват руски войници, търсещи места за артилерийски наблюдатели и телефонна връзка. От разузнаването става ясно, че в района на село Езибей са се концентрирани големи количества войски. В предстоящия бой ще вземат участие 61-ва руска и 1-ва Сръбска доброволческа дивизия, както и различни румънски пехотни части.

Планът на генерал Андрей Зайончковский е да извърши демонстративно настъпление срещу позициите на Варненския укрепен пункт, а основният удар да бъде насочен срещу левия фланг на отбранителната линия. Там се намират 35-ти Врачански и 36-ти Козлодуйски полк, както и няколко батареи от 2-ри артилерийски полк. Отбраняващите войскови съединения са в непълен състав. Две дружини от 35-ти полк (2-а и 4-а) и едно артилерийско отделение са прехвърлени през нощта на изток към шосето за Балчик, очаквайки евентуална атака на противника. 36-ти полк разполага само с 2,5 дружини. Охраняваната от тях позиция представлява вълнообразна местност от пасбищни ниви. Най-характерен е дълбокият дол, пресичащ бойния район, по който е възможно скрито предвижване на войници и артилерия. Наоколо са разположени множество гребени, като особено голямо значение има кота 122, намираща се северо-източно от село Арабаджи (дн. Возарци). Цялата местност е пуста, без дървета, което прави ориентировката трудна.

В 6 часа руската артилерия открива огън по цялата дължина на фронта. Скоро гъсти пехотни вериги се понасят към позициите на малобройните защитници.

В това време 3-та дружина от 35-ти полк е заела стратегически важната кота 122. Задачата на 1-ва дружина,  ръководена от подполковник Димитър Чолаков, е да се окопае вдясно от нея. Заемайки позицията си, дружината попада под артилерийския удар на шест руски батареи. Командирът е тежко ранен от парчета граната, а почти целият офицерски състав изваден от строя. Много войници падат покосени, ранените изостават и са принудени да отстъпят към превързочния пункт в тила. Подполковник Чолаков е изнесен от бойното поле, като по-късно умира от раните си. Въпреки понесените загуби, оцелелите роти заемат позициите си, където откриват стрелба срещу настъпващите седем бойни линии от вражеска пехота.

Подполковник Васил Таслаков

За да се облекчи положението, заповядано е на 36-ти полк да настъпи и да удари във фланг настъпващия противник. Изненадваща обаче се оказва атаката на 1-ва Сръбска доброволческа дивизия. В нейните редици се бият войници и офицери от славянски произход- сърби, словенци, чехи, хървати, изявили желание да се сражават на страната на Антантата. За броени минути полкът е  разстрелян с близък картечен, пехотен, както и масиран артилерийски огън. Загубите са тежки, а войниците отстъпват в безпорядък. Ранен е командирът на полка, полковник Константин Гладичев.

Осъзнавайки численото превъзходство на противника, както и сериозността на положението, подполковник Таслаков, командир на 35-ти полк, изпраща следната телеграма:

 „Всички офицери да държат здраво в ръцете си хората, твърдо да се държат на позицията и да спасят честта на полка и армията. При наближаването на противника, да се срещне с адски огън, особено с картечниците, с бомби и ножа. Разпоредено е Конната дивизия да настъпи във фланг, 2-а и 4-а дружини да дойдат и подкрепят полка. Втори път заповядвам – твърдо на местата си и там всеки да сложи костите си!“

Руските пехотни вериги се показват на левия фланг на 3-а дружина.  За да се противопостави на обхода им, подполковник Таслаков изпраща две зле въоръжени пионерни роти. Те разполагат с малко патрони, а щикове за пушките нямат. Тяхната задача е да запълнят междината между 35-ти и 36-ти полк. След като изразходват боеприпасите и остават почти без командири, пионерите са принудени да отстъпят назад към село Чакърча.

Положението на 1-ва дружина е също тежко. Настъпващите срещу нея руски пехотни вериги се усилват, а техните картечници обстрелват надлъж цялата позиция. След раняването на подполковник Чолаков, командването поема капитан Тодоров. Докато обхожда позицията, за да ободри войниците и да предаде заповедта, вражески куршуми уцелват и строшават краката и едната ръка на офицера. Старши в дружината става поручик Георги Дундеков, който по-късно също ще бъде ранен. Патроните са на привършване, а всички опити за попълването им остават безуспешни: хората и конете, носещи боеприпасите, биват убивани или ранявани. Войниците са принудени да отстъпят на съседния гребен, откъдето продължават да водят стрелба. Останали без патрони и прислужници, двете картечници на дружината са изоставени.

Настъплението на руските и сръбски части продължава. Техните вериги обхващат и двата фланга на отбраняващите се български войници. Останал без никаква поддръжка, подполковник Таслаков събира част от отстъпилите пионери, както и група отпускари, които още не са се върнали по частите си. Събраните бойци веднага са хвърлени в боя, за да спрат обхождащите руски вериги.

Последният резерв. Подполковник Васил Таслаков в боя при Добрич на 7 септември

Останали без никакви резерви, в окопите се бият ординарци, шивачи, готвачи, войници от обоза. Заповядано е на леко ранените да бъдат връщани от лазаретите към позицията.

Поручик Дундеков пада ранен, а командването на 1-ва дружина е поверено на подпоручик, който също ще бъде изкаран от строя. На много места войниците, останали без офицери, са длъжни да се командват сами.

В 13 часа пристигат двете дружини на 35-ти полк, разположени преди това на шосето за Балчик, заедно с артилерийските отделения. 2-ра дружина е изпратена да подкрепи 36-ти полк. Нейният командир по-късно ще разкаже:

 „Командирът на полка, полковник Гладичев, намерих ранен, с адютанта си, седнал, уклюмнал глава и унесен на един хълм. Като му се представих и запитах какво назначение ще ми даде, той бавно, с полуотворени очи, протегна ръка към пръснатия си и в безредно бързо отстъпване полк, като тихо и провлачено каза:

– На, ето вижте, какво можете да направите?„

полковник o.з. Г. Малчев

С пристигането на подкрепленията, положението за известно време се затвърдява, но въпреки това, изтощените войници се бият на предела на силите си.

Дълго време българските позиции са подлагани на масиран артилерийски огън, чиито снаряди повдигат облаци от пръст, камъни и човешки тела. Силите на врага обаче постепенно се изчерпват, а атаките им отслабват.

В решителния момент, в сражението се включва Конната дивизия и придадените към нея две дружини от 16-ти Ловчански полк. След като узнава за критичното положение при Добрич, без да дочака заповед от Щаба на армията, генерал Колев насочва дивизията към града, като оставя слабо прикритие срещу руската кавалерийска дивизия. След извършен 6-часов марш, флангът на сърбо-хърватската дивизия е атакуван при село Голямо Чамурлий(дн. Смолница). Двете дружини от 16-ти полк, под звуците на националния химн „Шуми Марица“, откриват стрелба срещу цял сръбски полк при село Осман Факъ(дн. Козлодуйци).

Паниката във вражеските окопи скоро се разнася по цялата позиция, след което започва общо отстъпление на север. С настъпването на вечерта, преследването на противника приключва,а войските се укрепват на сегашните си позиции. Стрелбата по цялата бойна линия спира. Добрич е спасен.

Преследване на румънската войска след битката при Добрич

В резултат на тридневните боеве, българските загуби са 1053 убити и 2324 ранени.

Макар и дълго време премълчавана поради политически причини, днес битката при Добрич несъмнено може да бъде наречена епопея. Освен от огромно стратегическо значение за освобождението на Добруджа, тя олицетворява изпълнения войнски и граждански дълг към Отечеството. Тук веднъж и завинаги е разбито опасението, че българският войник ще откаже да се бие срещу руснаците, които едва 40 години преди това са посрещани като освободители. Особено важна роля в сражението имат обикновените жители на града, превърнали се от свидетели в преки участници.

Освен оказвайки помощ в болниците, с напредването на боя, мнозина потеглят към позицията,  за да помогнат с изнасянето на ранените. Много стигат до самата отбранителна линия, носейки храна, патрони, гранати и вода за войниците. Някои заемат местата на убитите и ранените в окопите. През цялата нощ на 6-ти срещу 7-ми септември, заедно със санитари, те се занимават с разчистването на бойното поле, издирвайки оцелели. Често се чуват раздирателни викове: „Тука човек умира бе, няма ли кой да дойде да го спасява!“ От време на време прозвучават отделни пушечни изстрели: „Тука, тука ранен войник стреля, за спасение!“

В спомените си, капитан Иван Калайджиев от 53-ти пехотен полк пише:

„Тук видяхме жени, които в разгара на боя, когато смъртта витаеше над полесражението и немилостиво размахваше отровната си коса, да носят патрони на бойната линия. Други носеха с бакъри вода, за да утолят жаждата на отчаяно сражаващите се юнаци.

Видяхме жена, която сне забрадката от главата си и превърза ранената ръка на един войник.

Видяхме 10-12 годишни деца да носят вода в окопите и да наливат в манерките на войниците. От тези малки герои има ранени, които наред с войниците сега са на лечение в Добричките болници.“

Ранени в добричката болница

Боят при Добрич е запомнен в литературните произведения на автори като Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Владимир Бобошевски. Писателят Никола Агънски взема лично участие в сражението като батареен командир. Под псевдонима Капитан Енгезки, след войната ще посвети голяма част от творчеството си на тези събития. Вдъхновен от подвизите на българската войска, Иван Вазов пише стихотворението „На руските войни“.

В разказа си „Апотеоз“, като военен кореспондент, Антон Страшимиров записва думите на подпоручик, описващи готовността към самопожертва пред олтара на Отечеството- от обикновения гражданин до последния войник, отстоял позициите при Добрич:

 „Народна воля- воля Божия- мълви замислено усмихнат запасен подпоручик.- Тук нашите хора се биха с пълна душа. Бихме се като народ, който чувствува свободата си и мре за нея. И само тъй победихме.“

12 КОМЕНТАРИ

  1. Отлична статия!
    Подполковник Чолаков е мой прадядо.
    Деца на родний край пазете си земите бранете ги от близо и далеч!

  2. Браво, Прекрасна статия,с нужната историческа точност .Радостен съм ,че млади хора се занимават с това дело!
    Поздрави Влади!

  3. Човек като чете това остава с убеждение че врагът е Русия и тя e окупирала Добруджа , а не Румъния . Добре би било Влади да представи окупатора Румъния под основна светлина на събитията . Иначе темата е интересна и ме вълнува . Прадядо ми е участвал в щурмът на Тутракан където при раняване губи едното си око от Румънски куршум !

    • Русия е обявила война на България както и Румъния следователно и Русия и Румъния са врагове.Незнам защо българинът се опитва всеячески да онениви Русия за действията спрямо България

  4. Уважаеми Манол ! Недейте така ! На първи септември 1916 година България обявява война на Румъния а Русия тогава е съюзник на Румъния и като такава се намесва. Аз не оневинявам Русия че воюва против България а писах че Румъния е окупатора на Добруджа и тя трябва тя да бъде поставена под основна светлина . Знаете ли например че Сърбите губят в Добруджа убити 9230 свои войници преоблечени в Руски униформи ?

  5. Хубаво е младото момче, когато копира статии от чужди автори поне да отбелязва това. Иначе това се казва плагиатство. Момко, чета си моята статия. Чети и учи, но не плагиатствай.

    • Господин Гочев,
      Струва ми се несериозно да се сравняват статии с различен фокус, насоченост и стил.
      Все пак прилагам използваната от мен библиография. Историческите източници за събитията на Добруджанския фронт са сравнително ограничени. Но това, че вероятно сме ползвали едни и същи извори за едни и същи исторически събития, едва ли е основание да смятате, че съм плагиатствал.

      1. Българската армия в Световната война 1915-1918. Том 8. Войната срещу Румъния през 1916 година, 1939, стр.703-727
      2. Васил Таслаков, 35 Врачански полк във всеобщата европейска война 1915-1918, 1930, стр.131-143
      3. Кисьов, Ал. Генерал Колев и действията на 1.Конна дивизия в Добруджа през 1916 г, 1928, стр.17-56
      4. Тошев, С. Действията на 3та армия в Добруджа през 1916 година, 1921, стр. 70-78
      5. 8-ми пехотен полк. Живот и бойна дейност от формирането до свеждането му в дружина. Част трета, стр.66-73
      6. Добричката епопея 1916. Историко-библиографски справочник. стр.14-16
      7. Кантарджиев, Т.. Добричката епопея. стр. 103-126
      8. Енгезки. За Добруджа. Картини от Световната война. С., 1939
      9. Кюркчиев, Н. Епопеята на Врачанци. стр. 25-40
      10. Първата Световна война и събитията на Добруджанския фронт. Сборник с изследвания. Тутракан, 2011
      11. Страшимиров, А. Червени страници. С., 1917.
      12. Калайджиев, Ив. От Кюстендил до “1050”. Писма от фронта. Бележки и впечатления. София, 1918
      13.http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=535:-1916-1917
      14. http://bgwars.net/p-Bitkata-pri-Dobrich-50

  6. Ашколсун, Янко, машалла!
    Вместо да подкрепиш този млад родолюбец, се давиш в собствената си жлъч.
    И какво е посланието към автора в твоя пост – не се връщай момче в Родината си, тук посрещаме на нож успехите на четящите и пишещите, тук ни трябват ония дето си продават гласовете на изборите за кюфтета.Само че те, Янко, от история не се интересуват и не се учудвай след време, че няма кой да чете статиите ти!Историята не е само минало. Нея я пишем и днес с делата си.
    Кават, че си историк – не им вярвай!

  7. Много добре написано описание на събитията! Беше ми приятно да разбера малко повече за историята на своя роден град, и да видя човешката страна на конфликта. Ще следя автора!

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР