В продължение на десетилетия българската историография и обществената представа за миналото бяха доминирани от една аксиома – „България никога не е имала свой флот преди Освобождението“. Това схващане е толкова дълбоко вкоренено, че дори при показване на доказателства за противното, хората все така остават скептични. За съжаление, ще минат много години преди археология и история, ръка за ръка да разкрият истината за българския опит във военноморското дело. И все пак може да се започне отнякъде.
Изследването на военноморското дело през средните векове винаги е стояло в сянката на далеч по-познатите сухопътни кампании. Причината за това не е, че средновековните лидери не са осъзнавали важността на флотилите. Всъщност морската мощ е била ключова част от политиката на силните държави. Реалната причина за по-скромния обхват на ВМС е тяхната издръжка. През онази епоха строенето, екипирането, поддържането и оперирането на една скромна флотилия от 5-10 кораба е можело да надхвърли значително разхода по издръжката на цяла сухопътна армия. Поради това само най-богатите държави можели да си позволят да поддържат флот постоянно.
Дори и в тази ситуация немалко монархии предпочитат временно да наемат вече изгнили съдове, отколкото да инвестират значителните суми по тяхното конструиране. Остава и въпросът с осигуряване на екипаж. Опитните моряци, способни да маневрират с гребни и платноходни кораби в тежки сражения, съвсем не били многолюдна прослойка и морските вълци скъпо продавали своите услуги.
Нужно е да обърнем внимание и на факта, че непосредствен съсед и конкурент на България през цялото Средновековие е една от водещите морски сили на епохата – Византийската империя. Каквито и разкрития да осветят историята на българското морско дело, не може да има съмнение, че страната ни никога не е била равностоен опонент на Византия по море, особено в периода на Първото българско царство. Това не означава обаче, че предците ни не са се опитвали да подсигурят гъвкавостта на своите офанзиви, допълвайки ги с военноморски подразделения, които изиграват своята роля в разширяването на българската държава.
Първото българско царство
Още с пристигането си в Бесарабия след 665 г., водените от Аспарух българи развиват логичен интерес към прехвърляне на река Дунав и навлизане във Византия с цел вземане на плячка и пленници. През 70-те години на VII век, възползвайки се от нейните проблеми с арабите, българите успяват да създадат няколко укрепления в делтата на Дунав, южно от основното нейно течение. Наличието на тези аванпостове, един от които е т.нар. Онгъл, подсказва, че прекосяването на голямата река е било напълно подсигурено. Това означава, че Аспарух е разполагал или със собствен малък речен флот или е използвал своите славянски васали, които да осигуряват транспорта на български войски през реката и поддръжката на предните постове в т.нар. Малка Скития.
Впоследствие речен флот вероятно е съществувал, за да подсигурява контрола над Долни Дунав по времето на Тервел и неговите наследници и да покрива северозападната граница на България срещу Аварския хаганат, както и да гарантира връзката между двете части на българската държава. Липсата на археологически и историографски данни за периода между 680 и 812 г. пречи на установяването на някаква сигурна хипотеза. С оглед успешните военноморски операции на Константин V следва да заключим, че българите не са имали никакво военноморско присъствие в Черно море през VIII век.
Това лесно може да се потвърди и от факта, че предците ни не владеели нито едно черноморско пристанище. Варна е първият завзет град, при това едва в края на Кардамовото царуване или скоро след възкачването на Крум. Именно с управлението на Крум се заговаря за използване на скромен морски флот, вероятно съставен от снабдени с платна по-големи лодки, подобни на изобразените в Плиска. С тяхна помощ българите извършват атаки срещу няколко ключови крепости в Бургаския залив и ги подчиняват.
Наличието на речен флот по Дунав се потвърждава от изворите във връзка с кампанията на Омуртаг срещу разбунтувалите се славянски племена по поречието на реките Тимок и Тиса. Неговото развитие отвъд праговете при Железни врата край Северин обаче следва да се търси още по времето на Крум, когато българите възстановяват разрушения от аварите Белград и го превръщат в свой преден пост по поречието на Дунав и Сава. В хода на действията от 827/9г., франкските извори недвусмислено посочват, че българите прекарали войските си с кораби и с тяхна помощ успели да реализират с голяма бързина своите наказателни действия срещу славяните. С оглед развитието на комитатната система и стабилизирането на българския контрол по двата бряга на Дунав е резонно да се смята, че речният флот запазва своето значение и при наследниците на Омуртаг.
Нуждата от съюз с Фатимидите по времето на Симеон подсказва, че каквито и скромни военноморски възможности да има България, те са напълно неадекватни за справяне с византийския флот в Черно море. Това се потвърждава и от лекотата, с която ромейската флота на няколко пъти навлиза по Дунав и съдейства на маджарите за нахлувания в Добруджа по време на Търговската война от 894-899 г. През голямата кампания, довела до битката при Ахелой, Симеон отново не се опитва да противодейства по море на ромейския флот, което затвърждава окончателно тезата, че в Черно море България не е разполагала с постоянно действащи морски сили.
Любопитен момент от използването на речен флот от страна на българите през 30-те години на X век е загатнат в текста на Ал Масуди, касаещ битката при Уаландр (932 или 934 г.). Там се споменава, че българите успели да извършат поредица от светкавични атаки едновременно срещу територии, контролирани от маджарите и печенезите. Покриването на такъв широк фронт северно от р. Дунав предполага прехвърлянето на войски с кораби за постигане на офанзива от подобен мащаб.
С варяжкото нашествие в България през 968/9 г. и последвалото падане на Преслав, всякаква поддръжка на речен флот по Дунав вероятно е прекратена. Ресурсите по времето на Роман, Самуил и Гаврил Радомир са изцяло насочени към контриране на сухопътната заплаха от страна на Византия.
Второто българско царство
Използването на кораби след възстановяването на България е далеч по-добре засвидетелствано в изворите. Първият сигурен момент, отбелязващ наличието на бойни кораби, е по време на организираната обсада на Константинопол от българи и никейци. Изпълнявайки своя ангажимент, Иван Асен II екипира флот от 25 бойни галери – внушителна за онова време сила и го изпраща в подкрепа на никейците, чийто собствен флот не надвишава 30 кораба.
Тук остава отворен въпросът за построяването на българския флот. Едната възможност е корабите да са действително изградени в България. Има хипотеза за наличието на бойни арсенали в устието на Камчия, където и дървеният материал е изобилен, а е можело и лесно да се достави от Стара планина. Според другата версия, корабите са били наети. Остава обаче въпросът от кого? По това време достъп до Черно море имат само големите морски сили Венеция и Генуа, но и двете са съюзници на Латинската империя. Няма как да си представим, че латините биха могли да пропуснат 25 бойни галери да минат под носа им, за да бъдат предадени на българите за ползване.
Единственият възможен помощник на България в това начинание е Дубровнишката рерпублика – конкурент на Венеция и Генуа. Тя би имала голяма изгода от наличието на силен приятелски флот в Черно море. Най-вероятният сценарий е, че Иван Асен II наема майстори и моряци, договаряйки се с републиката. Дубровничани строят и екипират флота, България плаща разходите и осигурява допълнителни моряци от собствените си пристанищни градове по Черноморието. Подобно начинание несъмнено е излязло доста солено на българската хазна, но не бива да забравяме, че по това време България е най-голямата и богата страна в Югоизточна Европа, а Иван Асен II започва да сече монети с добро златно покритие, което подсказва нарасналата финансова сила на държавата. Нещо повече, с изключение на кратката война с Епир и стълкновението с Унгария (1231-32 г.), България се намира в непрекъснат мир след 1218 г., което пести значителна част от годишните ѝ приходи.
В началото на XIV век се появяват и свидетелства за търговски флот на България, който Теодор Светослав използва, за да осигури жито за гладуващото население на Константинопол през 1307 г. Впоследствие добруджанският деспот Добротица също използва търговски кораби с цел снабдяване на Константинопол, като част от съюза си с императрица Ана Савойска. По-важното при Добротица е свидетелството за използване на военен флот. През 1375 г., в подкрепа на Йоан V Палеолог, с когото е сроден, Добротица организира военноморска експедиция до Трапезунд, състояща с от 12 галери.
Година по-късно, добруджанският флот плава до Константинопол, отново за да подпомогне василевса. Успоредно с тези кампании българският аристократ успешно воюва с втората морска сила в Средиземноморието – Генуа. Българите разгромяват генуезкия флот, пленявайки част от него, а Добротица успява да завземе генуезкото пристанище Килия, контролиращо целия търговски поток в Бесарабия. За кратко, между 1375 и 1388 г., Добруджанското деспотство се превръща в първа морска сила в Черно море. Последвалите нашествия на османците слагат край на военноморските дръзновения на Добротица и неговите наследници. В крайна сметка с покоряването на българските земи от Баязид I Йълдъръм (Светкавицата) се слага край на средновековния дял на българската морска история.
Заключение
Историята на българските морски и речни флотилии остава слабо изследвана страница в богатото минало на народа ни. Археолози и медиевисти тепърва трябва да обединят сили за разбулване на загадката около това кога, къде и в какви мащаби предците ни са използвали морски сили при реализиране на своята външна политика. Богатите находки по дъното на Черно море в бъдеще трябва да ни разкрият своите тайни, а проучвания би следвало да се правят и по поречието на Дунав. Във всеки случай, изкуствената аксиома „България не е имала средновековен флот“ не издържа проверката на фактите. Макар да не може да бъде предложена твърда и неоспорима теория за съдбата на българските военноморски сили по времето на първите две царства, не може да има съмнение, че морето не е било така враждебно и непознато за дедите ни, както сме свикнали да мислим.
