Към 1913 година Атанас Буров е вече оформен и изявен политик от Народната партия. След школовката на Третото ВНС (9 юни – 9 юли 1911 година, приело промяната на чл. 17 от Конституцията), в което е секретар на Бюрото, в 15 ОНС (15 октомври 1911 – 23 юли 1913 година) е отново секретар на Бюрото, а от 1 февруари 1912 година и подпредседател на Народното събрание.
В Балканската война той взема участие като офицер, а след демобилизацията си в началото на декември 1912 година веднага се връща в политиката. Като зам.-шеф на парламента изживява своя звезден миг на 14 март 1913 година, когато председателства заседанието, посветено на превземането на Одрин от българските войски, осъществено предния ден. С развълнуван глас той приветства населението и армията с голямата победа, посочвайки, че войската „изпълни още една свята служба към България, за която българският народ вечно, докато българското име се произнася, ще й бъде признателен.“
След подписването на Лондонския мир на 17 май 1913 година еуфорията от победите над турците отстъпва на суровите реалности, свързани с дрязгите на бившите балкански съюзници.
Зле подготвената дипломатически война изправя страната срещу някогашните й помощници Сърбия и Гърция, към които се присъединява Румъния, а малко по-късно и Османската империя.
Осъзнавайки безизходицата, премиерът Иван Гешов, под предлог, че ще обърне внимание на разклатеното си здраве във Виена, подава оставка още на 17 май.
На 1 юни за министър-председател е назначен шефът на парламента и на прогресивните либерали д-р Стоян Данев, в чийто кабинет като търговски министър е привлечен доскорошният му заместник в законодателната власт Атанас Буров.
Правителството поема държавните юзди на 2 юни, а Буров, който е в чужбина, се завръща в родината си 5 дни по-късно.
Обстановката в София през юни съществено се различава от радостно-оптимистичните чувства от март.
В Петербург се свиква конференция на премиерите от балканските страни, на която българският министър-председател се кани да се присъедини в средата на юни. Четат се бюлетини и секретни донесения за сръбски и гръцки провокации на фронта, а в добавка трябва да се преодоляват и щетите от катастрофалното земетресение от 1 юни, съсипало Търново и Горна Оряховица.
Кабинетът е разкъсан в желанието си да послуша разума и да направи допълнителни отстъпки на Гърция (и евентуално Сърбия) или да не отстъпва от справедливите си искания – особено по македонския въпрос.
Настъпва фаталната дата 16 юни. Фердинанд зад гърба на правителството кара помощник-главнокомандващия на армията Михаил Савов да издаде заповед за атака с две армии по сръбските и гръцки части, вече обединени, в оспорваните райони в Македония.
Крал Петър надхитря българския цар, поради което свещената ни кауза е интерпретирана по света като агресия.
В този момент Данев решава да действа енергично и още на 17 юни принуждава Савов да спре бойните действия. Това обърква допълнително сражаващите се родни части. На 18 юни Савов е сменен от Радко Димитриев, но България стремглаво се свлича в тресавището на своята първа национална катастрофа. България е атакувана от сърби, гърци, румънци (27 юни) и турци (30 юни).
На коронния съвет на 20 юни Буров защитава народняшката теза за арбитраж, като посочва категорично, че „ние не можем да отговаряме за извършеното против нас и против България.“
Той търси изход от безизходицата и заедно с още 101 депутати и общественици изпраща молба до цар Николай Втори и Държавната Дума на Русия на 1 юли 1913 година. В нея прозира мъката от преживяната трагедия и наивната вяра, че руският монарх може да помогне на благородния български народ:
“Ужасът обхвана цялата страна. Единственото наше упование в тази критична минута е в Бога и в Русия.
Призоваваме великодушието на Господаря Император и братския нам руски народ да избавят от безчестие жените и децата на България.
Помогнете!“
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „КРИТИЧНИТЕ ДНИ НА БЪЛГАРИЯ“ НА ВЛАДИМИР СИС
Помощ естествено не получаваме. На аналогичната молба на цар Фердинанд Николай Втори отговаря високомерно: „България получи туй, що заслужаваше.“
Облагодетелствани са Сърбия, Гърция и Румъния. Страната ни е унизена и разгромена. На 4 юли кабинетът Данев подава оставка с горчивата му констатация: „Моята политика фалира.“
С Букурещкия (28 юли) и Цариградски (16 септември) мирни договори родината ни изпива горчивата чаша на поражението.
Буров обаче до края на живота си е убеден, че престъпното царско безумие от 16 юни 1913 година лишава България от плодовете, които победните й войски са осигурили. За това убедително свидетелства интервюто, което той дава на вестник “Заря“, бр. 61 от 17 юни 1914 година, в блока „Погромът на България“. В него темпераментно, страстно и отривисто ще отбележи:
„16 юни бе последната безумна експлозия на един дълго тъкмен комплот против политиката на отговорното провителство, хвърляне България на въздуха, за да се провали тази политика и да се услужи на интересите на Австрия. Престъпление непредвидуемо поради своето безумие и поради високото положение на човека, който го извърши.
Има хора и партии в България, които искат да омаловажат и потулят тая дата. Те са или съучастници във великото престъпление, или късогледи политици и дворцови угодници, които виждат, че с това си поведение способстват за едно повторение на тая дата, което тоя път може да тури край на съществуването на България.“
Близкото драматично бъдеще напълно ще потвърди безупречната прозорливост на изтъкнатия ни политик и държавник.
Автор:Борислав Гърдев
