Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Известният френски поет Алфонс дьо Ламартин минава през българските земи на връщане от пътуването си в Ориента. На 2 август 1833 година французинът влиза във Филипополис с ескорт от пет каляски, във всяка от които са впрегнати четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги.

Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша особа- дипломат и истински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улици и прозорци, за да видят именития гост. По онова време френският поет, придобил широка известност най-вече със стихосбирката си „Поетически размисли”, е непознат в България. Може би заради това у нас се представя като Господин Рицар дьо ла Мартин. В Пловдив той е посрещнат от местния първенец Мавридис, който кани французина да отседне в неговия дом. Ламартин е очарован от къщата, която е мебелирана по европейски. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива „една от най-хубавите гледки на света”. Тук поетът прекарва 4 дни, в които приема и връща визити.

На 6 август отпътува на север. Скоро след това обаче в пазарджишкото село Ветрен се разболява от опасна треска и получава натравяне на кръвта. В продължение на двадесет дни се намира между живота и смъртта в една селска колиба без прозорци. Хората от Ветрен проявяват голяма загриженост към чужденеца и събират от близките блата 60 пиявици, които поставят на гърдите и слепоочията му. Вестта за болестта на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис тръгва веднага с чанта медикаменти към Ветрен, придружен от лекар. По-късно в съчиненията си френският поет си спомня с умиление за този акт на приятелство и загриженост от страна на пловдивския богаташ от гръцки произход.

И може би болестта му е причина да забележи характерните черти на българите. Той пише, че те са работливи, скромни, изпълнени с уважение към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му впечатление, че българките не ходят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност. Французинът отбелязва също, че българите ненавиждат турците, които събират данъците по селата. Стига до прозрението, че българите „са напълно узрели за своята независимост”, и при заминаването си от България казва: „Напускам Йеникьой (Ветрен) и приветливите му и добри селяни с тъга: това беше очарователен летен престой. Цялото село ни придружи една левга навътре в планината и ни засипа с пожелания и благословии.”

По-късно, когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в полза на българската кауза. Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство, защото счита, че неговата политика е „пълното отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщината в цялата й груба искреност, това е постоянното и организирано убийство на човешкия род.” В неговите очи турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат, като ограбват труда на християнското работливо население.

Дълги години Ламартин е пряко ангажиран в политиката, многократно е избиран за депутат, но през 1848 г. мечтата му за република окончателно рухва и той се оттегля в родните си земи в областта Бургундия. Там е принуден да се захване с друг занаят, тъй като само с писане не може да се издържа. Става лозар, разработва земите си и започва да върти търговия с вино. Новото му начинание обаче не му носи печалба. Една от причината за това е липсата му на опит като дегустатор. Страстта му към екзотичното го отвежда отново в Ориента, след като турските власти му подаряват там една долина.

Първата настолна стратегическа игра за българската история е тук!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Той тръгва към Турция с намерението да не се връща в родината си, но след кратък престой отново отпътува за Франция. Макар че едва преживява, затънал в дългове, Ламартин упорито не иска да продаде владенията си, за да си осигури прилична рента. Той е собственик на три замъка до 1861 г., когато все пак се лишава от единия. През 1855г. е принуден да се раздели с апартамента си в Париж. Остават му двата замъка и една конюшна с две слепи и болни от ревматизъм кобили. Големият поет умира през 1869 г. беден и забравен от всички.

Всички данни за пребиваването на Ламартин в България са известни благодарение на Гастон Сергерар, който съвестно събирал всеки детайл от визитата на поета. Малцина знаят, че зад неговото име всъщност стои един от най-добрите преподаватели във Френския колеж- пер Ален. Той е автор на множество книги, които прославят България и българите- „Симеон Велики”, „Българските царе на Средновековието”, „Българите от Волга и славяните от Дунава”. На френските пътешественици, пишещи за България, пер Ален посвещава три тома съчинения.

Ламартиновата къща в Пловдив
Ламартиновата къща в Пловдив

През 1923 г. в Пловдив „Алианс Франсез” поема инициативата да сложи паметна плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал миналия век. Представители на френското правителство, българските гимназии и Френския колеж в града повеждат шествие в памет на поета. Къщата на Мавридис става официално музей на Ламартин през 1960 г. В стаята, където е нощувал той, са изложени негови съчинения, преводите им и факсимилета от книгата му „Пътуване в Ориента”. По стените са окачени портрети с неговия лик. Две години по-късно списание Пари Мач посвещава цяла страница на Ламартиновата къща в Пловдив. Там е отбелязано, че много пътешественици и писатели са посетили музея и че дори портиерът на дома е научил няколко думи на френски и три стихотворения на Ламартин, за да посреща гостите, както подобава.

Ася Сократова

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Алфонс дьо Ламартин – французинът, който обикна българите
4.5 от общо 35 глас(а)
Ася Сократова
Ася Сократова е родена на 8 февруари 1979 г. в Стрелча. Завършва български и френски език в Пловдивския университет „Паисиий Хилендарски”. Говори френски, нидерландски и немски език. През 2009 г. издава първия си роман „Сезони”. През 2013 г. издателство Сиела издава романа й „На другия бряг”. Още нейни текстове може да откриете в уеб сайта www.mecumporto.org

1 коментар

Отговор