Следосвобожденска България е майка на едни от най-противоречиви личности в родната ни история. Най-често става въпрос за политически дейци, които са едновременно добри и справедливи за своите поддръжници и лоши и безчовечни за своите противници. Пример за такава личност е проф. Александър Цанков. Благодарение на комунистическата пропаганда, той е митологизиран като един от най-безчовечните и свирепи хора управлявали България. Достатъчно е да споменем две от прикрепените му прозвища, „кърволак“ и „кървав професор“, за да се убедим в това. Разбира се като враг на комунизма, той е наречен и фашист, но наистина ли е бил такъв?
Александър Цанков е роден на 28 юни 1879 година в град Оряхово в семейство с 9 деца. Завършва класическия клон на Русенската гимназия и като буден и любознателен младеж, продължава образованието си в Софийския университет със специалност право. Дипломира се с отличие и заминава за Германия, където специализира правни науки и политическа икономия в Мюнхен, Вроцлав и Берлин.
Получил едно солидно за времето си образование Цанков се завръща в България и започва работа в БНБ, а по-късно и в Министерството на търговията и земеделието. През 1911 година става преподавател по политическа икономия в Софийския университет. Благодарение на голямата си ерудиция бързо се издига в университетската йерархия. През 1916 година получава позицията извънреден професор, а от 1919 година тази на редовен професор.
В началото на своя живот, макар и отдал се на науката, Цанков не остава далеч от политическия живот на страната. В младежките си години той е член на Българската работническа социалдемократическа партия. След нейното разцепление на тесен и широк клон, се присъединява към втория, но през 1907 година прекратява членството си в него разочарован от дейността му. На политическата сцена се появява отново едва след преврата от 9 юни 1923 година.
През 1921 година, Цанков е един от основателите на Народния сговор – организация неполитическа по своя характер. Първоначално неин ръководител е Александър Греков, но след убийството му през май 1922 година, на председателското място застава Цанков. По същността си Народния сговор не е политическа партия и не се стреми към поемането на властта, но след гласуваното й доверие от страна на Военния съюз, организацията се съгласява след извършването на преврата срещу земеделците да поеме държавното кормило.
На 9 юни 1923 година Военния съюз извършва държавен преврат, сваляйки от власт БЗНС и Стамболийски. Задачата на Цанков е да състави ново правителство, но преди това да убеди цар Борис III да подпише указа за назначаването на новия кабинет. Това се оказва нелека задача. Младият цар увърта до последно и на Цанков се налага дори да употреби известни заплахи, с които да го склони.
В крайна сметка указът е подписан, а превратът узаконен. Съставеното от Цанков правителство е коалиционно, ясно изградено с цел успокояване на напрегнатата политическа обстановка. В него влизат представители от целия политически спектър – от либерали до широки социалисти. Задачата на новото правителство е да управлява до месец август на същата 1923 година, за когато са насрочени избори за ново ОНС.
Изглежда примамен от идеята да остане в политиката, Цанков преобразува Народния сговор в политическа формация, наречена Демократичен сговор, с която да участва на предстоящите избори. В новата партия се вливат и мнозина от представителите на останалите „буржоазни“ сили. Наред с тези действия той трябва да се справя и със спонтанното надигане на част от селското население в подкрепа на свалените земеделци. За кратко време бунтовете са премазани като на места е използвана прекомерна жестокост.
През първите месеци на своето управление Цанков се опитва да стабилизира страната. Наглед това за кратко му се отдава, но всичко е привидно. Макар в столицата положението да е спокойно, в голяма част от провинцията, където БЗНС е основна сила, сред хората са стаени взривоопасни нагласи. Разбира се, правителството добре разбира това. Взети са всички мерки, евентуалния бунт да бъде смазан. Заради това, когато през септември 1923 година по внушение на Коминтерна, в България избухва т. нар. „Септемврийско въстание“ с помощта на армията и на някои допълнителни формирования към нея, включително части на ВМРО, бунтовниците са разбити за няколко дена. Трябва да се отбележи, че на места правителствените сили отново си служат с прекомерна жестокост, под куршумите попадат и мнозина мирни граждани. Според данните на БКП жертвите възлизат на 5 000 убити.
Месец след трагичните събития от септември 1923 година, насрочените след преврата избори все пак се провеждат. На тях Демократичния сговор убедително печели, не без станалите обичайна практика за България машинации от страна на управляващата партия. Като законно избран министър-председател Александър Цанков, чувствайки легитимността на своя страна, уверено се заема с отстраняването на комунистическата опасност. За тази цел, през януари 1924 година, правителството му приема „Закон за защита на държавата“, с който се обявяват за незаконни всички организации, поставящи си за цел насилствено вземане на властта в страната. Малко по-късно с решение на Върховния касационен съд БКП и всички свързани с нейната дейност организации са обявени за нелегални. Започва преследване на техните дейци, в което мнозина от ръководителите на българските комунисти са убити. От своя страна крайно левите отвръщат на удара и съставят наказателни отряди и чети, с помощта на които започват да убиват близки до правителството лица.
На 14 април 1925 година народният представител от Демократическия сговор Константин Георгиев е убит от комунистически дейци. Наглед едно от много политически убийства. На 16 април панихидата на Константин Георгиев започва по обичайния ред. Насъбралото се множество, сред което е целия политически елит, влиза в черквата „Света Неделя“. Всички високопоставени лица присъстват, единствен царят не е там. Разигралите се храма събития най-добре описва именно Александър Цанков (той е сред присъстващите и е една от основните цели на атентата):
„Погребалният обред се извършваше от софийския митрополит Стефан. Четеше евангелието на Йоана- „Истина, истина ви казвам, който слуша словото и вярва в оногова, който ми е пратил….“ Дебела тъма ни покри и непроницаем мрак. Потънахме като че ли в ада.
Секунда или минута, не зная, след като се развидели, през облака прах прозираше през разрушения купол и стените на църквата синкавото небе. Страшната картина сега е пред мен, но нямам думи, перото ми е слабо, за да я представя в истинския и ужас. Десетки човешки трупове, повалени, налягали в безпорядък един до друг; едни умрели, други агонизиращи, с глухи стенания се бореха със смъртта.“
Самият Цанков, който като по чудо не губи живота си в „Света Неделя“, вече окончателно се заема да изтреби комунистическите дейци. По негово нареждане започва тяхното гонение, в което косвени жертви стават и множество леви интелектуалци, журналисти и общественици.
Напрегнатата обстановка по време на Цанковото управление не се изчерпва само с конфликта между правителство и комунисти. През есента на 1925 година на българска територия навлизат гръцки войски, окупирайки 10 села в Петричко. По разпореждане на министър-председателя на тях не се оказва отпор. Като вещ държавник Цанков съзнава, че една евентуална война е възможно да подтикне и други агресивно настроени съседи да нападнат България. Решено е да се търси справяне с конфликта по пътя на дипломацията. Българското правителство се обръща към Обществото на народите с искане да се намеси и в крайна сметка решението му се оказва правилно. Организацията принуждава гърците да се изтеглят, а освен това и да заплатят обезщетение на България. Това остава в историята като един от най-големите успехи на българската дипломация, а също така и като единствения случай, в който ОН изпълнява успешно своите миротворчески цели.
Въпреки някои свои безспорни заслуги, прекомерната жестокост използвана срещу комунистическите дейци компрометира Цанков в очите на българската общественост. Под сериозен натиск, през 1926 година, министър-председателят е принуден да подаде своята оставка и да повери управлението на страната на Андрей Ляпчев – водачът на другия изявен клон на Демократичния сговор. По време на неговото управление Цанков заема поста председател на Народното събрание, а от 1930 година е министър на народното просвещение.
Малко след разцеплението на Демократичния сговор през 1932 година, Цанков създава нова политическа формация, която е ориентирана към идеите на Мусолини, а по-късно и на Хитлер. Нейното име е Народно социално движение. По примера на Мусолини през 1934 година Цанков се опитва да извърши „поход към София“, с който да завземе държавната власт. Планът му е осуетен от преврата от 19 май 1934 година и скоро напрежението в страната принуждава Цанков да напусне България и да се насочи към Австрия. По време на Втората световна война там той създава своето правителство в изгнание, към което се присъединява част от българското офицерство.
След преврата от 9 септември Цанков е осъден задочно от Народния съд на смърт. Той остава във Виена и след войната, но развитието на събитията го принуждава да емигрира в Аржентина. Там той умира на 27 юли 1959 година.
Добър или лош, способен или неспособен е Цанков, това оставяме всеки сам да прецени за себе си. Можем единствено да отбележим, че когато се говори за личност като неговата е хубаво да се избягват крайните оценки. Да, за комунистите той винаги ще си остане „фашист“, „кърволак“ или „кървав професор“, но комунизмът, поне официално вече не е властваща идеология в България. Време е приносът на много от заклеймените българи да бъде преосмислен и да получи една реална оценка.
