Второто българско царство е период, в който народът ни изживява поредица от превратности, които само в рамките на два века създават една далеч по-пъстра и наситена със събития картина в сравнение с епохата на Първата българска държава. В края на XIII век България преминава през изключителна тежка политическа, административна и социална криза, свързана с поредица от татарски нашествия, избухването на Ивайловия бунт и засилването на Византийската империя при император Михаил VIII Палеолог.
Макар тежестта на ситуацията да се усеща още по времето на Константин Тих Асен (1257-1277г.), няма никакво съмнение, че именно въстанието на Ивайло е онзи катализатор, който задвижва дълбоко негативните процеси, разгърнали се при царуването на Георги I Тертер (1280-1292 г.) и неговите приемници Смилец и Иван Смилец. Издигнати на власт от аристокрацията, владетелите от последните две десетилетия на XIII век са по-скоро безвластни марионетки, пряко подчинени на волята на своите благодетели. От господари на страната, царете са сведени до статуса на първи сред равните. Това води до дълбока децентрализация на страната, ускорена и от отцепването на Видинското царство през 1281 г., начело с Шишман.
Децентрализацията набързо обхваща и останалите български земи, като най-популярните примери са владенията на Смилец (избран за цар след абдикацията на Георги Тертер) в Средна гора, владенията на Елтимир (т.нар Деспотство Крън), както и Ловешкото деспотство на Страцимировия род. Други по-дребни феодали също надигнали глава, а отвъд Дунав, във Влашко, властта на Търново останала само на хартия. Постоянните татарски рейдове и намесата на хан Ногай във вътрешните дела на България допълнително утежнили обстановката.
Едва през 1300 г., със свалянето на Иван Смилец и ликвидирането на татарския принц Чака, положението в България започнало да се подобрява под твърдото управление на цар Теодор Светослав от Тертеровия род. Младият владетел започнал да води политика за ограничаване на центробежните тенденции сред българската аристокрация и за налагане на твърдата централна власт над цялата територия на страната. За постигането на такава политика обаче, Светослав се нуждаел от средства, с които да мобилизира и поддържа своя собствена военна сила, която да го издигне над феодалите и да се превърне в лост, чрез който короната да окаже необходимия натиск срещу опозиционно настроените благородници.
По силата на средновековната традиция, такива средства можели да се добият по няколко начина. Основният източник бил царския домен – личните владения на короната, чийто приходи отивали директно в хазната. Годините на децентрализация обаче сериозно ограничили владенията, пряко подчинени на Теодор Светослав. Следващата стъпка била на база на събираните данъци, такси и мита. Тук отново Светослав бил изправен пред няколко проблема. На първо място доходоносната търговия със северното Черноморие се намирала в ръцете на могъщата Генуа, срещу която царят трудно можел да води икономическа война. Нещо повече, генуезците били съюзници на Византия и конфликт с тях можел да провокира настъпление на ромеите на север. Липсата на контрол върху някой от основните градски центрове и търговски пътища също пречели на ефективната митническа политика. Вдигането на данъците, предвид разорението на Мизия можело само да провокира нов селски бунт.
Единствената адекватна опция било завземането на нови територии, които да бъдат директно подчинени на короната. През 1302 г., съдбата предоставила добър шанс за действие. Византийските войски са разбити при Бафлеус от съединените сили на северните селджукски бейове, предвождани от Осман I. След тази победа, Андроник II е принуден да пренасочи основните си сили в Мала Азия, което остава малко възможности за отбрана на Балканите.
Теодор Светослав се възползва веднага. Използвайки ограничените си средства, той екипира една полева армия, която е изпратена в посока Созопол, за да завладее крайбрежието на Бургаския залив с неговите ключови пристанища и солници, които ще се превърнат в ценна добавка към владетелския домен. Царят преследва и друга цел. Земите на днешната Бургаска област затварят достъпа на чичо му, крънския деспот Елтимир, към Черно море и се вклиняват между деспотството и Византия. Светослав непрекъснато подозира чичо си, че тайно преговаря с ромеите, а освен това в двора му като изгнаница живее съпругата на детронирания Смилец – Смилцена, както и невръстният Иван Смилец. Едновременното търсене на политическа стабилност и финансова изгода карат царя да действа решително.
Андроник II е известен за движението на българските войски и мобилизира армия, събрана набързо от множество наемници. За неин предводител е поставен съимператорът Михаил IX, а за негови помощници са определени престарелият и болен от подагра Михаил Глава Тарханиот и българският деспот Войсил, брат на Смилец, който бяга във Византия през 1300 г. Както отбелязва Георги Пахимер, армията която събират не е достатъчно голяма за водене на офанзива и те заемат позиция в град Виза. По същото време, ограничените сили на Теодор Светослав навлизат в равнините около крепостта Порос (Бургас) и напредват към Созопол. Когато размерът им става ясен, Михаил IX изпраща напред Войсил с част от войската, за да пресрещне малочислените български сили.
На базата на изворите, възстановяването на числеността на двете армии е повече или по-малко невъзможно. Въпреки това, редица съвременни изследвания подсказват, че в началото на XIV век, Византия оперира с изключително ограничени по размер полеви армии. Стандартните войски не надхвърлят 5000 души, а известието на Пахимер навежда на мисълта, че Михаил IX надали разполага с повече от 3000. Самата българска армия може също да бъде определена, използвайки хрониката на Пахимер. В по-късен епизод, свързан с т.нар. Каталанска вендета и бягството на аланите от Източна Тракия, Пахимер съобщава, че Теодор Светослав изпратил една армия от 1000 души, която да подкрепи аланите и да подсигури южните български граници. С оглед на факта че българите са по-малобройни от ромеите през 1304 г., можем спокойно да заключим, че армията пратена от Светослав също е в порядъка на около 1000 души.
Пристигането на Войсил принуждава българската армия да се изтегли от Созопол и да отстъпи към Порос. Последвалите събития подсказват, че този развой е бил плануван или най-малкото предвиден от Теодор Светослав (или човекът, командващ армията, тъй като изворите не го упоменават конкретно – б.а.) Оттеглящите се българи отстъпват по пътя, минаващ през днешния квартал Меден рудник, което кара повечето изследователи да определят мястото на битката и съответно на т. нар. река Скафида, като отточния канал на Мандренското езеро в Бургаския залив. Според съществуващите сведения, езерото е било плавателно тогава и съответно ръкавът, свързващ го с Черно море е напомнял по-скоро на река. Допълнителни данни намираме и в археологическо проучване на братята Шкорпил, които откриват основи на древен мост в близост до този, който днес отвежда основния път от Бургас към Созопол. Местността разполага и с добре укрепена наблюдателна кула, чийто основи са разкрити от археолозите. Вероятно тя е използвана за да се следи движението на византийските сили.
Следващият проблем за разрешаване е кога точно се провежда битката. Изворите не ни дават конкретна дата, но вероятно става дума за пролетта на 1304 г., тъй като през месеците юни и юли ромеите вече са заети с организирането на нова балканска армия, която през август нахлува в днешните Сливенска и Старозагорска области и ги опустошава. С оглед описанието на самата битка, оставено от Пахимер и намека за пълноводието на р. Скафида, можем да заключим, че сражението се води към края на април или началото на май, когато водите на Мандренското езеро са се покачили вследствие на пролетните дъждове.
Познавайки добре терена и факта, че единственият начин за ефективно форсиране на Скафида е мостът над нея, българите се заемат с подготовка на за предстоящата битка. Мостът е подкопан така че да се срути в точно определен момент. За да бъдат примамени ромеите в капана, от южната страна на моста е оставен контингент лековъоръжени войници, които да атакуват силите на Войсил, след което да се оттеглят с бой по моста и да привлекат след себе си опонентите си. Останалата част от българската армия е разположена на другия бряг, вероятно използвайки мочурливия терен като допълнително прикритие. Теренът и нуждата от форсиране на реката принуждават Войсил да сгъсти редиците на своята армия и да търси концентриран удар срещу българите. Това означава, че ромеите ще трябва да струпат в една точно определена точка голяма част от силите си.
Битката започва според българския план и византийските сили лесно изтласкват авангарда през моста, тръгвайки след тях. Пахимер ни съобщава, че ромеите се хвърлили да форсират реката в безредие и твърде много от тях се струпали върху моста в един момент. Именно това очаквали българите. Срутването на зданието пратило мнозина войници в реката, където те започнали да се давят и затъват в мочурливите води. Междувременно, българските войски атакували онези византийски войници, изолирани северно от реката и ги посекли, както сторили и с онези, които се опитали да се измъкнат от Скафида. Войсил претърпял изключително сериозно поражение и бил принуден да се изтегли обратно към Виза, оставяйки на противника си всички крепости по протежение на Бургаския залив. Уверени в своята победа, българите настъпили на юг чак до Ахтопол и го превзели, с което стратегическите цели, поставени от Теодор Светослав били изпълнени на сто процента.
Макар и тежко, поражението на Войсил било прието като знак за допълнителна мобилизация. Андроник II заповядал личното му съкровище и накитите на императрицата да бъдат насечени и претопени и с парите да се събере нова, още по-значителна наемническа сила, която да атакува българите. Начело застанал лично Михаил IX, който през август пресякъл границата и нападнал българските владения в съвременните Сливенска и Старозагорска области и ги опустошил. Действията на ромеите засегнали най-вече бившите владения на Смилец, както и земите на Елтимир, които били оставени на милостта на Михаил IX. Този факт, както и засилването на Светослав провокирали Елтимир да се съюзи с ромеите на следващата 1305 г.
Междувременно, възползвайки се от трудностите на империята, Светослав успял да си издейства брак с една от внучките на Андорник II и подписването на мирен договор, с който владението над черноморските крепости било признато на България. Постигнатото споразумение позволило на царя да консолидира властта си и да продължи с нужното икономическо възстановяване на България. Така след 1304 г. Шишман I бил принуден да признае окончателно властта на Търново, а след смъртта му през 1313г. Видинското царство било върнато обратно под скиптъра на Теодор Светослав.
