Изучавайки средновековното минало на българската държава и достиженията на нейните владетели, въображението ни неизбежно започва да рисува картини за този период. „Обкованите в желязо“ войски на Крум, завръщащи се от поредния победоносен поход, блестящият под слънчевите лъчи купол на Златната църква в Преслав, каменните дворци на Плиска, царственото величие на старопрестолния Търновград. Във върховете на своето могъщество при Крумовата династия и рода на Асеневци, България се превръща в оживен и проспериращ търговски маршрут, през който преминават стоки от и към Византийската империя и редица централно и западноевропейски държави. Често срещаме в историческите хроники описания на огромните богатства, с които се сдобиват българските владетели. Веднага бихме могли да приведем пример със съпругата на цар Петър – византийската принцеса Ирина, която потегля към владенията на своя жених със зестра от несметни съкровища, скъпа покъщнина и лични бижута.
Към наши дни, за съжаление, от този блясък на средновековната българска държава не е останало много. Столетия на чужда власт и на грабителски нашествия изтръгва българската история от земите на някогашните царе парче по парче. Понякога обаче, умишлено скрити под земята смайващи богатства се разкриват за широкия свят, загатвайки за богатото минало на земите, обитавани от българите. Едно от тези съкровища, за произхода на което и до днес се водят дебати, е намерено в самия край на XVIII в. на територията на днешния град Сънниколау Маре (Великия св. Никола) в Румъния. По време на откриването на голямото богатство градът, намиращ се в областта Банат, се наричал Над Сент Миклош и влизал в рамките на Австро-Унгария.
Макар и оспорвана, най-разпространената версия за историческата находка свързва нейното намиране с имената на Кристоф и Кирил Накови – български преселници, занимаващи се със земеделие и търговия на територията на Хабсбургската империя. Те се натъкват на съкровището случайно, по време на изкопна дейност в своите земи, като впоследствие предават находката на императора на Астро-Унгария Йосиф II. Според данните от периода братя Накови били богато възнаградени за скъпоценния подарък. Макар паричната награда, която получават да не е в голям размер, Накови са удостоени с благороднически титли. Според някои твърдения издигането на българските преселници като унгарски благородници след откриването на богатството и последвалата история на техните семейства вдъхновява унгарския писател Мор Йокай за написването на повестта „Сафи“.
И така, нека все пак обаче изясним какво представлява богатството открито от братя Накови. Съкровището е от 23 златни съда с общо тегло от около десет килограма. Състои се от седем кани, с прецизна релефна изработка и различни размери, шест панички с катарами и дръжки, две чаши, два бокала, две купи с бичи глави, една купа наутилус, едно блюдо, единична инкрустирана чаша и един рог-ритон. У наблюдателя веднага се създава впечатление, че предметите сериозно се отличават един от друг по вид, характерни мотиви, качество на изработката, а и по период на създаване. И наблюдателят, естествено, би бил прав. Очебийно златните предмети не са от един комплект, а вероятно са събирани постепенно, по различни канали и от различни източници, докато накрая не попадат в колекцията на един владетел или управник.
Предвид историята на Банат като традиционно българско поселение, не е трудно да потърсим връзка на това съкровище с българската държава. Земите на север от р. Дунав, с някои прекъсвания, са под българско влияние до XIV в. Не е за подминаване и обстоятелството, че в близост до Над Сент Миклош, където за открити съдовете, се намират и руините на някогашната стратегическа българска крепост Ченад от периода на Първата българска държава. Изследователите на съкровището се колебаят в неговата датировка, определяйки доста условно граница от около две столетия между седми и девети век. Първото му научно изследване и описание е от 1885 г. и принадлежи на австрийския професор Йозеф Хампел. У нас най-задълбочено го изучават акад. Стефан Младенов, проф. Никола Мавродинов и проф. Станчо Ваклинов.
Освен ценния метал, от който са направени и своя древен произход, предметите от съкровището от Над Сент Миклош могат да се похвалят и с изключителни инкрустации, които с лекота ги превръщат в произведение на изкуството. По много от съдовете са изобразени митологични сцени, в някои от които според експерти се съзират ирански и персийски мотиви, видни са изображения на грифони и други зооморфни фигури, както и кръстове. Последните намекват за изработка или преработване по време на разпространението на християнската религия по българските земи. Характерен мотив е и изображението на конник, което може да бъде открито и в други артефакти, намирани по българските земи. Несъмнено със своите красота и изящество най-много изпъкват пет от по-малките златни кани, върху които преобладават изкусно изработени инкрустации.
Произходът на златните съдове без съмнение е въпросът вълнувал най-много изследователите на съкровището, като са изказвани теории за аварски, тюркски, хунски, маджарски и, разбира се, български произход на находките. Българската следа е добавена с известна неохота, едва след като експерти от България доказват недвусмислено наличието на характерни особености в предметите, които ги доближават най-много до българските културни традиции. Аргументите на родните историографи очевидно успяват да убедят техните чуждестранни колеги, което и всъщност довежда до анотацията на съкровището като „древнобългарско“ в музея във Виена, където е изложено за постоянно. При все това, произходът на богатството, неговия последен притежател и обстоятелствата на неговото укриване остават неизяснени и до днес.
Сред може би най-любопитните особености на съкровището от Над Сент Миклош обаче е наличието на руническа писменост по някои от съдовете, която силно наподобява на използваните от древните българи знаци, пример за които може да се даде с небезизвестната плисковска розетка. Тези надписи върху съдовете все още създават проблеми на историографите. Има обаче и такива, които се подават по-лесно на дешифриране, като например надписът на български с гръцки букви, който според някои гласи:
Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го подари за пиене.
Всъщност както и за повечето особености около съкровището и превода на неговите надписи обикновено провокира различия в мненията на специалистите. Според българския историк Иван Добрев и турския професор Т. Текин, някои от руническите надписи свързват произхода на съдовете с Аспарух и Кубрат.
Стиловете, които се срещат в изработката на златните съдове от съкровището, варират също както и теориите за неговия произход. В някои от находките се срещат византийско влияние, в други има персийски мотиви, а има и такива, които са характерни за езическите култури, като например ритонът. Това многообразие само добавя към мистерията и енигматичното минало на богатството. Легендите и предположенията за него вземат дори фантастични измерения като свързването му с хунския предводител Атила.
Каквато и да истината около произхода на съкровището от Над Сент Миклош, безспорно то е един от блестящите примери за майсторството на българските златари.
