Съвсем не е нужно да събирате изследователски екип от археолози, историци или други учени-авантюристи, за да откриете непознатите и тайнствени кътчета на родината ни. Достатъчно е да поискате да ги видите и да знаете къде да отидете. Този кратък пътепис е посветен на няколко от тези вълшебни „забравени” места, скрити съвсем наблизо. Скрити в Източните Родопи.
Да започнем с едно съвременно чудо
Пътуването ми към тази далечна част на Родопите започва от град Хасково. Тук, малко преди да се отправя към планинските дебри, искам да видя един съвременен архитектурен шедьовър – монумента „Света Богородица”. Изваянието е обявено за световен рекорд с внушителните си размери, но не по-малко покоряващи са фината му изработка и начина, по който се вписва в пейзажа на града. Четиринадесетметровата скулптура (общо 31 метра с постамента) присъства в книгата на рекордите на Гинес, като най-високата статуя на Богородица с Младенеца в света. Истинската сила на монумента обаче може да бъде усетена само там, на място, когато застанете под него или се изкачите до върха на съседната камбанария, откъдето се разкрива прекрасна гледка – красивите къщи на града, които сякаш са се сгушили в краката на своята закрилница.
След няколко задължителни снимки потеглям към своята първа цел в планината, която се намира съвсем близо до село Малко Градище – едно тайнствено древно светилище, оставено от траките. Когато слизам от автобуса и поемам по горската пътека сред дърветата, всичко сякаш замлъква. Тишината владее това място и през тези два километра пеш до скалния храм стъпките глъхнат, а краката потъват в утъпканата пътека. Ако се вслушаш внимателно и тропнеш с крак по-силно, земята под теб кънти на кухо – сякаш вървиш над мрежа от тунели. „Глухо е наистина“ – това е един от отговорите според местните хора на въпроса.
Защо са глухи „Глухите камъни”?
Много легенди се преплитат около Тракийския култов комплекс. Загадъчни ниши са нахапали жълтеникавите скали на огромна височина над земята, и трапецовидните им форми се състезават коя да е по-правилна. Продълговати като прозорци на църква, те са вкопани на не повече от двадесет-тридесет сантиметра в скалата.
Голям сводест вход е издълбан в най-близката до пътеката скала, вероятно гробница, в която са положени останки на висш тракийски велможа. Там, изрязан в каменната твърд близо до нишата е открит уникален символ, наречен петроглиф. Според едно от тълкуванията той изобразява ладията на Слънцето, която минава по небето.
В най-западната скала, близо до едноименния връх Глухите камъни, са издълбани стъпала, които се изкачват към върха на древно светилище. Когато се изкачиш най-горе, погледът се плъзва по плавните гънки на планината, която се спуска към река Арда и отблясъците на язовира Ивайловград. Докато стоиш тук, разбираш древните жреци за техния избор на място за храма преди повече от 3200 години – в гърдите ти нахлува спокойствие, умът ти отпуска хватката и времето спира да се усеща. Не зная дали легендата за заровените под светилището „девет товара злато” от тракийския велможа е вярна, но е сигурно, че свещените камъни са останали „глухи” към молбите на поколения иманяри.
Откъсвам се трудно от тракийското светилище. Следващата спирка в пътешествието е една друга историческа находка от по-нови времена, скрита в село Долно Луково.
Сгушено почти на гръцката граница в сънливия пек на лятото, селото на пръв поглед не крие нищо интересно. Различни ниски сгради, хамбари и обори градят познатия лабиринт. Внезапно водачът ни спира пред една от тях. Ниската тухлена постройка се оказва
200-годишната църква „Св. Св. Константин и Елена”
Неопитен поглед не би могъл да я различи от обикновена селска постройка. Когато приближавам препечените й каменни стени, виждам направения от парчета керемиди надпис „1806” – годината, в която е построено това място, скромно по размер и височина и огромно по значение за запазването на българския дух, култура и самобитност. Църквата е издигната и покрита с впечатляващи бързина и усърдие – само за една седмица, тъй като османският закон по това време е забранявал събарянето на постройка, на която е сложен покрив. Градежът умишлено е направен и с външния вид на селскостопанска сграда, като дори е вкопан в земята, за да не изпъква над околните къщи.
Повелята е първи в свещеното място да влиза най-младия, вероятно като символ на нестихващата сила на храма. Вътре, пред светлината на свещите и червеникавите изрисувани светци, мълчанието самό те грабва и води през двете помещения – мъжко и женско, пълни с изографисани образи, стенописи, дърворезби и надгробни плочи. В центъра на мъжката част, под закачения на тавана олтарен полилей е „най-силното място” в църквата – според поверието, ако под светлината му споделиш най-съкровеното си желание, то ще се сбъдне. Твърди се, че самият полилей е донесен от монах от Света гора, роден в селото…
Напускам църквата и село Долно Луково, за да се отправя към друг феномен, скрит в сърцето на източните Родопи. Този път международен. Едно „пътуващо” село, което освен в България, се намира и в Албания и Гърция. Време е да разбера направо от източника
Каква е сплавта в с. Мандрица
В китното място ме посреща местният водач и ключар баба Султана, която веднага ме води в храма „Св. Димитър”, едната от двете запазени църкви в селото. Тук тя разказва необикновената история на едно селище, пресякло границите на няколко държави, обединило няколко етноса, и запазило чудната си култура и до наши дни. Докато разглеждам дървените иконостаси и необичайните надгробни плочи, с които е покрит дворът, чувам гласове, които говорят необичаен език. Това е и първото, което прави впечатление на всеки новодошъл. Този странен език по думите на водача ми е една много остаряла форма на албанския, която вече почти не се използва никъде другаде.
Питам се каква ли е тайната на селото? Как така то съществува и тук, и в Гърция, а дори и в Албания е запазило корените си?
Всичко започнало през 17 в., когато няколко мандраджийски семейства от християнското албанското село Виткучи се съгласили да пътуват и осигуряват продоволствие за войската на един османски бей. След дълги преходи те се установили тук, край водите на Луда река, и основали селото, което съществува и до днес. Сред многото привилегии, които получили жителите му в замяна на службата си, една от най-важните била освобождаването им от данъци. Като една своеобразна „безмитна” зона, Мандрица привлякла много търговци, майстори и занаятчии, и селото процъфтявало в продължение на дълги години.
Балканските войни внесли първото разделение. През време на тези смутни години част от семействата преминали в Гърция, някои от които се установили в друго село, което нарекли Мандрес. Въпреки раздялата и различните убеждение към кой етнос принадлежат, връзката между мандришките фамилии не се прекъснала и до ден днешен семейства от едното село гостуват на другото, и дори посещават и село Виткучи.
Вила „Армира” – подаръкът на времето
Когато пристъпиш под покрива на изградената в римски стил вила, ти се струва, че сякаш до вчера е била обитавана. Единствено липсващите камъчета от мозайките и части от стенописите напомнят за изтеклите стотици години между твоите стъпки и тези на стопаните на древното имение. Времето е пощадило сякаш специално за нас единствената почти изцяло запазена вила от архитектурни и художествени шедьоври в римски стил. Това си е цяло щастие, и не само за историците.
В имението са запазени много от помещенията – спални, гостни стаи, бани, както и уникалният басейн с минерална вода. Мозайките по пода рисуват различни картини – от портрети на стопанина и неговите деца, до десетки, подредени с голямо майсторство символи на щастие, благоденствие и плодородие. Силно впечатление правят образите на Медуза Горгона – която е била божество-закрилник на този дом, и на Хермес Трисмегист, който е пазител на късмета и изобилието в работата и търговията на фамилията.
Все още не са открити данни за имената на собствениците на вилата. Установено е обаче, че първият й владетел е бил син на тракийски цар, признат за римски гражданин след завладяването на Тракия от Свещената империя. По този начин той успява да създаде това голямо вилно стопанство, съхранило до днес изключителни културни и исторически свидетелства от периода.
Вила Армира е и края на моето първо, но със сигурност не и последно пътешествие сред забравените тайни на Източни Родопи. Докато гледам от автобуса как острите зъбери на планината след Маджарово се отдалечават, си спомням думите на водача ни при пристигането ми:
Тази земя, край язовира Ивайловград, по поречието на река Арда, около Маджарово… тази земя е най-старата суша на югоизточната част на континента Европа, образувана преди милиони години от вулкан, избухнал от морето, което е разливало води на това място.
Полага се на най-стария да пази и най-големите тайни от нашето минало.
Само трябва да отидем и да ги открием.
Автор: Мирослав Моравски
