Гео Милев – историята на поетa, чието творчество сложи край на живота му

През 20-те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Именно в едно такова време твори видният поет Гео Милев. Време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции.

През живота си се занимава активно с публицистика в духа на модернистичните течения в българската следвоенна литература. Следи отблизо социалната действителност, в която живее, и отражението ѝ върху обществото. В произведенията си Гео Милев смело прокламира естетическите си възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 година в Радне махле (днешния град Раднево). Негов баща е учителят и журналист Мильо Касабов. Когато Гео Милев е на 2 години той и семейството му се преместват в Стара Загора. Там баща му отваря книжарница и основава издателство. Същата година Гео Милев се записва в старозагорската гимназия и учи там до 1911 година. През това време той се занимава активно с издаване на ръкописни вестници, съставя сборници, които дори сам илюстрира. Пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения. Превежда от руски език стихотворения на видни автори като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Атанаси Фет и други.

След като завършва старозагорската гимназия през 1911 година, Гео Милев се премества в София, където записва в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ специалността романска филология. Учи я само една година, до 1912 година, след което се премества в Лайпциг, където се установява за две години. Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел – най-видният представител на немския литературен символизъм. По време на престоя си там, през 1913 година, Гео Милев продължава своята публицистична дейност – започва да сътрудничи на вестник „Листопад”. Във вестника се появяват и първите му публикации – „Литературно – художествени писма от Германия“. Превежда френски и немски поети, пише и стихове.

През юли 1914 година Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. След като се връща обратно в Германия обаче, българинът е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван от полицията в Хамбург. Поради липсата на доказателства обвинението е свалено и малко по-късно той е освободен от затвора. Гео Милев отива в Лайпциг, но скоро обстоятелствата го притискат и през 1915 година се връща в България.

Каквито и да са условията на работа обаче, желанието и страстта за публицистика в душата на Гео Милев не стихват и той не спира да пише и твори. На родна земя авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Ридхард Демел, Пол Верлен, Емил Верхран и Фридирих Нищше. Освен, че съдържат преведени от Гео Милев техни стихове, всеки от листовете е посветен на няколко от младите поети – символисти от онова време. Сред тях се открояват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Успоредно с това се грижи и поддържа работата около книжарницата на баща си, който е мобилизиран на фронта на Първата световна война. През зимата на 1915-1916 година Гео Милев и Никола Икономов организират театрална трупа, която изнася няколко представления в местното читалище.

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев – той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам е изпратен като старши подофицер в 34-ти троянски полк, който е на позиция при местността Дойран. С пристигането си там е назначен за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 година неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 година Гео Милев заминава заедно с бъдещата си съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. Лечението му там продължава до март следващата година.

Въпреки влошеното здравословно състояние и няколкото операции, през тази една година Гео Милев не спира да се обогатява културно и духовно, да се занимава с това, което най-много го вдъхновява – изкуството. Запознава се отблизо с немското изкуство, посещава множество библиотеки, музеи, изложби, театри.

Гео Милев има уникалната възможност да се докосне до чуждата култура в нейната естествена страна и остава очарован. По време на престоя си в Берлин и въз основа на видяното, чутото и прочетеното, Гео Милев се запознава с експресионизма в немския културен живот. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, го свързва с немски писатели и художници. Отделно Гео Милев не спира да превежда и печата. В Берлин сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

След като приключва лечението си в немската столица, Гео Милев се връща в София. Веднага се захваща с публицистика и започва да издава списание „Везни“. То излиза три години – от 1919 до 1922 година. През този период изданието се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Това са години на тежки социални, икономически и политически сътресения в България. Събитията естествено са отразени в публицистиката на Гео Милев, който не пропуска да даде своя коментар. В редакционната бележка, с която открива третата му годишнина, Гео Милев излага своите „активистки“ възгледи:

„Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ от 1920 година и „Иконите спят“ от 1922 година. „Жестокият пръстен“ е първата поетична книга на Гео Милев. Съпроводена е от разногласни отзиви, чиито фокус е нейната „нестройност“ – според критиците пътищата ѝ са „непостоянни, мълниеносни“, образите – „недотворени, недовъобразени“, скрепени в „разнебитения стих и истеричните препинателни знаци“. Стихосбирката – „в пълния смисъл на думата нова“, според Людмил Стоянов – като че внася сред българската критика не „нов трепет“, а нова тревога с подозренията около нейните модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите немски автори.

Но именно това е експресионизмът, с който Гео Милев се запознава в Берлин и който донася в България – отличава се със своята разнородност и противоречивост. Изгражда се на философската основа на идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх – Аз-а и на Бергсон за интуицията – защото само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост. Това е стил, в който се въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени. Това е творчество – бунт, стихия. То дори е алогично – провокира, разтърсва. Експресионизмът е третият етап от българския модернизъм, след индивидуализма на кръга „Мисъл“ и символизма. Като стил той им се противопоставя: неговата цел е не да отразява действителността, а да я преобразува.

Социално-културната обстановка в България след Първата световна война предразполага за появата му. Непрекъснатите войни от 1912 година довеждат страната до национална катастрофа – инфлация, безработица, социален хаос, икономическа разруха. Действителността се превръща в свят без човешки ценности и духовни опори. Именно тези условия подтикват Гео Милев да се насочи към този стил в творбите си. Темите за социалната и нравствената промяна са на дневен ред – говори се за създаване на един нов свят и разрушаване на стария. Апокалиптичните картини се внушават чрез фрагментност, недоизказаност, чрез психологически асоциации. Експресионизмът е борба със самия себе си и срещу себе си.

През 1923 година авторът преживява ужаса на Септемврийското въстание. Начело на бунта застава Българската комунистическа партия – крайни социалисти, които на места действат с борчески ръководители и дейци на Българския земеделски народен съюз. В крайна сметка въстанието е удавено в кръв. След потушаването му, част от правителствените войски и чети на ВМРО извършват изстъпления срещу мирното население във въстаналите райони. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценките за жертвите са по-скоро качествени и имат манипулативен характер, но съвременните изследвания оценяват броя им на около 5 000 души.

Две години след спирането на вестник „Везни”, през януари 1924 година започва да излиза списание „Пламък“. В него Гео Милев печата статии, написани в духа на времето, в което живее. Творбите му са под надслов „Грозни прози“, към тях се включва и поемата „Ад“. В това издание излиза и емблематичната му поема – „Септември“, посветена на събитията от 1923 година. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в които е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата „Септември“ Гео Милев утвърждава човешкия порив за свобода и щастие. Още в увода Гео Милев изразява идейно-емоционалната оценка на историческото събитие. Септемврийското въстание не е дело на авантюристи или капризно хрумване на комунистите, а е социално обусловено и исторически закономерно явление.

Поетът, воден от своята представа за истината, е подчертал общо – демократичния характер на въстанието, социалния лик на борците. Те са онези „кални, гладни, измършавели“ от труд народни маси, които повече не могат да търпят бремето на мизерията. В центъра е човекът с неговите воля и достойнство – той е изравнен с Бог, изживял духовен подем и възход. „Септември“ е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по-добър. Измеренията на жертвеноста са величествени – свързани са с непоколебимата вяра за постигането на щастие и свобода.

На 23 януари 1925 година срещу поета започна углавно дело 249 по Закона за защита на държавата заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията, след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиянци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 година, доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Къщата, в която е живял Милев в Стара Загора, днес е превърната в музей. През февруари 2013 година родната къща на поета в Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да се отвори като музей. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

Въпреки краткия си живот – едва 30-годишен, Гео Милев оставя трайна следа в историческата и литературна памет на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева.

Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Несъмнено обаче ролята на Гео Милев в българското културно пространство е очевидна. Той има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия и до колкото му позволяват обстоятелствата я изпълнява с чувство за отговорност в духа на социалистическите му нагласи.