Патетичното заглавие на този материал не е поредното лишено от смисъл житейско напътствие, което срещаме някъде из интернет. Това са думи, принадлежащи на полковник Борис Дрангов. Бележитият български офицер ги пише в своята книга „Помни войната“ през 1916 година. Днес, век по-късно, заветът на полковника изглежда не е забравен или поне ако съдим по историята, която ще Ви разкажем в следващите редове.
Средата на март е. В поредицата от дъждовни и мрачни дни, слънцето все пак намира своето място, а ние сме доволни, тъй като се намираме в любимия ни Пловдив. Тук сме, за да се срещнем с Илияна Аризанова – 17-годишна ученика от Търговската гимназия, за която знаем единствено, че отделя голяма част от времето си за патриотични инициативи. Членува в комитет „Родолюбие“ и всячески се стреми да популяризира историята сред своите връстници.
Илияна не е обикновеното 17-годишно момиче. Не ни разбирайте погрешно, съдейки по очарователната й външност, нищо от това, което е типично за нейните връстници не й е чуждо. С едно голямо изключение. Онази силна, непоколебима, дори както самата тя казва фанатична, страст към историята. Питаме я къде се корени интереса към нея, готови да чуем някой романтичен разказ, напудрен с излишна доза възторженост. Със скромна усмивка обаче Илияна ни отговаря, че не се сеща за нищо конкретно. От 8-9 годишна чете исторически книги, гледа филми, слуша народна музика. На по-съзнателна възраст вече открива, че историята е „нейното нещо“ и се захваща сериозно с нея.
Илияна говори с неприкрит ентусиазъм за всичко, касаещо родното минало, но един особен плам в гласа й може да се долови единствено когато разказва за комитет „Родолюбие“ – патриотична организация, популярна с възстановките на значими исторически събития. Илияна попада в комитета случайно, едва на 14-годишна възраст. Всичко започва на 3-ти март 2012 година, когато седмокласничката успява да организира свои приятели и да отиде на събитие на „Родолюбие“. Останала трогната от видяното, с типичната за нея дързост, бърза да отиде при знаменосеца и му заявява, че иска да стане член на комитета. „Представата ми за историята тогава оживя. Ако досега само съм чела за подвизите на тези мъже, тогава ги видях пред очите си и бях изключително щастлива“, споделя младото момиче.
Оттогава насам нейната мечта се сбъдва всекидневно. Днес тя е незаменима част от повечето възстановки на комитета, а едно от нещата, с които се гордее е, че на изминалия 6-ти септември има честта да се въплъти в ролята на Недялка Шилева – значима деятелка на Съединението, ушила революционното знаме. Излишно е да казваме каква чест е за нея да участва в събития по случай Априлското въстание в Копривщица, както и на връх Шипка, където се пресъздават драматичните събития от Руско-турската война. „Представете си чувството – слънцето блести, виждаш единствено силуети на български опълченци и техните бели калпаци. В този момент някой се провиква „Да живее България“. Цялата настръхвам, дори в момента!“, ентусиазирано разказва Илияна. Оставаме впечатлени от факта, че тя търси носиите за възстановките сама, като в определен момент е имала цели 11, част от които наследствени, други купени, трети подарени.
Искаме да разберем колко точно коства всичко това на Илияна, защото освен че отделя цялото си свободно време на родолюбието, тя е на първо място ученик и то в престижна гимназия. „Няма да излъжа, ако кажа, че в последните години се лишавам от много неща. Но не се оплаквам, не мога да си представя живота си по друг начин в момента“.
Питаме я кои са „тримата големи“ за нея в българската история. Не се поколебава и посочва на първо място Георги Бенковски. Пресъздавайки живота му, гласът й почти трепери от вълнение. Възхищава се на неговата смелост, бърза мисъл и умението му да преценява всяка ситуация. Смята за неоправдан факта, че обикновено хората не оценяват достойнствата на големия български герой и той е потънал в забвение. Готова е на всичко, за да промени това.
Със сигурност няма да се изненадате, че полковник Борис Дрангов пък е човекът, чийто мироглед дава сили на Илияна. „Стреми се към високо“ отдавна не е просто цитат за младото момиче, а неин девиз. Казва, че това, че днес сме свободни хора не бива да е даденост, а нещо от което да се възползваме, защото свободният човек трябва непрестанно се стреми към самоусъвършенстване. Тодор Александров е третата й любима личност, тъй като неговото дело вероятно най-добре символизира всеобщите борби на българите за освобождението на Македония.
Разбираме, че през последните три години, откакто е със своите съученици в гимназия, е успяла да запали мнозина от тях по историята. „В началото ме гледаха малко странно, чудиха се защо се занимавам с всичко това, но днес нещата стоят по друг начин“, с горделива усмивка ни споделя тя. Независимо дали помага на съучениците си за уроците, застава пред дъската в свободен час или пък рисува карти, за пресъздаде бойни действия, Илияна прави това, което училището все по-рядко успява – да запали пламъка на любопитството у подрастващите. На въпроса защо прави всичко това, какъв е смисълът, Илияна се разсмива. Никога не се е замисляла за това, просто действа.
„Родолюбието е основата, върху която всеки цивилизован човек трябва да стъпи, за да бъде съществена част от нашето общество“.
Можем да определим този цитат като централен за мирогледа на Илияна. Тя осмисля живота си чрез родолюбието, всекидневно се стреми да прави нещо в тази посока. Страда за това, че днес българите сме се превърнали в егоисти. „Ако преди век голяма част от обществото е поставяла общото благо над личното, то днес е обратното. Всеки гледа от собствената си камбанария, не мисли за другите. За нас е много трудно да разберем онези хора и затова днес мнозина бягат от историята. Даваме ли си сметка какво означава човек да се лиши в името на родината, а още повече да лиши най-ценното – живота си? Представяме ли си какво е простият Иванчо от село да хване пушката, да не знае как да борави с нея, но да се посвети на една висша идея – защитата на своето Отечество?“, пита реторично тя.
Илияна е твърдо решена да остане в България след като завърши гимназия. Но не просто, заради някаква сляпа любов към родината, напротив – тя е истински реалист за ситуацията у нас. Според нея е необходима промяна, но не очаква нещата да се подредят с магическа пръчка. „За да потръгнат нещата у нас, трябва много работа и най-важното – обединение“. Не вярвахме, че ще чуем тази почти овехтяла дума от устата на 17-годишно момиче, но тя продължава – „Искам да видя частица от морала на нашите предци и сред съвременниците ни. Искам да видя как някой е готов да отдели от залъка си за непознат, искам да видя бедния застанал до богатия, учения до неукия.
Представихме Ви света на Илияна. Такъв, какъвто го видяхме ние. Най-голямото предизвикателство за нас се оказа да предадем това, което почувствахме от срещата си с нея. Защото то не се описва думи. Видяхме в очите на едно 17-годишно момиче онази воля и решителност, присъща на личности, за които често Ви разказваме. Личностите, които задават хода на събитията и остават в историята.
„Щастието благоволи към смелия“ – полковник Борис Дрангов
