Представяме ви едно стихотворение от социалния период на Пейо Яворов – „Заточеници”. Поводът за неговото създаване е изпращането на 40 борци за свободата на Македония на заточение в Мала Азия на 6 юли 1901 година. Първоначалното заглавие „Към Подрумкале” насочва към конкретния повод, но по-късно Яворов го преименува на „Заточеници” (посветено е на Тодор Александров) и по този начин достига до обобщаващ смисъл, насочвайки към съдбата на хилядите българи, заточени извън родината. Основен мотив в елегията е откъсването от родината и невъзможността за повторното завръщане, това сбогуване обрича героите на страдание. Могат да бъдат разгледани две противоположни линии. Едната е психологическата – мислите на борците са насочени към родината, а другата физическата – корабът безвъзвратно пътува към мястото на заточението.
Заточеници
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни…
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша – необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един.
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой – съдба завидна! –
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни… Простира
нощта крилото си – и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор – за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай…
Горчива скръб сърца ни трови. –
Прощавай, роден край!
