Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на идните поколения.
Слънчев августовски ден през 1916 година. Лагерът на четвърти ескадрон на Шести конен полк. Ефрейтор Запрян Ангов от село Драгойново, Борисовградска околия. Конят му Стрела е нахранен, напоен и почистен. Време е за почивка. Ефрейторът отваря писмото от семейството си и почва да чете. Буквите на писмото са ситни, неумело написани. Но въпреки това четящият го мъж се усмихва.
–Ефрейтор Запрян Ангов! – чува се познат глас. Това е гласът на командира – поручик Кръстев.
– Аз, господин поручик!
– Какво четеш?
– Писмо от малкия, господин поручик!
– Как така от малкия?
– Лани тръгна на училище и сега ми е написал писмо! – очите на Запрян се навлажняват.
– Да ти е жив и здрав! Колко деца имаш?
– Маринчо е на шест, Райна е на четири. Малкият се е родил седмица, след като тръгнах на война. Него още не съм го виждал.
– Аз май ще го видя преди тебе, Запряне! Утре излизам в отпуска и ще мина през твоето село, по път ми е.
– Благодаря, господин поручик! Разрешете да кръстя малкия на Ваше име!
– Разбира се, ще ми бъде приятно!
– Носете много поздрави на домашните! Кажете на моята невеста, че ние тук добре си вършим работата!
Поручик Кръстев се връща след две седмици и отива при ефрейтор Запрян Ангов.
– Много поздрави от невестата и от децата! Видях ги, поговорихме и аз ги фотографирах с моя апарат. Вземи тази снимка за спомен!
– Много благодаря, господин поручик!
Ефрейторът се обръща настрани, едва скрива напиращите сълзи. От снимката греят ликовете на съпругата и децата, за първи път Запрян вижда и малкото си дете, макар и на снимка. Тя остава в левия джоб на куртката, точно над сърцето му.
Не след дълго започва и войната с Румъния. В първите дни ефрейтор Запрян Ангов участва в атаката при Карапелит и се проявява като храбър войник. Съдбата обаче му е отпуснала още едва няколко дни живот.
Вечерта на 4 септември 1916 година ефрейторът се записва доброволец в разузнавателен разезд под командването на поручик Кръстев. В ранните часове на 5 септември разездът се подава напред и язди до окрайнината на село Чамурли (днес с. Смолница, б.а.), Добричко.
На развиделяване пред тях изниква фигурата на самотен конник. Униформата не може да се различи, но носи пика. Казак! Следва кратко изсвирване с уста и цял взвод казаци се появяват във фланг на българския разезд и го подгонват. Българите обръщат конете и тръгват да бягат. Казашките коне са силни и бързи и дистанцията бързо се скъсява. Поручик Кръстев решава да разпръсне хората си- единственото спасение в такава ситуация.
Разездът бързо се пръска, поручикът подкарва коня си в кариер, но конят му скоро е ранен и забавя ход. Офицерът слиза от коня си, изважда револвера и сабята и застава с лице към приближаващите казаци. Започва да стреля и поваля неколкцина с изстрелите си.
В този момент се чува едно отривисто:
– Дръжте се господин поручик! Идваме за Вас! – това е Запрян Ангов, който е повел другарите си, за да спаси своя командир.
Ефрейторът е видял какво става и без да се колебае се връща, отивайки на явна смърт. На своя кон Стрела, дребно и жилаво конче в сравнение с огромните казашки коне, с извадена сабя Запрян Ангов язди в галоп към редиците на казаците.
– Няма да ви дам поручика! – извиква той и се врязва в руските кавалеристи.
Започва люта сеч, Запрян замахва с окървавената си сабя и удря когото свари. Смутените казаци не достигат поручик Кръстев, той е спасен от другите конници от разезда. Всички руснаци се скупчват около Запрян Ангов, който не след дълго е промушен с няколко пики. Главата му клюмва.
По-късно през деня ескадронът достига до мястото на битката. Телата на трима повалени от българския герой казаци, няколко техни коне също са мъртви. Конят Стрела е бездиханен. С надупчено от пики тяло лежи ефрейтор Запрян Ангов, от село Драгойново, околия Борисовградска. В дясната си ръка героят държи окървавена, пречупена сабя. От джоба на окървавената му куртка му се подава снимката на неговото семейство- съпругата, Маринчо, Райна и малкото момче, което той така и не успява да види.
От стоманеносивото небе закапва ситен дъжд.
