Когато стане въпрос за Априлското въстаниe българската историография не пропуска да спомене имената на редица чужденци, застъпили се зад каузата на българите и изразили възмущението си от начина, по който Османската империя потушава бунта за свобода. Хора като Оскар Уайлд, Виктор Юго, Уилям Гладстон, Макгахан, Джузепе Гарибалди и редица други, които използвайки огромното си влияние се опитват да вдигнат завесата и изкарат наяве фактите, способни да ужасят цяла Европа. На тях българският народ дължи много, тъй като всичките им писания спомагат светът да разбере, че на Балканския полуостров има един народ готов на всичко, за да постигне свободата си.
В следващите редове ще ви представим начина, по който реагира един от големите политици на Великобритания – Уилям Гладстон (четири пъти министър-председател на Великобритания). През 1876-77 година именно той е фигурата от най-голям мащаб в Англия и Европа, която привлича вниманието към България. В резултат на общественото възмущение от жестокостите при потушаване на Априлското въстание в Англия се оформя движение за защита на българите, т.нар. „българска агитация“. Гладстон, който през този период се намира в опозиция, става негов политически водач и защитава българската кауза пред парламента и общественото мнение – в парламентарни дебати, множество речи и памфлети като „Българските ужаси и Източният въпрос“ (1876), в който осъжда зверствата на Османската империя срещу българите. В него Гладстон напада правителството на Дизраели, което е на власт в момента, заради безразличието му към насилието и потисничеството над българите в Османската империя. Именно превод на „Българските ужаси и Източния въпрос“ ще ви представим, за да добиете най-добра представа за начина, по който големият политик се опитва да въздейства на управляващата тогава партия. Въпреки че мнозина обвиняват Гладстон, че използва българския въпрос за своя политическа изгода, няма как да оспорим факта, че именно неговата защита на българите и разгласяване на зверствата спомагат за това светът да заговори за този проблем. Освен всичко друго, след освобождението той продължава да показва симпатията си към България, защитавайки българите в Македония и Търновската конституция – нещо, което като цяло е странно за английски политик. Ще прекъснем някъде тук и без това проточилия се увод, за да ви оставим да се потопите в атмосферата от есента на 1876 година, когато един от основните европейски въпроси е бил източният и по-скоро българският.
„Първото тревожно съобщение относно насилията в България, смятам, беше това, което прозвуча в „Дейли нюз“ на 23 юни (1876 година)…Ако не беше смелостта, решителността и способността на този единствен орган, много е вероятно даже до този момент да бяхме останали в тъмнина…
На 27 юни херцог Арджил в Камарата на лордовете и г-н Фостър в Камарата на общините направиха настойчиви запитвания относно съдържанието на съобщението на кореспондента на „Дейли нюз“…
Тогава, в отговор на г-н Фостър, г-н Дизраели заяви: „Не разполагам с информация, за която уважаемият г-н Фостър споменава“. Изглежда, тези безредици са били причинени от „непознати лица, които са горили селата без оглед на религия и раса“. Между „башибозука и черкезите“, от една страна, и „нашествениците“, от друга, „се води война“ и то, за съжаление, „с голяма жестокост“. Оттогава насам са взети мерки, за да спрат тези „башибозуци и черкези“. Просто ще повторя – приключи той – че съобщенията, които няколко пъти сме получавали, не отговарят на оповестеното във вестника.“…
Но и други места от отговора на Първия министър на Нейно величество изискват внимание. Той се надява просто „поради естеството на човешката природа“, че сведенията едва ли са достоверни. Без съмнение в България е имало насилия, в случая даже не и между редовни войски, но нещо от рода на надигане на „въоръжено население“. Съмнявам се, че са прилагани мъчения от страна на един народ, който смятам, рядко прибягва до мъчения, но обикновено приключва отношенията си с обвиняемите по много по-експедитивен начин.“ Положения са и ще бъдат положения всички усилия, „за да се умекотят и успокоят ужасните сцени, които неизбежно стават сега.“ Той считаше, че зверствата са неизбежни, „когато се води война в дадени страни и между дадени племена“…
Отново на 17 юли г-н Фостър поднови запитването…Вече не можеше да се прави шега с нещата. Министър-председателят направи дълго изказване, което зае две колони в „Таймс“. Главната част от него бе взета от официални доклади, които сега се намират пред света и ни най-малко не поддържаха доктрината за ранно разпределение на отговорността за неизбежните жестокости, нито пък за освобождаване на турското правителство от вина. Но министърът добави нещо и от себе си. Какво чудно има в това, що се отнася до черкезите, че „когато селата им са изгорени, стопанствата им са разграбени, те със собствените си ръце ще се опитат да се защитят?“…
„Без съмнение действията на двете страни, както неизбежно става в подобни случаи, бяха еднакво ужасни и зверски“.
Забележете: въпреки че липсваха подробности в информацията, едно нещо беше вън от всякакво съмнение – равният дял вина и безчестие…
Г-н Скайлер докладва на 22 август пред американското правителство, че насилията на турците са напълно установени. Той продължава в същия дух, както следва: „Направи се обаче опит – и то не само от страна на турците – за тяхна защита и оневиняване, на почвата на предишни зверства, които, намекна се, са направени от българите. Много внимателно проучих тази точка и не можах да открия българите да са извършили насилия или зверства, или каквито и да са действия, които могат да бъдат наречени така. Напразно се опитвах да получа от турските длъжностни лица списък на такива насилия. Няма хладнокръвни убийства на турски жени и деца. Няма изнасилвания на мюсюлманки. Няма изтезания върху мюсюлмани. Няма нито едно турско село нападнато или изгорено .Няма нито една ограбена мюсюлманска къща. Няма нито една джамия осквернена или разрушена…“
Изказвам благодарност на г-н Скайлер и на правителството, което го е изпратило на мястото. Вече казах, много е късно да опитаме на убедим Европа с някой наш доклад…
Въстанието в България избухна на 20 април. Ужасите от репресиите достигнаха връхната си точка в началото на май…
Сериозно сме предупредени, че положението на християните в Турция в този момент е изключително критично…
Стигнахме до момента да обсъдим нещата, които целим с управлението си…
1. Да се постави край на анархичното управление (да ме простят за израза), на грабежите, на убийствата, които, както със сигурност научаваме, все още опустошават България.
2. Да се вземат ефективни мерки срещу евентуалното повторение на насилията, извършени наскоро от отоманската власт, като за в бъдеще се изключват от административните мерки не само в Босна и Херцеговина, но също и преди всичко в България, върху която в най-добрия случай все пак ще останат за години и поколения следите от мръсната кървава ръка на тиранията.
3. С тези мерки да изкупим честта и името на Британия, което при жалките събития от тази година се компрометира така тежко, както не зная никога през никой досегашен период.
Изброих три големи цели, които смятам в този критичен момент, че трябва да се врежат дълбоко в сърцето на Британия и за които трябва да издигнем глас. Може сериозно или с насмешка да ме попита дали няма да прибавя и четвърта, по-точно „поддържане на териториалната цялост на Турция“…
Няма основания да се предполага, че в настоящия момент, която и да е от европейските сили се ръководи от егоистични или агресивни съображения в политиката си към Изтока…Особеното устройство на Австрия по отношение на териториите й, както и на народностите, които ги населяват, се изразява и поне понастоящем ще се изрази неутрално на това изкушение…Цялото благоразумие налага на Русия в нашата епоха така наречената игра на изчакване. Политиката й да запази или възстанови сега за себе си спокойствието и изчака възможностите на бъдещето…
Но за да завърша, се връщам към това, което е алфата и омегата на този важен и печален случай. Като стар слуга на короната и държавата, апелирам към сънародниците си, от които може да зависи много повече, отколкото от кой и да е друг народ в Европа, да поискат и настояват пред правителството ни, което е действало само в една посока, да задейства и в друга и да използва цялата си сила, за да се нареди наред с другите европейски държави и да спомогне за отнемането на изпълнителната власт от ръцете на турците в България. Нека турците премахнат злоупотребите си по единствения възможен начин: като се махнат. Заптиетата, мюдюрите, юзбашите, бимбашиите, каймаканите и пашите им, всички заедно, надявам се, с всичко, което имат, ще се махнат от местата, които са опустошили и осквернили. Това цялостно отърваване, това благословено отърваване е единственото възмездие, което можем да дадем на огромните купища мъртви, на изнасилените майки, девойки и деца, към оскърбената и посрамена цивилизация, към законите на Бога, ако щете, и на Аллах, към моралното чувство на човечество изобщо. Няма престъпник в тъмница в Европа, няма канибал в Южните острови, възмущението на когото да не кипне и прелее при разказа за това, което е извършено, което е проучено твърде късно, но още остава неотмъстено, което е надминало всички жестоки и отвратителни страсти и което може отново да избухне в нова жетва от убийства в прогизналата и воняща на кръв земя и във въздуха, напоен с престъпления и позор…
Като приключих с аргументите върху случая, искам да изпълня още едно задължение, като напомня на сънародниците си, че се налагат спешни мерки за облекчаване на нуждите, болестите и различните страдания в България…Смятам да настоя при особените обстоятелства на случая за призив към правителството на Нейното величество да поеме работата в свои ръце…Да се намерят хора измежду военните, възможно и измежду морските сили, които да организират и надзирават разпределението на помощите…“
5 септември, 1876 година
