Бойният път на Воденската чета е един от по-неизвестните епизоди на Илинденско-Преображенското въстание. Въпреки това, той е не по-малко драматичен и изпълнен с примери за саможертва и себеотрицание в името на висшата цел – освобождението на Македония.
Ръководители на четата са кап. Георги Тренев, офицер от българската армия, и Кирил Пърличев, син на възрожденеца Григор Пърличев.
Четата навлиза в Македония на 28 август 1903 година. Заедно с нея се отправят и четите на Христо Чернопеев, Делчо Коцев, Петър Самарджиев, Никола Жеков и Панайот Бойчев. Обединените чети наброяват около 250 души. Съставът на Воденската е от 40 души.
Първото сражение на обединените чети е на 3 септември в близост до село Витоша, Кочанско, където се завързва престрелка с турски аскер. Скоро въстаническите части се изтеглят към близката гора. Междувременно аскерът, който вече е разположен около окупираната преди това от Воденската чета плевня, ненадейно се натъква на скритите в сламата на едно гумно бомби.
Експлозиите започват една след друга и привличат допълнителни турски части. Вечерта четите продължават своето изтегляне и на 5 септември се окопават около Ново село, Кочанско. Боят срещу новопристигналия аскер започва на обяд. Воденската чета е разположена на малко възвишение. Детайлно описание за нейната схватка с аскера дава отново капитан Георги Тренев:
„Четите се развиха в боен ред; боят се почна в 11ч. преди пладне и се започна заобикалянето на позицията, която заемаше Чернопеев, но когато почнаха да я заобикалят от към север, без да подозират, че съседната височина е заета от нас и когато се наближиха на действителен пушечен огън 700 крачки, заповядах да открият момчетата огън, от който попадаха няколко души убити, а (другите) побегнаха настрана, след което мястото между двете позиции остана свободно.
Към 12 ½ часа се забеляза настъпление от към селото Цера, на около 2 баталиона, от разстояние на 2 км се пръснаха във вериги с подръжките си и се насочиха право към Воденската чета. Боят при Чернопеев се води усилено. Като постепенно заобикалят позицията от всички страни, освен западната. Към един часа откриха огън по нашите окопи, ние мълчим; наближиха 600 крачки и почна залпов огън (тогава) отговорихме с чест огън, от който момент се почна такава трескотня и свирене на куршумите, щото едвам можеха момчета(та) да ми чуват (заповедите).
Всички, които се бяха приближили на 200 м. до окопите, побегнаха назад. До този момент изглеждаше, че не са повече от един баталион, който атакуваше. Но като побягнаха, всички се изправиха (и тогава) оцених ги най-малко на един полк. Като залегнали и се криели в гънките на местността, не (са) се виждали. В такъв един случай, в който момчетата трябваше често да стрелят и въпреки командата ми: „Стреляй бързо!“, те се изправиха прави в окопите и почнаха да викат високо: „Ура! Ура!… Да живее Македония!“ Турците отстъпиха на около 700 метра. Там се окопаха и до стъмване стреляха.
Часът е 3 след пладне. Момчетата ми съобщават, че един баталион аскер се спуща от Султан тепе и от север ни загради. Но (баталионът) пристигна, когато се беше почти стъмнило. (Войниците) откриха залпов огън, на който отговорих с такъв. Последната ми команда беше, която произнесох със силен глас, за да се чуе на далеч: „Прекрати! Приготви бомбите!“ Произнесена бе тя високо, за да чуят турците. След това всичко млъкна и настъпи гробна тишина. Имах 3-ма убити. Войските от към запад през целия ден не взеха участие, а остана(ха) в наблюдателно положение. Часът е 9 вечерта, почна да вали тих дъжд. Три месеца през лятото не беше валяло. Нощта е тъмна. Момчетата заспаха в окопите. Мислех какво да правя, заградени бяхме почти от всички страни. Куриер нямаше, който да познава местността и мъчно проходимите пътеки. В това същото време дойде един човек, около на 45 години, изпратен от Чернопеев, който е бил постоянен куриер при него в Кочанския район и ми каза: „Четите на Чернопеев са двигнали от позицията и чакат Воденската да отиде при тях“.
Събудих момчетата и отидохме при другите. Те бяха на седловината между двете позиции. Много от четниците бяха заспали. Щом отидох при тях Чернопеев ме посрещна, ръкува се и ми каза: „Няколко години съм ходил из Македония, много сражения съм водил, (но урок) какъвто им дадохме днес, не ми се е случвало. Да живее свободна Македония! Браво на Воденската чета“.
Вечерта четите се отправят към връх Китка, където възнамеряват да заемат позиции за сражение. Тук Тренев посочва, че в тъмнината един поп на име Стойо се откъсва от останалите без да знае накъде да върви. Заедно с него се откъсват и други, което според българския офицер е и причина за многото дадени жертви впоследствие. Към групата на войводата се озовават и бойци от другите чета, но за жалост се натъкват на турски бивак и в стълкновението няколко души падат убити. Все пак основната част успява да се изтегли и съедини с Чернопеев.
Обединените чети водят сражения още на 6 и 7 септември. Според капитан Тренев в тях има: „Загуби от едната и от другата страна. Четници убити 75 човека. В сраженията на 5,6, 7 септември. Турски войници, по събраните данни по-после – 380 човека!“
Така приключва бойният път на Воденската чета. Заключението, което капитанът прави в своя дневник е, че четите, навлезнали в Македония от България не успяват да изпълнят предназначението си. Като основни причини за това той сочи голямото струпване на турска войска и взетите от нея мерки срещу четите. Независимо от това Воденската чета успява да впечатли с изявите си и заема заслужено място в Пантеона на онези, рисквали и отдали живота си за свободата на Македония.
