Владимир Вазов – героят от Дойран

По време на Възраждането, а и след това, град Сопот е родно място на десетки български големци, които оставят своя отпечатък в историята ни. Сред тях безспорно са семейство Вазови. Днес ще споделим с Вас житейската история на един от членовете на това семейство, който поема по пътя на оръжието и отдава голямата част от живота си на военното дело. Името му е Владимир Вазов, а подвизите които извършва са достойни за преклонение.

Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот. Той е осмото дете в семейството на Минчо и Съба Вазови. Владимир е едва деветгодишен, когато един ден през юли 1877 г. казаците на ген. Гурко влизат в родния му град. Налага се обаче отрядът на генерала временно да се оттегли. Тогава турски редовни и нередовни войски се възползват от това и нахлуват в изпразненото от русите селище. Освен Сопот са изгорени и други селища. Сред хилядите хора, търсещи спасение на север от Балкана попада и семейство Вазови. Поради тежкото здравословно състояние на бащата, което затруднява бързото придвижване на семейството, Вазови са застигнати от турски башибозуци. Турците се нахвърлят върху Минчо и го убиват пред очите на близките му.

Семейството на Владимир отива в Пловдив, за да търси спокойствие, но бива заточенo в Араповския манастир. Кирил Вазов случайно разбира къде се намират роднините му и отива да ги прибере. Връщат се  в опожарения Сопот, където вдигат нова семейна къща. По-късно Владимир и Съба Вазови заминават в Стара Загора при Кирил. Там Владимир Вазов завършва трети клас. А в Пловдив, където е установен брат му Иван Вазов, Владимир завършва пети и шести клас.

През есента на 1885 г. е обявена мобилизация за войната със Сърбия. Едва 17-годишен Владимир Вазов се явява пред наборната комисия с желание да бъде записан като войник. Отказват му, тъй като четирима негови братя вече са записани, а също и защото смятат, че все още е малък. Ентусиазмът му обаче е голям. Владимир взема коня на брат си Георги – поручик в инженерните войски, и тръгва към Сръбската граница. Настига българската армия при Драгоман. След спечелването на битката при Сливница, всички, включително и Владимир Вазов, са във възторг. От този момент той решава да посвети живота си на военната служба.

Същата година е обявен прием за постъпване във Военното училище. На 14 януари 1886 г. в първия специален клас е зачислен и юнкерът Владимир Вазов. На 20 април 1887 г. той е произведен в чин подпоручик и неговите усилия са достойно възнаградени. Владимир Вазов е 4-ти поред измежду всички 156 мъже от випуска. Отличният успех му дава право да избира вида на оръжието и гарнизона. Насочва се към служба в артилерията и гарнизон в Шумен.

Владимир Вазов не престава да се обучава и да трупа знания, за да се развие като военен. През 1893 г., за да бъдат приети поръчаните от Германия нови оръжия, се формира група и в тази група е зачислен и той. Към края на 1894 г., вече капитан, произведен в този чин същото лято, е приведен в Четвърто артилерийско отделение в София. На 1 януари 1903 г. примерният офицер Владимир Вазов е отличен с чин майор. Тогава е командирован да следва в Руската артилерийска школа в Царско село. Същата година майор Вазов завършва успешно курса на школата. На всички курсисти се полага едномесечен отпуск и безплатна карта за руската железница. Пламналата от Илинденското въстание Македония обаче подтиква Владимир Вазов да прекрати отпуска си по своя воля и да се прибере в България. С явяването си в Четвърти артилерийски полк, където се числи, Вазов получава назначение за командир на вече мобилизираното артилерийско отделение. Така потегля към Кюстендил в очакване на заповед за преминаване на границата, но политическата обстановка не позволява да стигне до там. Македонският въпрос не е решен, а е отложен за по-благоприятно време.

Майор Владимир Вазов се ползва с името на добър строеви офицер и добър артилерист. Изпратен е да премине кратък курс по стрелба на полигона при град Поатие, Франция. В началото на 1904 г., преди да замине по служба в Германия и Франция, той обявява своя годеж с Мария Горанова. След завръщането си встъпва в брак с нея. В края на 1905 г. е повишен в длъжност командир на артилерийско отделение. Скоро след това е повишен и в чин подполковник.

През пролетта на 1912 г. се забелязва оживление във военните среди, а Владимир Вазов е повикан и произведен в чин полковник. През септември същата година е обявена мобилизация. Полковник Вазов поема командването на Четвърти артилерийски полк. Заедно с Първа софийска дивизия достига турската граница и се насочва към линията, очертана от две крепости – Одрин и Лозенград. Софийската дивизия разбива центъра на турската армия и я принуждава да отстъпи по целия фронт. След първото поражение на турската армия, тя успява да се организира за второ решително сражение на линията Люлебургас – Бунар Хисар. На 16-ти октомври полковник Вазов е вече началник на цялата артилерия в дивизията. Между Първа и Шеста дивизия се получава незащитен участък. Благодарение на бързата реакция и саможертвата на Вазов, възникналото недоразумение е отстранено. 

През 1915 г. полковник Вазов постъпва на служба в артилерийския инспекторат при Министерството на войната, а при обявяването на Световната война получава назначение командир на Пета артилерийска бригада. Пета дунавска дивизия, в състава на която влиза и Пета артилерийска бригада получава заповед да замине за Македонския фронт. Военните са насочени на юг през Куманово, Велес, Скопие и Прилеп. Когато влизат в Прилеп, местните радостно ги посрещат с поздрава „Христос воскресе“, въпреки че е ноември месец. На 21-ви стигат до линията на Кавадарци, където съглашенските войски се опитват да дадат отпор. Срещу френската артилерия застава нейният някогашен ученик – майор Вазов. Това, което прави впечатление на Владимир Вазов е, че французите използват т. нар. куршуми „дум-дум“, които причиняват неизлечими рани. Именно в тази битка майор Вазов е ранен в дясното рамо. Изпращат го в София за лечение.

На 20 февруари 1916 г. Владимир Вазов се връща на фронта, макар и с незаздравяла рана. В края на март е назначен за командир на Първа пехотна бригада от същата Пета дивизия. Започва строеви занятия, учебна стрелба, видове ситуации за нападение и отбрана. Засилва укрепителните дейности. През лятото Вазов се разболява от малария и инфлуенца. Предлагат му заслужен отпуск по болест, но той отказва предвид важния момент в бойните действия.

На 1 декември 1916 г. получава заповед да замине заедно с щаба си и с Пети пехотен полк за завоя на р. Черна. Заповедта е да заеме и командва участъка от село Градешница до висотата Търнава. В негово подчинение влизат Четиридесет и девети и Пети пехотен полк, които трябва да сменят един германски и един български полк. Атаката по нашата позиция продължава четири дни, но е отбита и сломена. След отлично свършената работа следва повишение за полковник Вазов – поверяват му командването на Девета плевенска дивизия.

На 2 март 1917 г. Вазов е вече в щаба на плевенската дивизия и се залавя да проучи в детайли цялата му поверена позиция. Проучването му продължава един месец. Започва укрепване на позицията като дължината на окопите в цялата система е над 100 км. и самите окопи са оградени с телени мрежи. Изгражда се система от тунели и скривалища под земята, засилени с железобетон, за да се даде сигурно убежище под разрушителния неприятелски огън.

На 21-ви април започва силна артилерийска стрелба. Всички разбират, че предстои голяма битка. За четири дни към нашата позиция се изстрелват повече от 20 хиляди снаряда. Противникът използва вечерта, за да премине в атака. Дванадесет английски дружини се нахвърлят върху Тридесет и четвърти троянски полк и Тридесет и трети свищовски полк. Полковник Вазов решава да контраатакува, тъй като предните позиции биват завзети. Смелото решение и смелите действия дават отлични резултати. Още същата нощ противникът, след като оставя хиляди убити само в нашата позиция, най-после е прогонен. За да се поправят разрушенията от сраженията, се работи денонощно. На 8-ми май вечерта противникът прави нова атака, но отново е отбит. След голямата победа, плевенската дивизия има нов генерал. Заслужената награда на достойния началник не закъснява. Същия ден генерал-лейтенант Фон Еш пристига в щаба на дивизията и лично предава на новия генерал немски Железен кръст I-ви клас.

На 14 септември 1918 г. започва нова атака на противника. Според плана на Франше д‘Епре, неговата армия трябва да направи два пробива – при Добро поле и Дойран. За постигане на тази цел, той групира пет дивизии французи и сърби срещу Добро поле и други пет на англичани, гърци и един полк французи при Дойран. Генерал Милн от своя страна решава да поведе атаката си в две посоки – с главните си сили да атакува Дойранската позиция на вр. Дъб и вр. Кала тепе, а в същото време с една дивизия да се промъкне между Дойранското езеро и Беласица и да се яви в тила на главната позиция.

На 16-ти септември започва същинската битка. През целия ден противникът стоварва 70 хиляди снаряда като се надява да изравни със земята всички укрепления и да постигне максимален брой жертви. В действителност нито едно скривалище не е разрушено, а нашите жертви са девет души. На следващия ден – 17-ти септември, врагът поставя целия си разрушителен апарат в действие. Окопите са разрушени, телените мрежи не съществуват, телефонните кабели са изпокъсани. След кратко затишие врагът пуска снаряди пълни с газ. На 18-ти новото начало на атаката е дадено с червени ракети. С далекобойни оръдия противникът насочва усилия към с. Фурка, където се намира щабът на дивизията. За момент първите позиции са завзети, но след няколко часа, след като генерал Вазов изпраща дивизионния резерв от с. Фурка, дивизията отново си връща позициите. Врагът е неприятно изненадан, че вместо агонизиращи трупове срещу тях се изправят бодри и запазени защитници. В това време ген. Милн подготвя втората си атака. Събира всичкия си резерв, включително и дивизията, която трябва да мине покрай Беласица. На 19-ти отново следва атака, но петте дивизии на противниците са значително намалели. На бойното поле има над 10 хиляди убити и следва заповед за отстъпление. Врагът претърпява пълен погром, а нашата дивизия печели благодарение на своя далновиден и смел водач. Въпреки блестящата победа, Девета дивизия е принудена да отстъпи заради пробива при Добро поле. След силните действия при Дойран, ген. Вазов е награден с най-голямото отличие – орден „За храброст“ II-ра степен.

След демобилизацията през 1918 г. плевенската дивизия остава под негово командване. По-късно получава назначение – началник на Втората военна инспекционна област и стига до поста инспектор на артилерията. В началото на 1920 г. е повишен в чин генерал – лейтенант и ненавършил още 52 години е освободен от запаса на войската. Назначен е за председател на Съюза на запасните офицери и на този пост остава цели 10 години.

През 1926 г. Владимир Вазов е избран за столичен кмет. В общинското управление цари пълен хаос. Трима кметове са убити преди него. Този „мирен фронт“ е не по-лек от бойния. Шест години Вазов се ползва с уважението и доверието на гражданите на столицата. В тези шест години той прави много за преобразяването на града, който постепенно приема вид на европейска столица. Строят се големи обекти, изцяло посветени на живота и здравето на столичани. Именно по времето на Вазов се слага началото на строежите на Рилския водопровод и на Софийската кланица.

Надхвърлил своите 60 години, Владимир Вазов напуска столичното кметство и се оттегля от активна обществена дейност. Един ден през 1936 г. получава покана да присъства на конгрес на Британския легион и да представлява българските запасни офицери. В началото той отказва, но по-късно приема. При цялото уважение, демонстрирано към него по време на конгреса, той запазва своята вродена скромност.

Генерал-лейтенант Владимир Вазов прекарва последните години от живота си в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г. Преживял всички най-динамични периоди от родната история, посветил живота си на Отечеството, той завинаги ще остане в сърцата ни като един незабравим герой, като един всеотдаен пълководец и най-вече като победителят от Дойран.