Що се отнася до класиците на българската литература, обикновено си представяме достолепни господа и дами, които са духовно извисени над делничното и битовото. Рядко ни минава мисълта, че и на тях нищо човешко не им е чуждо. Включително и низките страсти. Историята на литературния конфликт между Народния поет Иван Вазов и кръга „Мисъл“ показва, че дори на полето на изкуството се разгарят битки, които със своята продължителност и ожесточеност не отстъпват на реалните военни действия.

Началото на тази история е поставено през 1892 година, когато започва издаването на списание „Мисъл“. Негов главен редактор е д-р Кръстьо Кръстев, а сред сътрудниците му през годините личат имената на Петко Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов, които ще формират едноименния литературен кръг. Изданието се анонсира като „Списание за наука, литература и критика“ и чрез него в България навлизат индивидуализма и естетизма.

Още в своя първи брой в рубриката „Из съвременната българска повест“ д-р Кръстев пише статия, посветена на най-голямото литературно име в страната – Иван Вазов. В нея между всичко останало се казва, че „Вазов е единствения поет, който влияе, който привлича масата от публиката, не с качеството на произведенията си, а само със силата и звука на името си.“ По този начин списание „Мисъл“ показва, че няма да се съобразява с авторитети, което няма как да бъде оставено без последствия.

На самия Вазов подобни поколенчески противопоставяния не са чужди, тъй като той не е в добри отношения с едно от знаковите имена от възрожденския период – Петко Славейков. По ирония на съдбата враждата се пренася и върху един от Славейковите синове – Пенчо, който се завръща в България през 1898 година. Дотогава той е следвал философия в Лайпциг, а веднага след идването на родна земя подава молба до Министерство на народното просвещение за започване на работа в Народната библиотека. Желанието му бива осъществено едва през февруари 1899 година, след като преди това то е оставено без последствия от министър… Иван Вазов.

Иван Вазов.

Напуснал политическото поприще, в което не се чувства в свои води, Патриарха на българската литература решава да отвърне на удара. В рубриката „Литературна беседа“ на вестник „Мир“ той се изказва сурово за качествата на д-р Кръстьо Кръстев:

„Един горещ славогонец…в нашата литература пак е д-р Кръстев. Бедният тоя д-р Кръстев. Няма по нещастен человек от него и по-достоен за нашето християнско състрадание. Цели години той и напрежение, цели тонове дълбоки философии и надоблачни летения… и пак си остава д-р Кръстев. Даже няма кой да го изпсува!…“

Книгата преплита по неповторим начин реалните личности и събития с художествените сюжети. Героизмът и страданията на българския войник са представени в контраст с интригите и разкоша, завладели софийския царски дворец. Романът ни сблъсква и с неизбежните житейски противопоставяния – любов и омраза, вярност и предателство, смелост и малодушие, пречупени през личната съдба на главните действащи лица.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Думите му обяснимо не се харесват на кръга „Мисъл“, който още не може да се примири с факта, че по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895 година Вазов е обявен за Народен поет. Поради това Пенчо Славейков използва статията си за най-изтъкнатия сръбски автор – Змай Йованович, за да го развенчае редом с българския му еквивалент:

„Общества млади, прозяващи се още в културна просъница, като сръбското и нашето, имат мерак да се покажат пред истинските културни общества, че и те са нещо, та при сгоден и несгоден случай търсят все голям полог да снесат своето малко яйце.“

Последвалият отговор от страна на Вазов би се видял изключително неморален на съвременния читател. Народният поет пише стихотворението „Болната змия“, посветено на П.С., в което се присмива и на физическия недъг на Славейков:

С нозе от ход и лутане подсечени

по урва качвах се една.

Внезапно в камъняка там напечени

змия отровна ме клъцна.

Но зъбите изляха на обувката

ядът си лют, неизлечим.

На халос й отиде ней цалувката,

останах читав, невредим.

Пребих, стъпках змията отвратителна

и пътя си поех без шум…

Аз знам влечуга друга, зла, язвителна,

срещал съм я на моя друм.

Тя неведнаж хапала е краката ми

и с колко ярост, злъчка, бес!

Но тя е болна — жали я ногата ми,

и аз я не стъпках до днес.

Изпитвам християнско състрадание

към таз озлобената гад,

и мисля, колко мъка, бол, страдание

ней струва всяк изригван яд.

(Певец безвреден, тих, и брат на слабите,

не съм помислил нивга аз,

че бих дигнал у змиите, у жабите

такъва идрофобски бяс).

О, господи, във таз душа изгризана

от злоба — твоя мир всели

калаврата ми цяла е пронизана

от толкова зъбчета зли!

 

По това време Вазов печели още един психологически двубой с кръга „Мисъл“, взимайки под крилото си един от най-близките им сътрудници Кирил Христов. Промяната се усеща през 1903 година, когато излиза стихосбирката „Избрани произведения“, автор на чийто предговор е именно Народният поет. По същото време са издадени и „Стихотворения“ от Пейо Яворов, чиято встъпителна част е използвана от Пенчо Славейков за разкриване платформата на кръга „Мисъл“:

„Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца в ума… на горделивия в своето душевно убожество флистер?“

Списание „Мисъл“.

Конфликтът навлиза в нова фаза, когато Вазов прави една откровена литературна мистификация. На страниците на списание „Българска сбирка“ той публикува „Японски силуети. Из стихотворенията на Геваша Хито-Хито“, които твърди, че е превел от френски. Всъщност това е история, изцяло измислена от Патриарха на българската литература, с която той се надсмива над своите опоненти.

Сюжетът разказва за критика Хара-Карасута-Кхи-Ямацура (всъщност д-р Кръстев), който изведнъж провъзгласява за нищожество поета Гехайща-Тудзе (Вазов), след като го е хвалил дълги години. В същото време поетът Се-Лай-Фуджи-Кхя-Кхя (Славейков) хапе злобно, защото публиката не го чете. Това става, защото богинята Идухуца вместо питие на божественото вдъхновение му поднася отвара от „змийска отрова, дървенишка кръв, жабешка злъчка, паяков сок и лиги от бясно куче“.

В следващите 4 години, до спирането на списание „Мисъл“ през 1907 година, периодичният печат и специализираните издания се превръщат в арена на непрекъсната размяна на реплики между двете течения. Според д-р Кръстев ореолът на Патриаха на българската литература отдавна е разрушен, а самият Вазов казва за критиката, че „тя…с малки изключения…продължава да бъде израз не на обективна оценка.. а на литературни кръгчета, на интелектуални котерийки и главно – на лични страсти“. Личното си отношение Пенчо Славейков засвидетелства с факта, че в периода 1908-09, когато е директор на Народния театър, не е поставена нито една Вазова пиеса.

До смъртта си на 28 май 1912 година в италианския град Брунате, Славейков така и не се помирява с Вазов, а единствено последвалите военни конфликти, бележещи второто десетилетие на XX век слагат край на Пуническата война между Народния поет и кръга „Мисъл“. Макар и водени от мисълта да защитят своето творчество и достойнство, двете страни твърде често прехвърлят границата на добрия тон, което показва, че ниските човешки страсти не отминават и големите умове.  

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Конфликтът между Иван Вазов и кръга „Мисъл“
4.9 от общо 18 глас(а)
Теодор Борисов
Доктор по съвременна българска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, занимаващ се с отношенията "спорт-политика" в социалистическа България. Съавтор на „50 места от българската история отвъд България“ и автор на „Как Цар Футбол превзе България“. Дългогодишен спортен журналист, работил в БТА и вестниците „Телеграф“ и „Меридиан Мач“. Възпитаник на НГДЕК „Константин Кирил Философ“.

Отговор